Тази година пролетта беше по-хладна и дъждовна от друга и Жълтото коте не беше доволно. Стоеше по цял ден на прозореца, гледайки нацупено навъсеното небе и често дори не отговаряше на въпросите на Ема.
Когато слънцето все пак изгряваше и излизаха в градината, Котето с нежелание пристъпваше по мократа земя, тръскайки ужасено лапите си след всяка крачка. Не искаше да играе и не гонеше пеперудите и пчелите. Дори не чупеше дръжките на цветята, от което Ема така и не успя да го отучи.
Дъждовете не преставаха и този път валя цяла седмица, а когато днес спря и времето се затопли, в градината неизвестно как и откъде плъзнаха хиляди охлюви. Охлюви в градината винаги беше имало, но толкова много, Ема виждаше за първи път.
– Виж! – възкликна тя. – Навсякъде има охлюви! Знаеш ли откъде са дошли?
– Не ме интересува! – прозя се Жълтото коте. – Все пак, ако наистина искаш мнението ми, според мен те винаги са си били тук. Само че, през деня най-често се крият в тревата, а ако е студено или прекалено топло, се скриват в черупките си и приличат на камъни.
Охлювите наистина бяха много. Бяха навсякъде сред тревата, пълзяха по плочките на пътеката, катереха се по храстите и дърветата.
– Красиви са! – радваше им се Ема. – Виж само шарките по черупката им! Виж рогцата им и как бързо се прибират в къщичките си, когато се уплашат.
– Не ме интересува! Не ги харесвам и толкова! - намръщи се Котето. – Не разбирам какво толкова им харесваш и ти?
Котето внимателно перна с лапа един охлюв, който се озова на пътя му и го търкулна в тревата. За миг интересът му се пробуди и скочи, за да го търси, но намокри лапите си и бързо се отказа.
– Не ги обичам и толкоз! Дори за игра не стават. Освен това, охлювите ядат тревата и цветята. Когато счупя някое цвете, ти ми се караш, а казваш, а харесваш тези, които ги ядат.
– Наистина ли? - учуди се Ема. – Не знаех, с какво се хранят. Никога не съм виждала охлюв, който яде нещо. Не ти вярвам? Всяка година тук има охлюви и ако се хранеха с цветя, в градината нямаше да остане нито едно!
– Желязна логика имаш! – засмя се Котето. – Все едно казваш, че ако в къщата има котки, не трябва да има мишки.
– Ами, така е! – не отстъпи Ема. – Откакто си в къщи, не съм видяла нито една мишка. Не, че и преди е имало, де...
Жълтото коте обаче не отговори. Беше намерило сухо място и сега доволно се припичаше на слънцето, мъркайки тихо.
– Винаги така правиш! – скара му се Ема. – Когато загубиш спора, се правиш на заспало. Знаех си, че охлювите не ядат цветя.
– Всъщност ядем! – стресна я един дрезгав глас.
Ема скочи уплашено и се огледа, но нямаше никого. За миг заподозря Котето, но гласът се обади отново зад гърба ѝ и с изненада видя на пътеката един огромен охлюв.
– Сигурно не са ви учили още в училище, но ние охлювите имаме над 20 000 зъба. Можем да изядем всички цветя в тази градина и ще го направим!
– Леле, колко си голям! – възкликна Ема.
– Не съм голям! – обиди се охлювът. – Аз съм най-големият! Аз съм най-огромният охлюв на света! Аз съм Повелителят на охлювите!
– О! – уплаши се Ема. – Не предполагах, че си Повелител. Това е нещо, като голям шеф, нали?
– Глупачка! – засмя се Повелителят. – Това е много повече от шеф! Аз съм единствен и всесилен господар на всички охлюви! Толкова съм всесилен, че не е нужно дори да заповядвам. Достатъчно е само да си помисля нещо и всеки охлюв, където и да се намира по света, се втурва да изпълнява желанието ми. Преди малко например реших, че трябва да унищожа всички цветя в тази градина и моите слуги, ще го сторят. Скоро тук няма да остане дори стрък зеленина. Освен, ако...
– Освен, ако? – пребледня Ема. – Мога ли да направя нещо, за да те накарам да промениш решението си? Само кажи и ще го изпълня!
– Ами, нямам настроение да се пазаря, но наистина можеш да сториш нещо. – отвърна важно Повелителят. – Ако се преклониш пред моята власт, ще променя решението си и ще пожаля тази жалка градинка. Трябва обаче да ме признаеш за върховен Повелител не само на охлювите, но и на всички хора!
– Аз те признавам за върховен Повелител, но мога да гарантирам за другите хора. – натъжи се Ема. – Моля те, не съсипвай моята градинка!
– Ще си помисля! – отвърна важно Повелителят. – Прекалено малко ми предлагаш в замяна! Трябва да се постараеш много повече, за да променя решението си! Например...
Една сянка закри слънцето и Повелителят се скри бързо в черупката си, без да успее да довърши. Жълтото коте с бърз удар с лапа го търкулна по пътеката, догони го и отново го перна, търкулвайки го отново и отново. После с един последен удар, го промуши под дворната врата.
– Какво правиш? – ужаси се Ема. – Та това е Повелителят на всички охлюви! Ако се ядоса, може да накара останалите охлюви да изядат всички цветя в градината.
– Глупости! – засмя се Котето. – Това е просто един малко по-едър грозен охлюв, който се прави на интересен. Никой няма да изяде цветята ти.
– Но той е Повелител! Сам ми каза това!
– Ох! – въздъхна Жълтото коте. – Казах ти, че логиката не е силната ти страна. Вярваш на всичко, което ти се казва. Няма повелители! Няма повелители нито на охлювите, нито на мишките, нито на хората! Има само хитреци, които се правят на повелители, но всъщност не са. Силата им идва от такива глупачета, като теб. Разбра ли, глупаче?
Малката Ема се нацупи, а след това се замисли. Погледна към вратата, сякаш очаквайки да види, как Повелителят се завръща, но след миг се засмя.
– Този път си право! За награда ще ти позволя да избереш следващата игра, която ще играем. Хайде избирай!
Жълтото коте обаче не отговори. Беше намерило суха място и доволно се припичаше на слънце, мъркайки тихо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар