Завърших последната глава от „Песента“. Писах я няколко пъти и я изтривах, но вече е готова. Всъщност завърших романа още преди повече от месец. Дори вече трима приятели са чели суровия текст.
Завърших го, но края не ми харесваше. Може би защото оставяше вратата отворена за едно продължение на историята или по-точно за нова история, която ще напиша някой ден. Не зная кога, не зная дори дали ще напиша продължението, но новата глава, която добавих, отваря вратата към тази нова история.
Романът започва с един стар хубав мой разказ – Песента. Беше замислен като съвременна история на приказни герои. но когато го започнах, тръгна в съвсем друга посока. Превърна се в съвременен роман, а приказните герои и истории почти ги няма. Различен е от това, което съм писал досега, но поне на мен ми харесва.
Не обичам да пиша за нашето време. Не, че не мога, просто не обичам. Имам такива текстове тук, но те са по-скоро изключение. Сигурно и този роман ще бъде изключение. Не зная.
Спомням си една забавна случка. Когато направих първата си книга, един познат поиска да я прочете, защото се интересуваше, дали съм писал в нея нещо за него. Сигурно е останал разочарован, но пък има хора, които се разпознават дори в приказните герои. Предимно в добрите герои. Човещинка...
Винаги съм се питал, защо хората се разпознават в литературни образи. Нима не разбират, че героите в книгите са само фон на картината? Не разбират, че дори в най-достоверните биографии на хора, които смятаме за велики, всичко е пречупено през субективното възприятие на пишещия ги.
Не разбират или не искат да разберат... Затова рядко пиша за съвременни теми и събития. Затова ще отложа издаването на този текст. Може би...
Притеснявам се, че ако читателите търсят себе си в написаното, това ще означава, че не съм се справил добре. Ще означава, че фонът на действието е по-ярък, отколкото самото действие.
Не зная дали от другата седмица ще започна редакция на текста или ще се върна към ръкописа на един незавършен проект, писането на който ме разтоварва и забавлява. Той също е развит върху мой стар разказ – „Кръстопът на световете“ и е точно в любимия ми стил на писане. Не зная...
Или пък ще се захвана с книгата за деца, която съм си обещал да напиша някой ден? Не зная...
Не зная дори, дали това няма да е последната глава...
Не зная и няма да гадая. Не обичам да гоня планове в живота си и не бързам за никъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар