Смъртта не е страшна

Връщам се уморен от работа. Настроението ми е лошо от сутринта, а и калните улици с бясно движещи се коли, допринасят още повече. Завивам за последен път, преди моята улица, но една снимка на стълба ме връща назад. Познат човек, няколко години по-млад от мен. Работехме преди години заедно. Починал е през есента, а аз дори не съм разбрал. Бяхме просто познати, но напоследък все по-често виждам такива неща.
Когато бях дете за първи път се срещнах със смъртта, когато почина дядо ми. Не мога да определя чувството, което изпитах. Бях объркан и тъжен, но не разбирах, какво е станало. Възрастните се опитваха да ми обяснят по различни начини, но само ме объркваха повече. Разбрах само, че един човек, когото обичах няма да е повече до мен.
Сигурно мисълта ме е занимавала повече. След месец започнах да се будя уплашен и объркан. Сънувах кошмари в, които смъртта идваше, като ужасен демон и ме отнасяше на ужасни места. Не казах на никой, а и кошмарите изчезнаха безследно след месец, оставяйки ме още по-объркан. Сигурно на всяко дете се е случвало.
Не знам, не съм говорил с друг за това. Сигурно е нормална реакция при среща с нещо непознато и необяснимо.
По-късно се случи така, че срещнах смъртта. Погледнахме се в очите и не се уплаших. Нямаше от какво. Там нямаше нищо. Пусна ме и отмина. Остави само спомена, който се опитвах да забравя, заради близките си, но още помня. Преди около два месеца записах всичко. Спомен, който споделих само с няколко човека, но реших да оставя за себе си. Не искам да обяснявам на никого, или да споря с хора, които не са го преживели.

Нямаше да пиша по темата, но вчера прочетох един постинг, който е също на тази тема. (ТУК) Авторът разглежда нещата под друг ъгъл, но е прав, че страхът от смъртта не е нещо, което трябва да определя начинът ни на живот. Ако трябва да се страхуваме, наоколо има много по-страшни неща. Според мен това, което ни плаши не е нашата смърт, а възможността това да се случи с наш роднина, приятел или познат. Раздялата с тях е по страшна от нашата смърт. Не можем да го върнем.
Срещал съм хора, за които животът е непосилно бреме. Носи им само болка, самота и огорчения. Хора ,които биха посрещнали смъртта с облекчение. Като избавление и утеха, без страх. Само, че и най-отчаяният човек намира нещо, което го свързва с този свят и това обикновено е друг човек. Тук го задържа обич, а не страх.

Може би съм щастливец. Не всичко в живота ми е наред, но още намирам радост в живота си. Не съжалявам за миналото и не мисля много надалеч в бъдещето. Радвам се на днешният ден, такъв какъвто е и се надявам да посрещна и утрешният. Не със страх, а с обич към живота.

Мислейки за смъртта можем да забравим да живеем, а животът ни е твърде ограничен, за да го пилеем. Не знаем кога ще е краят. Преди време попаднах на един клип, който ме увери, колко грешно е да си правим планове.
Гледката е ужасна, но всеки ден сме заобиколени от по-страшни неща. Това е само по-зрелищно.



....