Събудих се рано. В отпуска съм, но навикът си е навик. Другите още спят, а навън е тихо и студено. Лятото още не идва, а върховете на планината още са покрити със сняг.
Преглеждам блоговете, които чета. От ден на ден тези, които пишат стават все по-малко. Някога беше различно, но това беше някога. Аз самият от десетина дни не съм публикувал нищо. Днес ще го направя, но кога ще бъде следващия път, не зная. Някога беше различно, но това беше някога.
После преглеждам потока във Facebook. Вече няма картинки и клипчета. Протести, протести, протести. Хората протестират, всеки по своя си начин. Всеки със своя надежда и представа за бъдещето.
Не питам каква е. Не е сега времето. Сега е време на протести. Протести, протести, протести.
Аз не протестирам. Всъщност не ходя на протестите, но съм от многото, които мислят, че са нужни. Не мога да си позволя да ходя на протестите в София. Нито имам времето, нито финансите.
При нас няма протести, но хората се вълнуват от тях. Имат свое мнение, своя надежда и представа за бъдещето и го казват. Може би не така шумно, както в големите градове, но пък в тази по-спокойна обстановка, чуваш неща, които няма да чуеш сред многоброен митинг. Чуваш въпроси за бъдещето, чуваш тревога и безнадежност.
Безнадежност, защото за двадесет и три години, почти всеки от хората в България е бил по една или друга причина на улицата. Протестирал е за нещо или против нещо.
Понякога протеста е успявал, а друг път не, но резултата при всички случаи не е траен. Едва отминал един протест, се налага да се протестира за нещо друго. Победата не е победа, ако няма трайна промяна. Победата не е победа, ако още преди битката, не се помисли за нещата след нея.
Сред виковете, гласовете на разума рядко се чуват. Има ги и ги търся всеки ден, защото вярвам, че има и друг начин. Вярно, че не е лесен. Само че, да прекараш живота си по протести и поводите за радост, да са дребни нетрайни победи, е по-лошо.
Опитвам се да попитам тихо. Не искам да крещя.
-Какво ще правим после?
-Няма после!
-Няма значение, виж колко е хубаво днес!
-Ами ще протестираме отново! Нима не ти харесва?
-Ще се съберем две каруци умници и ще умуваме. Ще направим пълен анализ и ще открием топлата вода.
-Ще чакаме, да се роди Месията!
-Аз пък няма, да Го чакам! Моят си е роден вече!
Ден на протести, седмица на протести, месец на протести, година на протести.
Протести, протести, протести, а живота си минава. Мутрите си остават едни и същи, а марковите дрешки, не ги правят по-добри. Срещу тях се изправя някакво утопично гражданско общество, приличащо на гимнастичка с лента или топка.
-Срамувай се! - казва гимнастичката и мутрите подсмивайки се под мустак, отиват в ъгъла.
Излизат от властта за кратко, но се връщат след четири години, още по-гладни и безочливи. Знаят, че тяхното няма да се загуби и си е така.
Протести, протести, протести....
Прекарваме живота си в протести. Зная, че има и друг начин. Не е лесен, но поне ще сме опитали. Ако го направим някой ден. Ако...
Но днес няма да се правя на умен. Не съм, пък и не е сега времето. Днес е време за протести.
Протести, протести, протести...Поредния ден за протести.
А може би, пък не е. Може би, днес е просто днес.
Днес може би, ще седна и ще напиша приказка. Съвсем обикновена приказка.
Тя няма да промени света. Няма да промени, дори и мен. Ще бъде просто приказка за едно далечно царство, цар, а може би дори и за принцеса.
Време е и го искам. Нужна ми е малко тишина, а приказките не се крещят. Разказват се тихо вечер. Или пък сутрин.... Разказват се за тези, които искат, да ги прочетат.
Време е за приказка. Време е....
