Един колега стана татко. От няколко дни има в къщи едно прекрасно малко момиченце. С колегите решихме да посетим младото семейство и да им честитим рожбата. След работа купихме някакво розово гащеризонче, според мен грозно, но според колежките прелестно и групово се изтърсихме на гости. Оказа се, че никой не се беше сетил да предупреди домакините, но ни се зарадваха и не посрещнаха с радост.
Влязохме на пръсти и с умиление разгледахме вързопчето в детското креватче. Показваше се само нослето, но веднага възникнаха спорове, на кого от двамата родители прилича повече.
Оставихме ги за по-късно, излязохме на пръсти и се настанихме на импровизираната софра.
В този миг на вратата се позвъни. Позвъни е слаба дума за пронизителният непрекъснат звук, който не спря, докато колегата не отвори вратата. Още двама души негови приятели, бяха избрали точно този ден за посещение. Вече се бяха развеселили някъде по пътя и пренесоха веселието си при нас.
Първо оставяйки кални следи след себе си успяха да събудят бебето, намъквайки се право при него. Опитите им да го щипнат по бузките, бяха геройски отблъснати от обърканият татко, но пък шумът, който вдигнаха беше достатъчен.
Криво ляво ги настанихме на масата при нас, но с това приключенията не свършиха. След пет минути запяха на два гласа, но различни песни. Ръкомахайки събориха половината от съдържанието на масата на земята, но не се притесниха от това. Не съм сигурен дали дори го забелязаха, защото единият спрял за малко да пее успя да заспи на стола си.
С общи усилия успяхме да ги убедим да си тръгнат, но когато затворихме вратата след тях и се върнахме на масата се оказа, че са успели да отмъкнат и бутилката с уиски.
Постояхме още малко и си тръгнахме. Сбогувахме се с любезните домакини, махнахме за лека нощ на малкото човече, което вече пак беше заспало и тръгнахме за домовете си.
Не бях сигурен как се чувствах. Дали повече се радвах на щастието на двама родители, или бях ядосан на юнаците развалили вечерта им. Реших да попитам другите, но в този миг две колежки започнаха да коментират лошия вкус на домакинята при подбора на пердетата и млъкнах.
Българите сме гостоприемен народ. Това не е поредния мит, а си е факт. Много пъти са ме изненадвали непознати хора, които са отваряли домовете си и са ме приемали, като близък човек. Клише е, че на гости можеш да се чувстваш, както у дома. Не е вярно. Ако съдя по това, как се държим, когато отидем на гости, определено е по-хубаво. В къщи не можем да правим свободно и половината от нещата, които си позволяваме за сметка на любезните домакини.
Замислям се, обаче дали, когато ние отидем на гости сме същите хора, които отварят домът си за всеки. Май не сме. Гостите са някакви други същества, единствената цел, на които и съсипят нервите на домакина.
Българите сме гостоприемни. Приемаме в дома си дори неканени гости и се чувстваме задължени да ги настаним удобно. Да ги поканим да се чувстват, както у дома си и да задоволим всичките им капризи. Търпим всичко, за да не обидим госта.
Питам се, обаче това достойнство ли е или недостатък?
....
