Лунната пътека

– Отново с скитало цяла нощ – скара се малката Ема.
Жълтото коте се беше излегнало до печката и се правеше, че не я чува.
– Зная, че не спиш – не се отказа Ема. – Чуваш всичко, но мислиш, че ако не отговаряш, ще ти се размине. Аз обаче няма да се откажа. Ще те изчакам, колкото трябва, ще те издебна, когато отвориш очи и отново ще ти се скарам. Сигурна съм, че не можеш да спиш цял ден.
– Мога! – отвърна Котето.
След това усети, че се e издало, срамежливо покри с лапа главата си, но след миг се предаде и ококори очи.
– Това твоето е проява на жестокост към беззащитните животни. Трябва да те докладвам на природозащитниците, но нали те обичам, този път ще пропусна.
– Хич не си беззащитно – изплези му се Ема. – Целите ми ръце са издрани от твоите нокти, но не съм се оплакала на никого. Освен това си спомням, че съвсем скоро на масата имаше парченце салам. Нужно ли е да правя разследване, къде е изчезнало?
– Добре, де – изплези се и Котето. – Няма да спорим за дреболии. Ти имаш въпроси, а аз може би имам техните отговори. Питай!
– Къде ходиш всяка нощ? Да не би отново да ловиш мишки?
– Защо ме обиждаш така? Да ме обвиняваш, че ловя бели мишки и то след като си получила честната ми дума, че не го правя, ме натъжава. Дори не съм виждал мишка от ... Ето видя ли? Дори не помня откога не съм виждало мишка.
– Не отговори на първия ми въпрос.
– Просто се разхождам – отвърна Котето. – Това не е забранено, нали?
– Къде точно се разхождаш? И защо нощем? Нощите още са студени, а в мрака дебнат опасности.
– Може да не ми повярваш, но разходките през деня са много по-опасни. Нощем улиците са пусти и не трябва да се оглеждаш на всяка крачка. Освен това е тихо. Всеки шум се чува надалеч и ако прецениш, че е опасност, има време да се скриеш.
– Да шумът се чува, но ако някой те дебне тихо в тъмното, не можеш да го видиш.
– Котките виждат в тъмнината и това не е проблем. Всъщност единствения ми проблем при нощните ми разходки е прекалено многото светлина. Светят уличните лампи, светят витрините на магазините, светят прозорци на хора, които не могат да заспят. Има толкова много светлини, че ми пречат да виждам любимата си пътека за разходка.
– О, значи имаш и любима пътека? Защо аз не зная нищо за нея? – нацупи се Ема. – Аз отдавна съм ти показала моята любима пътека в парка. Още сега искам да ми покажеш твоята?
– Няма начин – прозя се Котето.
– Винаги има начин, освен ако не искаш. Нима не сме приятели вече?
– Виж, този път наистина няма начин да изпълня молбата ти. Пътеката, която искаш да ти покажа, през деня я няма.
– Искаш да кажеш, че не се вижда ли?
– Не! Искам да кажа, че я няма. Появява се само по тъмно и дори не всяка нощ.
– Че каква е тази толкова специална пътека?
– Това е Лунната пътека и тя наистина е специална.
– Ако е толкова специална, защо никога не съм чувала за нея. Сигурно е някоя странична пътека в парка, по която никой не минава. Сигурно не е от най-красивите, защото иначе все някой щеше да знае за нея. Моята пътека е най-хубавата.
– Да, твоята пътека е най-хубавата, но само защото не си се разхождала по Лунната пътека.
– Как да се разходя, като ти не искаш да ми я покажеш? Освен това твърдиш, че не съществува през деня. Защо да вярвам, че съществува само нощем?
– Не искам да ми вярваш – усмихна се Котето. – Обаче защото сме приятели, ще ти разкажа за Лунната пътека. След това ти ще прецениш дали не е хубава. Така...Почти всяка вечер, когато Слънцето залезе, Луната тръгва да обходи нощното небе. Тя тръгва по Лунната пътека и...
– Чакай, малко! Нима Луната има своя пътека?
– Има, разбира се. Да не мислиш, че върви където иска? Само че, пътеката на Луната не е обикновена. Всяка вечер пътеката ѝ в небето е различна. Всяка вечер Луната вижда по пътя си неща и гледки, които са непознати. Пътеките не са безброй, но трябва да мине цяла година, за да се изредят всичките. Годината е много време и когато Луната тръгне отново по пътеката, по която мина вчера, всичко наоколо ще се е променило.
– Хей! – възкликна Ема. – Искам и аз такава пътека!
Котето обаче не отговори. Покри глава с лапичка и замърка блажено.
– Нещо не е наред – замисли се Ема. – Лунната пътека сигурно е горе в небето. Как тогава едно жълто Коте може да се разхожда по нея.
– Забравяш, че не съм обикновено коте – отвърна Жълтото коте. – Не съм от вашия свят, а там където живеех преди, всяко коте може да се разхожда по Лунната пътека.
Ема отново се замисли. За момент и се прииска вече да е станало нощ, а тя с Жълтото коте да тръгне по Лунната пътека. След това си спомни за своята любима пътека в парка. По нея можеше да се разхожда и денем и нощем. Можеше да се разхожда цял живот и никога да не и омръзне. Защото всеки ден, всеки час и миг пътеката се променяше. Всеки миг, тя беше различна.
– Отивам да се разходя – обяви Ема. – Ще се разходя по най-хубавата пътека. Можеш да дойдеш с мен или да се излежаваш цял ден. Какво избираш? Е, щом така искаш, остани. Обаче не знаеш, какво изпускаш. Никаква Лунна пътека не може да го замени.