Сърцата

Есента дойде и лятото макар неохотно си тръгна. Тръгна си, но дърветата в градината не искаха да го забравят и тъгуваха за него. Дърветата тъгуваха и се бореха със студа и сланите, но есента беше неумолима. Всяка сутрин ново дърво обличаше пъстра премяна и листата му се обагряха в ярки цветове, а след това едно по едно падаха на земята превръщайки се в част от дебел разноцветен килим.
Тук там по някое упорито дърво още пазеше зелената си премяна, но един ден есента докара тъмни облаци, мъгла и студен дъжд и се справи и с тях.
Принцесата не харесваше есента. Нямаше как да хареса нещо, което носеше студ и леден дъжд. Нямаше как да хареса нещо, от което страдаше любимата ѝ градина. Нямаше как да хареса нещо, което я лишаваше от всекидневните дълги разходки, затваряйки я зад прозорците на двореца.
Дъждът не спра цяла седмица и когато един ден Принцесата видя, как през прозореца влиза слънчев лъч, не можа да повярва на очите си. Спусна се към прозореца, а гледката я накара да притаи дъх. Градината вече не беше мрачна и сива. Под лъчите на слънцето разноцветните корони на дърветата превръщаха градината в приказен свят, а а капките по листата искряха по-ярко от скъпоценните камъни в новата огърлица на Принцесата.
Тя не се колеба нито за миг. Отвори вратата, втурна се навън и тръгна замаяна от красотата на гледката, без да може да спре погледа си на едно място. Тъкмо мислеше, че е открила най-красивата гледка, пред нея изникваше нова, още по-красива.
Така мина повече от час, докато Принцесата се умори. Умориха се краката ѝ, умориха се и очите ѝ.
Принцесата реши да поседне за малко на любимата си пейка до люляковия храст, макар че се страхуваше, че красотата наоколо може да изчезне в миг, както се беше появила.
– Само за няколко минути. – успокои се Принцесата и пристъпи към пейката.
Люляковият храст беше загубил листата си и изглеждаше тъжно, а на пейката изтегнал се като котарак, се припичаше на слънце придворният Шут.
– Това си е моята пейка! – тропна с крак Принцесата, но Шутът не се смути.
– Никъде не пише, чия е пейката. Обаче, ако ме помолиш, ще ти направя малко място. Хайде сядай. Хей, къде се отнесе.
Принцесата обаче вече не мислеше за пейката. Във въздуха над нея се носеше нещо малко, червено и красиво. Нещо което излъчваше топлина и светлина, каквато Принцесата никога не беше виждала и усещала. Всъщност може би все пак беше виждала това. Някъде, някога...
Да! Беше виждала това в един свой сън, който никога нямаше да забрави. Сън, в който...
– Сърце! Това е сърце! – възкликна Принцесата. – Това е най-красивото и благородно сърце на този свят.
– Това е просто листо, Принцесо! Червено листо е! – извика Шутът, но принцесата не го чу.
Не чу и вятърът, който потвърди думите на шута.
– Листо е... Червено листо е... Червено... Листо...
– Сърце е! – тичаше Принцесата с протегнати ръце. – Най-красивото и благородно сърце!
Принцесата тичаше и протягаше ръце, но вятърът издигна листото-сърце високо, прехвърли оградата и го понесе над короните на дърветата в гората, която растеше до градината.
Принцесата не се колеба. Прескочи оградата и се втурна след вятъра, без да гледа къде стъпва, без вижда нищо друго, без да знае дори посоката. Тичаше с всички сили. Тичаше, глуха и сляпа, забравила всичко.
– Сърце е! – шепнеше задъхано. – Сърце, за каквото винаги съм мечтала.
Принцесата не усещаше, как храстите късаха дрехите и и драскаха жестоко кожата ѝ. Не усещаше, как от дърветата се ронеха тежки капки и попиваха в дрехите ѝ. Не усещаше, как студа вледенява ръцете и краката ѝ. Тичаше след сърцето сигурна, че този път ще го стигне, ще го притисне в прегръдките си и никога няма да го пусне. Този път не беше сън.
Не усети как слънцето се скри зад облаците, а от небето западаха тежки ледени капки. Не усети, но вятърът внезапно спря, сърцето-листо се завъртя за последно и бавно се спусна надолу. Спусна се бавно и легна кротко в протегнатите длани на принцесата.
– Мое е! – зарадва се тя, но усмивката и замръзна. – Та това е листо. Обикновено листо... Къде е моето сърце? Красиво, топло, червено...
– Къде е моето сърце? – чу се друг глас наблизо. – Красиво, топло, червено...
Принцесата вдигна очи и видя пред себе си млад мъж. Мокър, с окъсани и мръсни дрехи, с издраскано лице. Стоеше вцепенен и тъжно гледаше в дланите си, където имаше едно малко, мокро, червено листо.
В мъжът имаше нещо познато. Нещо, което Принцесата вече беше виждала. Някога, някъде... Може би в един сън...
Мъжът вдигна очи и Принцесата го позна. Позна я и той.
– Листо е, Принцесо. Обикновено листо....
– Да, листо е, Принце. Обикновено листо... Листо е, а трябваше да е сърце. Червено....
– Червено и топло сърце. Най-красивото и благородно сърце. Не го изпусках от поглед, но го загубих. Сигурно причината е в облаците, в дъжда, във вятъра или в есента.
– Млъкнете, глупачета! – чу се гласа на Вятърът. – Това са листа и винаги са били. Сърцата са в хората. Сърцата са вътре във вас самите. Червени, топли, прекрасни...
– А може би той е прав...– усмихна се Принцът.
– Може би...– усмихна се Принцесата.
– Тогава?
– Тогава...
Пристъпиха един към друг и плахо се прегърнаха. Тогава...
Тогава дъждът се усили, но те не го усетиха. Не усетиха и студа. Бяха намерили това, което търсеха. Две сърца, червени, топли и прекрасни бяха се бяха намерили.