Пепеляшка беше тук

На хоризонта се очертаха силуетите на къщите на поредното селце, но това го откъсна от мислите му само за миг. Някога, преди години би забил шпори в хълбоците на коня и изминал оставащото разстояние за минути. Някога би го направил, но не и днес.
Не, че желанието да я намери, бе станало по-слабо. Не, че образа, който сънуваше всяка нощ беше избледнял. След десетки изтощени от умора коне, след поредица от падания, които го задържаха на легло по седмица или месец, беше решил да послуша съвета, който често повтаряше баща му, когато беше дете:
– Бързай бавно! – казваше старият, когато го изпрати за последно на път. – Ако се движиш прекалено бързо, а тя бавно, можеш да я подминеш. Ще летиш напред да я търсиш, там където не е.
– Ами, ако тя бърза?
– Ако бърза, значи не иска да я настигнеш. – въздъхна старият. – Тогава нищо не можеш да направиш. Обаче не мисля, че е така. Сигурен съм, че избяга, само за да я последваш. Жените винаги правят така.
– Тя, не е обикновена жена!
– Е, да! За теб не е, иначе не би тръгнал да я търсиш. Върви и помни! Бързай бавно.
Видя селцето отдалеч, но не пришпори коня. Остави го той да определя темпото и потъна отново в мислите си, докато кучетата яростно залаяха от двете му страни и разбра, че е пристигнал.
Размаха камшика, разгони кучета и спря пред голямата стара сграда, която беше едновременно и кръчма, и хан, и банка и кметство. Завърза коня редом до другите пред вратите, но не влезе веднага вътре. Тръгна наляво и обиколи сградата, внимателно изучавайки надписите по стените ѝ.
Повечето бяха стари и избелели. Подмина ги без да им обърне внимание, търсейки между новите нещо, макар и да не знаеше, какво точно. Определено не беше „ М + Ст = L“ или пък „Ис. Е сКръндзза и не чеРпи“. Каквото и да търсеше обаче, то не беше там, затова пристъпи през вратата на кръчмата.
– Добър ден! – поздрави. – Една кана вино, моля! И ако познавате някой, който знае всичко тук, пратите го на масата ми. Искам да го почерпя, срещу отговорите на един два въпроса.
– Тук няма да намерите по-осведомен човек от мен. – усмихна се пълната кръчмарка. – Обаче, нещата, които зная струват повече от чаша вино.
– Една жълтица достатъчна цена ли е?
– Разбира се! – ухили се кръчмарката. – Може да питате, за каквото, когото и колкото искате.
– Търся едно момиче... Една млада дама всъщност. Най-прекрасната млада дама на света. Ето тази обувка е нейна. Надявам се някой ден, да ги събера.
– Тук е пълно с най-красиви дами. Всяка жена в селото твърди, че е най-красивата на света. Смешни са, защото всеки тук знае, че най-красивата жена на света бях аз. Бях, защото времето не е приятел на красивата жена. Та и тази, която търсиш, може вече да не е най-красивата. Може, когато я срещнеш, дори да не я познаеш, ако разчиташ само на очите си. Или пък на обувките...
Я, дай да видя тази! Хм! Вече не ги правят, като едно време. Красива е няма спор, но не бих обула нещо светло. В тази кал тук, няма да изкарат и ден дори. Ами платформата! С тези токове, можеш да си докараш само изкълчвания, а ако се износят, кой ще ги оправи. Нямаш ли други модели? Нещо за сериозни дами с достойнство?
Ох! Забравих, че не си търговец. За съжаление, не мога да ти помогна. Трябва ми нещо друго освен красотата и обувката. Поне да знаеше името.
– Казаха ми, че се казва Пепеляшка...
– Пепе... Пепе-ляшка... Не е нашенско и не съм го чувала. За съжаление не мога да ти помогна. Ще си искаш ли сега жълтицата?
– Жълтицата е твоя. Ако някой ден разбереш нещо... О! Няма смисъл. Сбогом!
Яхна коня, разгони кучетата и когато се увери, че следва вярната посока, отпусна юздите и потъна в мислите си. Вярваше, че ще я намери някой ден, но не знаеше, дали има смисъл. Ако старият беше прав, досега трябваше да я е настигнал, освен... Освен, ако не бягаше от него, а тогава наистина нямаше смисъл. Всъщност за какво ѝ беше притрябвал. Стар принц на стар кон, не беше магнит за красиви млади дами.
Махна с ръка и прогони тези мисли. Дори да беше така, трябваше да я открие. Трябваше да и каже това, което не беше успял досега. Трябваше да постави сърцето си в нозете ѝ, както исках. Трябваше...
Сепна се, защото усети, че конят е спрял. Беше стигнал един кръстопът и се колебаеше накъде да продължи, а слънцето вече се криеше зад хоризонта. Най-добре беше да прекара нощта тук.
Слезе от коня, свали седлото, убеди се, че наблизо има и достатъчно трева и вода и се зае да напали огън. Хапна набързо, после взе един запален клон и огледа стълбовете, бележещи посоките на кръстопътя. Бяха стари и надписите на табелите бяха отдавна изтрити от времето, но разни пътници бяха нашарили стълба с нечетливи по-нови надписи. Загледа се в един пресен, съвсем до земята, който гласеше: „беше тук“ и се усмихна криво. Някой, някога все е бил тук.
Легна до огъня, зави се с одеялото и се опита да заспи, но не можа. Мислите не даваха на очите му да се затворят.
Бързай бавно... Ако иска да я намерих... А дали иска... а ти, какво искаш... търси я... напред.... назад...
Стана много преди изгрева. Конят не беше във възторг, но усети, че нещо се е променило и се подчини. Щом шпорите се впиха в хълбоците му, събра сили и се втурна напред с всичките си сили. За разлика от ездача, той не знаеше, че си отиват в къщи, но това не го интересуваше. Шпорите означаваха напред. Напред и напред, бързо и по-бързо.
След час слънцето огря пустия кръстопът, където сами дима от огнището напомняше, че някой беше прекарал нощта тук. Вятърът си поигра с дима, но му омръзна и подхвана листата в основата на стълба. Удари ги с всички сили и ги разпиля в полето.
След час по пътя мина пътник. Спря пред стълба, опита се да разчете табелите, но не успя и се зачете в надписите. Повечето не бяха четливи, но един в основата на стълба привлече вниманието му.
„Пепеляшка беше тук.“
– Пепе... Пепе-ляшка... Странно име! Не е нашенско и не съм го чувал. Обаче сигурно не е много умна. Кой се интересува, дали е била тук или не? Кой? Била е и си е отишла. Голяма работа!