Събирачът на болка

Една пролет, преди много години голямата река проби и отнесе тънката ивица суша, която свързваше селцето с брега. Хората в селцето не се уплашиха. Прехранваха се предимно с риболов и лодките бяха техния втори дом. Пътят беше полезен понякога, но пък да живееш на остров си имаше своите предимства. Откъснати от света, който често ги плашеше и заживяха в свой свят, който им се струваше по-добър.
Залисани в ежедневните проблеми, хората не обръщаха внимание на дребните проблеми. Занимаваха се с лодките, мрежите, домовете и семействата си, а за всичко се грижеше Старейшината, чиито думи и действия никой не оспорваше. Той решаваше споровете, той разпределяше улова, наказваше или награждаваше, който каквото беше заслужил. Старейшината пишеше и променяше законите и сам беше законът в малкото селце.
Всяка вечер, когато лодките се връщаха от риболов, цялото село се събираше на пристана, в очакване Старейшината да разпредели уловената риба. Всеки получаваше определения му дял и никой не спореше. Никой не се сърдеше, че получава по-малко отколкото е уловил. Дните бяха различни и ако на единия ден реката беше щедра, на следващия можеше в мрежите да не влезе нито една риба.
Всеки получаваше определеното от Старейшината, а част от улова оставеше за цялото село. Старейшината продаваше общия дял на търговци, които идваха всяка нощ или го заменяше срещу неща, които липсваха на острова. Част от полученото разпределяше между хората, а друга съхраняваше за тежки времена.
Никой не се бъркаше в делата на Старейшината. Шушукаше се, че Старейшината прибирал част от общия дял за себе си, че в къщата му била като палат, а в градината му имало закопани гърнета със жълтици. Шушукаше се ѝ, че новата рокля на жената на Старейшината струвала колкото седмичният улов на всички лодки. Шушукаше се, че във високият зид, който ограждаше къщата били вложени толкова материали и пари, колкото били нужни за построяването на два моста, свързващи селцето с брега.
Шушукаха се и други неща и понякога шушукането стигаше до ушите на Старейшината. Той не се сърдеше. Само вечер някоя вечер, преди да разпредели дневния улов, казваше:
– Служа вярно много години на всички вас и се радвам, че повечето оценяват това. Зная, че винаги има недоволни от това или онова, но сънят ми е спокоен, защото зная, че повечето от вас одобряват всичко, което правя.
След това Старейшината разпределяше дневния улов. Разпределяше го така, както беше справедливо според него и мърморковците получаваха по-малко или нищо. Разпределяше улова и се прибираше с общата част в къщи, където лягаше и заспиваше спокойно, защото знаеше, че повечето хора одобряват всичко, което прави.
Една вечер обаче лодките се завърнаха на брега, а Старейшината го нямаше. Хората чакаха, чакаха и чакаха, но никой не посмя да отиде в дома му и да го потърси. Накрая оставиха разпределението на улова за следващия ден и се разотидоха по домовете си. Никой не каза ѝ дума, защото Старейшината не дължеше обяснение на никого и каквото ѝ да правеше, то беше правилно.
Никой не разбра, че зад високите стени на дома си Старейшината се превиваше и виеше от болка. Сякаш огън изгаряше тялото му, а хиляди игли го пробождаха едновременно. При всяко вдишване дробовете му крещяха от болка, а пред очите му се спускаше черна пелена, изпъстрена с безброй звезди.
В селото нямаше лекар и след като опита всичко, което си спомняше от рецептите на баба си, жената на Старейшината се втурна към дома на единственият човек на острова, който можеше да помогне. Ако болестта пощадеше живота му, болката щеше да отнесе разумът на мъжа ѝ. Само Събирачът на болка можеше да помогне. Можеше да помогне, но дома на Старейшината беше единственото място на острова, където Събирачът на болка, не беше стъпвал.
Събирачът на болка не беше от селцето. Пристигна отнякъде само ден преди реката да превърне селцето в остров и остана. Беше стар човек с овехтели дрехи и треперещи ръце, който вървеше приведен, все едно носеше тежък товар на гърба си. Остана, но щеше да си остане чужд човек. Човек отнякъде другаде, чието име никой никога не научи.
В началото се опитваше да помага при риболова, но беше несръчен и в никоя лодка не го искаха. Рибарите знаеха, че ако дойде с тях, вечерта лодката им ще е празна, дори когато не се докосваше до мрежите.
Старейшината искаше да го изпъди от селото, но преди да го направи, хората научиха за дарбата на странника и за първи път се възпротивиха.
Странникът можеше да премахва болката и болестите. Правеше го сякаш на игра и никой от селцето не би повярвал, че го прави ако не беше получавал помощта му. Протягаше ръце с отворени длани, после ги събираше в юмрук и болката изчезваше. След това внимателно отваряше малкото глинено гърне, което носеше и поставяше болката вътре. Приличаше на евтин фокус, но откакто разбраха за дарбата му, никой в селцето не боледуваше повече от ден.
Старейшината беше единственият човек, който не беше използвал помощта на Събирачът на болка. Той никога не беше боледувал. Може би беше късмет, може би тялото му беше така устроено, но болестите стояха далеч от него.
За него Събирачът на болка беше излишно гърло, но за първи път промени решението си и му позволи да остане. Позволи му, но когато разпределяше дневния улов, никога не отдели дял за Събирачът. Хората обаче не оставиха странника. Винаги отделяха от техния дял, за да не остане гладен. Биха отделили и повече, но той не искаше и винаги връщаше излишното.
Събирачът на болка не помнел лошото. Помагал на всеки. Взел гърненцето и без да се бави отишъл в дома на Старейшината. Протегнал ръце, взел болката и я затворил при другите. След това станал и си тръгнал.
– Стой! Къде отиваш? – чул гласа на Старейшината и се спрял.
– Нямам повече работа тук. Отнех болката ти и си отивам в къщи. – отвърнал.
– Знаех си! – скочил Старейшината. – Взел си нещо мое и си мислиш, че ще ти се размине безнаказано. Утре ще те изправя пред съда. Ще те осъдя и ще те изгоня от острова.
– Но аз взех болката ти... Помогнах ти, както и на много други.
– Признаваш си значи – засмял се Старейшината.
На другият ден Събирачът на болка бил изправен пред съда. Съдия бил Старейшината и не се бавил с присъдата. Обявил Събирача за крадец, наредил му да върне всичко, което бил взел и да си тръгне от острова.
– Но... – опитал се да възрази Събирачът на болка.
– Няма, но! – отсякъл Старейшината. – Присъдата е произнесена и е в сила. Изпълних каквото трябва и ще спя спокойно, защото хората тук ме ценят и винаги одобряват всичко, което правя.
Събирачът на болка се огледал смутен. Не вярвал, че това се случва наистина. Мислел, че е лош сън, от който ще го събудят гласовете на хората, чиято болка бил премахнал. Само че, никой не се обадил. Всички мълчали с наведени глави.
– Видя ли? – смеел се Старейшината. – Всички одобряват, това което правя. Тръгвай си и никога не се връщай, но преди това върни откраднатото.
Събирачът на болка навил глава. Останал замислен за минута или две, после извадил гърненцето, поставил го внимателно на земята, отворил капака му и си тръгнал.

1 коментар: