Скалата

– Отново са те прескочили, нали?

– Не са. Назначиха човек с отлична квалификация и опит.

– Не вярвам да е по-добър от теб, но ти отново ще си мълчиш и няма да отстояваш интересите си. Още колко години трябва да работиш в този институт, за да те оценят?

– Аз съм доволен от работата си и не мисля, че повишението е нещо, без което не мога.

– Ти, не можеш? Ти си доволен? А мен питаш ли? Трябваше отдавна да живеем в столицата, а не в това затънтено градче. Омъжила съм се за мижитурка, но всичко си има край. Животът е кратък и нямам време, да те чакам да пораснеш.

Потръпна от трясъка на вратата. Погледът му попадна на снимката на стената и тъжна усмивка се появи на лицето му.

Тогава бяха млади. Той беше първенецът на випуска и му предричаха бляскаво бъдеше, а тя беше прекрасна. Тогава се обичаха. Бяха младо семейство, което даваха за пример. Днес бяха двама непознати, които живееха под един покрив. Ако можеше да се върне в миналото, може би...

Опита се да си представи, как би изглеждал този дом без нея и установи, че му е все едно. Гледаше снимката, а мислеше за работата си. Днес беше довършил последните изчисления и вече беше сигурен, какво се беше случило с професор Краев. Оставаше една последна проверка, но за нея, трябваше да отиде при Скалата. За първи път след тридесет години, утре щеше да поеме по познатата пътека и всичко щеше да се подреди. Утре ли? А защо не още днес?

Луната се скри зад облак, но Стефан продължи уверено напред. Беше минавал по пътеката хиляди пъти и можеше да я следва дори със завързани очи.

Отляво беше телената ограда на военните складове, от която днес бяха останали само изкривените бетонни стълбове. Зад стълбовете саморасли храсти и дървета бяха плътно прегърнали неизмазаните тухлени постройки. Охраната спеше в тъмносин фолксваген, паркиран под единствената оцеляла лампа. В складовете никога не беше имало нещо ценно, а от няколко години бяха напълно празни. Покривите им пропадаха, дограмата на прозорците и вратите беше изкъртена, а тухлените стени се разпадаха на прах от старост.

Усети силен удар в краката и каменистата земя раздра ръцете му. Луната изгря отново и видя падналото дърво, което беше препречило пътя му. Усмихна се криво, изправи се с мъка, погледна напред и косата му настръхна.

Над пътеката провесен на тел, висеше оглозган труп на някакво малко животно. Усети миризма на гниеща плът и му се прииска да се върне обратно.

Можеше да се върне тук утре. Можеше, но не искаше. Познаваше се и знаеше, че ако отложи решението, никога няма да го направи. Беше отлагал тридесет години и щеше да го прави още толкова.

Пое дъх, извърна глава и се затича напред. Останаха още двадесет метра до реката.

Двадесет метра, десет, пет, последна крачка...

Водата се носеше лениво край големите бели камъни, а на другия бряг Скалата стърчеше самотна и черна. Всичко беше такова, каквото го помнеше. Времето сякаш беше подминало това място и дори надписа на Скалата още стоеше. Беше нощ и не можеше да различи отделните букви, но нямаше нужда от това. Никога нямаше да забрави деня, когато го бяха написали.

Забранено за възрастни!!!

Буквите написа Иван. Бяха криви и грозни, но крепейки се върху раменете им, краснописа беше последната му грижа.

После постояха на брега, мълчаливи и замислени и си тръгнаха. Тогава не знаеха, че повече няма да се видят.

– Не вярвам, да е направено от пришълци от друга планета. Прекалено елементарно е. Освен това не води никъде. Няма тунели към други планети, няма енергийни полета или лъчения. Просто скачаш някъде във времето и се връщаш обратно.

Беше една от многото вечери, които прекараха на брега. Седяха край огъня, потръпвайки от студа и си задаваха въпросите, чиито отговори никога нямаше да научат. Не ги знаеше дори Краси, който беше изчел всички книги в библиотеката. Обичаше да прави чудати експерименти, проверявайки всичко, което научеше. Вярваха, че ще стане учен, но се дипломира като счетоводител.

– Грешиш. Възможно е да е някаква аномалия, която се проявява само тук, но забравяш, че времето има само една посока. Със скока в бъдещето всичко е наред, но връщането обратно не е естествено. Противоречи на всички знания и природни закони, които познаваме. Сигурно е дело на чужд разум.

Иван обичаше да спори и никога не се предаваше. След години стана един от най-добрите адвокати в столицата. Обикновено се обаждаше веднъж годишно, обясняваше колко е зает и обещаваше, че когато има път, ще се отбие, за да се видят. Само че, не беше се връщал в града от дипломирането.

– Не е вярно! Времето може да тече и в двете посоки. Това не противоречи на нито един от законите на физиката. Сега не знаем как да върнем времето назад, но може би някога хората са имали това знание. Може да греша, но съм сигурен, че в бъдещето хората ще открият как да пътуват във времето. Възможно е това тук, да е подарък на примитивните им прадеди.

– Аз пък вярвам, че ако е човешко дело, то е от миналото – не отстъпваше Иван. – Виж само как са кодирали входа. В много древни цивилизации са използвали подобни начини.

Стефан мълчеше, макар че входа откри той. Откри го случайно, опитвайки да скочи на една издатина на скалата. Скочи, но вместо да усети твърда основа под краката си, полетя.

Озова се в непознат свят, изпълнен със странни предмети и човешки същества приличащи на призраци. Усети как страх скова сърцето му, затвори очи и се завърна.

Когато отвори очи, видя разтревожените им лица над лицето си.

– Къде се беше скрил? От два часа те търсим.

– Мисля, че пътувах във времето – усмихна се неуверено той.

Трябваше им цял месец, за да открият какво се беше случило. Оказа се, че входа се отваряше само ако преминеш реката, стъпвайки в точно определена последователност по големите бели камини. Тогава скалата се отваряше и ги пускаше. Пускаше ги само в бъдещето и не можеха да контролират къде отиват и колко време ще прекарат там. В бъдещето се превръщаха в безплътни сенки, които не можеха да докоснат нищо, а хората там не ги виждаха.

Връщаха се, разказваха си какво са видели, възхищаваха се или критикуваха всичко, която виждаха, но скоро една тема измести другите. Разбраха, че хората в бъдещето не знаят и не могат нещо, което те правеха с лекота. Колкото и далеч да отиваха, никога не откриха следа, че в бъдещето хора могат да пътуват във времето.

Те го можеха, но не знаеха как. Прекарваха часове в библиотеката, разпитваха учителите, но нищо от наученото не им помагаше. Бяха първите докоснали се до една тайна, но не ги вълнуваше самата тайна, а отговорът ѝ.

Бяха деца и живота беше пред тях. Обещаха си един ден да открият отговора, а дотогава да пазят тяхната тайна.

Някой обаче беше научил поне част от това, което знаеха. Един ден в домовете им пристигнаха хора с тъмни костюми. Говориха с родителите им, а след това дълго ги разпитваха. Питаха, заплашваха, молеха.

Цял месец прекараха затворени в къщи. Не излизаха, не приемаха гости, а телефоните бяха прекъснати. Никой от тях не знаеше, дали другите бяха казали нещо и дали бяха нарушили обещанието си. Разбраха само, че района около Скалата е отцепен от военните, които търсели нещо.

Един ден всичко приключи. Мъжете с черни костюми си тръгнаха, военните униформи по улиците изчезнаха и им разрешиха да отидат на училище.

След часовете ги извикаха при директора, а в кабинета му ги посрещна слаб мъж с неопределена възраст, уморени очи и усмивка, която изглеждаше искрена.

– Седнете, деца. Името ми е Симеон Краев. Професор съм по физика и изучавам времето. Военните ме поканиха, като консултант, но срещата ни днес е по мое лично желание.

Професорът свали очилата си, избърса ги внимателно и въздъхна.

– Всичко приключи, деца. Колегите с униформи са убедени, че това са детски фантазии и измислици. Аз не желая да споря с тях, но искам да ви предложа нещо. В папка е последната ми теория за времето. Не е довършена, но е по-добра от всичко до днес. Преди година се отказах да работя по нея. Разбрах, че за да довърша изчисленията, трябва да съм бил поне веднъж отвъд. Папката е ваша, но в замяна искам поне едно пътуване. Не искам тайните ви, а само едно пътуване. След това, всеки от нас ще забрави, какво се е случило.

Чакаха го на брега до мръкване, а на сутринта се върнаха отново, но не откриха никаква следа. На третия ден написаха на Стената.

Забранено за възрастни!!!

Буквите бяха криви и грозни, но тогава не мислеха за краснописа.

Останаха още малко на брега, мълчаливи и замислени, а след това си тръгнаха, без да подозират, че повече няма да се видят.

Пристъпи към брега, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Луната отново се скри зад облак, но нямаше нужда от светлината ѝ. Усмихна се и скочи върху първия камък.

Отвори очи и видя разтревожените лица на Краси и Иван.

– Къде беше? Цели два часа те търсим.

– Мисля, че пътувах във времето – усмихна се неуверено той.