Дърво без листа

– Ще те отсека! – мърмореше старият Цар, гледайки под вежди старото ябълково дърво.

Дървото беше много старо. Много по-старо от Царя. Под сянката му бяха играли три поколения принцове и царе, а червените ябълки, които окичваха клоните му всяка есен, бяха прочути в целия свят.

В последните години обаче старата ябълка загиваше. Отдавна вече не раждаше от чудните си плодове, клоните ѝ изсъхваха, а листата ѝ се брояха на пръстите на едната ръка. Тази година единственото листо изсъхна още в началото на лятото и голият ствол стърчеше грозен и зловещ сред многобройните дървета, храсти и цветя в градината.

– Ще те отсека! – повтори Царят. – Харесвах те и те обичах, но вече за нищо не ставаш. Не раждаш ябълки, нямаш дори листа. Загиваш от старост и времето ти е изтекло. Ще те отсека и след теб ще остане само спомена, но скоро и той ще изчезне. Такъв е живота и съдбата на всяко живо същество.

– Ще ме отсечеш. – промълви Дървото. – Зная това... Не ме е страх... Дало съм на този свят, каквото е трябвало. Зная, че времето ми е изтекло, но не това е причината да ме отсечеш. Просто си търсиш оправдание, за да скриеш от всички, че те е страх. Скоро и твоето време ще настъпи. Ще настъпи и ще изчезнеш от този свят, без да оставиш, нищо след себе си. Дори и спомен...

– Лъжеш! – извика Царят. – Лъжеш! Не ме е страх от нищо! Дори и времето ми скоро да изтече, аз не съм старо дърво. Аз съм Цар и хората ще ме помнят винаги. Някои с обич, други с омраза, но поне ще ме помнят винаги. Нещата са различни!

– И защо си мислиш, че ще те помнят! Само затова, че си цар ли? Имало е много царе, а имената на малко от тях се помнят. Хората помнят старите имена, докато ги заменят нови. Скоро ще забравят и теб.

– Не! Хората няма за ме забравят! Не и мен!

– А защо?

– Защото ще помнят делата ми. Погледни този замък! Аз го построих. Той ще остане дълго след като си отида и всеки който го види, ще си спомня моето име. Ами пътищата, които направих? Ами законите, които създадох? Ами...

– Е, поне ти самият си вярваш. – засмя се Дървото. – Само че, следващият владетел ще построи по-голям замък, хората ще прокарат нови пътища, а законите ще бъдат променени. Ти си просто един от поредицата царе. Можеше да направиш повече, но си дребна душица и се интересуваше само от себе си. Ето, аз ти служих вярно цял живот, но сега ти искаш да ме отсечеш, защото нямаш полза от мен. Нямаш полза от дърво без плодове и листа, но вярваш, че след смъртта ти, някой ще те помни и обича. Та теб никой не те обичат и сега.

– Не е вярно! Дал съм много на хората и те ме обичат!

– Какво си дал? Хората ценят, когато им дадеш обич, а ти не даде твоята дори на една принцеса. Все отлагаше и отлагаше. Първо беше много млад, а после се оправдаваше, че си стар. Измисляше си хиляди причини, за да запазиш обичта си само за себе си. Намираше недостатъци на всяка принцеса, а сега си сам и няма кой да те наследи на трона.

– Ще те отсека! – изсъска Царят. – Ще те отсека още утре! Ще те отсека и тогава ще видим, дали теб някой ще помни. Ще видим какво си оставило ти на другите. Ще видим какво си дало...

– Отсечи ме! Аз съм само едно изсъхващо дърво без листа, а ти си цар. Аз не се вълнувам дали ще ме помнят, но зная, че съм направило повече от теб за другите. С години съм давало плода си на хората, защита и дом на птиците. От семената ми са израснали хиляди фиданки, в които ще продължа да живея. Те ще дават плодовете си на хората, а в техните клони ще гнездят птиците. Те ще живеят дълго, след като замъка ти се превърне в руини, а пътищата ти обраснат с тръни.

– Ще те отсека! – промълви Царят.

Огледа се за градинаря, но не го видя наблизо. После махна с ръка и се прибра в двореца си.

На другата сутрин старият Цар се върна в градината още с първите слънчеви лъчи.

– Днес ще ме отсечеш, нали? – попита Дървото.

– Ще те отсека. Не спах цяла нощ, но реших, че така е най-добре. Ще те отсека, но на твое място, ще засадя друго младо дръвче. Ще го засадя и ще се грижа за него, докато имам сили. Така ще съм дал нещо от себе си.

– Пак ще те забравят! – засмя се Дървото. – Ще те забравят, но признавам, че ме изненада. Ти ще направиш това за мен, а аз дори няма да съм тук, за да ти благодаря.

– О, грешиш! – отвърна Царят. – Правя го за себе си. Искам да дам обичта си на някого и го правя. Дървото ще ме запомни за разлика от хората, които са неблагодарни същества.

– Нещастник и страхливец! – възкликна Дървото. – Дори, когато времето ти изтича си същия. Моите листа ги няма днес, а ти никога не си имал. Сечи!