Китайска работа

За Лора могат да се кажат много неща.. Някои хубави, други не съвсем. Обаче никой, никога не е твърдял, че с нея му е било скучно. Затова, когато нахълтва в къщи с дузина шарени торби, усещам, че двете седмици спокойствие, ще ми излязат през носа.
– Скуча ли без мен, мило? – прегръща ме тя. – Определено сгреши, че не дойде с мен. Имам да ти разказвам, разказвам и разказвам. Нося ти чудесен подарък, но първо трябва да взема един душ и тогава ще ти обърна внимание.
За малко да ѝ кажа, че за да тръгна с нея, трябваше поне да зная, че ще пътува. Хубаво щеше да е и тя да знае, за къде ще пътува. а не да хване самолета за Лондон и да ми се обади от Китай.
Мога да ѝ кажа много неща, но не искам. Харесвам я с всичките ѝ недостатъци, а непостоянството е най-постоянния от тях. Такава е и не може да се промени. Обича да прави промени в живота си, а когато прави промени, те определено не остават незабелязани.
Жените обичат промените. Променят прическата си, грима, облеклото или обувките. После се сърдят, ако не забележиш или не похвалиш новото в тях.
Лора не е изключение, но при нея промените не са в такива дреболии. Не че тя не променя външния си вид. Променя го, но го прави само когато ѝ остава свободно време, а това не се случва често. Тя винаги е заета с много, много по-важни неща.
Какви неща ли? Лора рисува, свири на няколко инструмента, пише чудесни стихове, тренира айкидо и скално катерене и се е записала да учи поне в десет университета. Учи с желание, но се отказва винаги преди да завърши.
– Ученето е процес на непрекъснато развитие, а дипломирането е скучно и безполезно. – обяснява ми тя.–Хората вземат дипломи, намират си скучна работа, създават скучни семейства и прекарват целия си живот в скука.
Мълча си, защото скучната диплома ми е помогнала да си намеря скучна работа, осигуряваща ми достатъчно доходи, за да издържам скучно семейство, за каквото мечтая.
Работата е другото нещо, в което Лора обича да прави промени.
– Четох едно изследване – обяснява тя. – Според него, ако човек работи три години на една и съща работа, започва да деградира.
За по-сигурно Лора не е работила никъде повече от шест месеца. Тъкмо усвоява перфектно работата, предлагат ѝ повишение и по-висока заплата и тя напуска.
За разлика от нея, аз вече пета година работя едно и също и нямам никакви надежди за повишение. Обаче не напускам. Родителите ми нямат строителна фирма, в чийто борд на директорите да съм пожизнен член. За разлика от тези на Лора.
– Слуша ли, докато ме нямаше, мило? – усмихва ми се Лора, когато излиза от банята.
Красива е...
– Достатъчно ли беше послушен, за да си заслужиш подаръка?
Кимам усърдно, с надежда, че подаръка е скрит под халата, но бъркам. Следва дълго ровене в торбите.
– Заповядай, мило! – скача в скута ми.
Гледам предмета в ръцете ѝ. Прилича на сламена шапка, от онези островърхите, които носят китайците в старите филми. Прилича на шапка, но с Лора нещата никога не са толкова прости. Сигурно има някаква уловка.
– Ъъъъ... – престрашавам се след минута размисъл. – Това прилича на сламена шапка. Не, че не ми харесва.
– О, мило! Да не съм луда, че да ти нося от Китай обикновена шапка? Това е древна китайска шапка-невидимка. Струваше ми много усилия, за да убедя собственика ѝ да ми я продаде. Пазарихме се цели два дни. Добре, че зная малко мандарин, защото ако бях разчитала на преводача, никога нямаше да успея.
– Шапка-невидимка ли? – питам аз и се смея. – Няма шапки невидимки, скъпа. Изиграли са те.
– Няма ли? – смее се Лора и нахлупва шапката.
Нахлупва я и изчезва. Усещам тежестта на тялото ѝ, чувствам топлината ѝ, усещам аромата на балсама за коса, но не я виждам. Объркан съм и малко уплашен.
– Лора, тук ли си?
Тя сваля шапката и я виждам отново. Усмихва се някак виновно и ме целува.
– Не трябваше да си слагам шапката – казва тихо. – Тя е за теб.
– Не се притеснявай! Знаеш, че всичко мое е твое. Дал съм ти сърцето си, та за една шапка ли ще се стискам. Ще я носим и двамата. Вече измислих една игра с шапката-невидимка. Мисля да си поиграем на нея още тази вечер.
– Не разбираш, мило – мръщи се тя. –Я ми кажи, освен за игри, за какво друго можем да използваме шапката?
– Ами... – замислям се. – Можем да оберем банка.
– Само за това не! Предишният ѝ собственик ми обясни, че силата ѝ не е неизчерпаема. Шапката трябва да се използва само за добри дела. Всеки път, когато я слагаш напразно, тя губи от силата си. Ако пък направиш нещо лошо, силата изчезва завинаги. Китаецът ми я продаде, защото го убедих, че мога да направя много повече добри дела от него. Обаче откакто я взех, нищо не съм измислила. Разчитах на теб, но виждам, че ѝ ти не си подготвен.
Опитвам се да измисля нещо, но не успявам. Сигурен съм, че мога. Само ми трябва малко време. Час, ден или седмица.

– Ще тръгвам, мило – скача Лора. – След час ще летя до Сантяго. Не се цупи! Ще е само за една седмица. Тъкмо ще имаш време да измислиш куп приложения на шапката. Зная, че няма да ме разочароваш.
Тя си тръгва, а аз седя на дивана, държа шапката в ръце и се чувствам на седмото небе. За първи път откакто сме заедно, Лора наистина има нужда от мен. Вярва, ме ще се справя и няма да я разочаровам.
След два дни, увереността ми е изчезнала. Обикалям по улиците с шапката в ръка и търся повод да използвам шапката. За съжаление не откривам.
Дадох пет лева на бездомник, помогнах на една старица, да се качи в трамвая, но за това не ми беше нужна шапката.
Отчаян съм, но когато вдигам глава, виждам офиса на голяма банка.
Ами ако... Ако все пак обера банка? Парите няма да са а мен. Ще ги даря на някоя фондация или ще построя приют за бездомни. Няма да е кражба, а добро дело. Шапката ще разбере.
Нахлупвам шапката и влизам в банката. Никой не показва, че ме е видял. За всеки случай, правя проверка. Плезя се в лицето на едрия охранител. Не ме вижда, но подушва шкембе-чорбата, която съм ял сутринта. Трябва да внимавам.
Минавам край служителите и стигам до трезора. За късмет вратата е отворена. Влизам и започвам да пълня джобовете си с пачки, но след минута се спирам. Не мога да взема парите. Не мога...
Изпразвам джобовете и си тръгвам. Минавам край служителите, плезя се пак на охраната и в този миг усещам, че нещо не е наред. В следващия миг виждам звезди. Много звезди...
Когато отново отварям очи, на ръцете ми има белезници. В устата си усещам солен вкус, а главата ми иска да се пръсне. Зад бюро отрупано с папки, непознат мъж ме гледа със съчувствие.
– Добре ли сте? – пита учтиво. – Късметлия сте. Ако ви бяха ударили два пръста по-надолу, вместо лекар, щяхте да имате нужда от свещеник. От банката казаха, че ще няма да предявят обвинение. При едно условие -трябва да кажете как сте направили така, че да ви няма на записите от камерите.
– С шапката – обяснявам аз и му разказвам цялата история.
– С шапка-невидимка казвате? – поглежда ме строго мъжът и върти шапката в ръцете си.
След това се навежда заплашително над бюрото и и ми показва нещо бяло на дъното на шапката.
Бялото е етикет. Обикновен етикет с надпис „Made in China“...
Връзката прекъсва и едва разбирам думите на Лора:
– Гордея се теб, мило! Всичките ми познати казваха, че си скучен бъзльо, но аз винаги съм вярвала в теб. Чакай само да видиш физиономиите им, когато разберат, че си в затвора и то обир на банка.
Зная, мило. Зная, че не си го направил. Шапката ли? Вероятно са ми продали обикновено китайско менте.
Не плачи де! Няма да лежиш в истински затвор. Нямат доказателства, а историята с шапката няма да мине в съда. Адвокатите казаха, че ще се отървеш с година условно.
Не, няма да се върна утре. Не съм в Сантяго. В Париж обърках самолета и сега съм в Етиопия. Прекрасна страна е, а хората са много мили.
Мило, имам подарък за теб. Познай, какво е!
Не! Не е летящо килимче. Летящи килимчета има само в Багдад. Добре, няма да те мъча повече. Намерих Кивота. Как кой, Кивот. Онзи от Библията. Тук го наричат Табот, но е същото. Няма да повярваш какво може да прави това чудо. Обаче за да се използва има няколко условия. Лесни са, мило. Не се притеснявай! Вярвам в теб и зная, че ще се справиш. Сега ще прекъсвам. Местните казаха, че един тукашен магьосник притежава истинска кристална топка. С нея можел да гледа и в миналото и в бъдещето. Ще се опитам, да я спазаря.
Обичам те, мило! До скоро!
Полицаят поставя слушалката на мястото ѝ, тупва ме по рамото и ме повежда към килията. На вратата съучастнически намига и казва със завист:
– С тази жена никога няма да скучаеш, мой човек! Никога!

Няма коментари:

Публикуване на коментар