Старият дъб

Преди много, много години в сърцето на старата гора, там където човешки крак рядко стъпва имало един стар дъб. Никой не помнел от кога е там. В горските легенди се разказвало,че дъбът растял там още, когато гората я нямало, а всичко наоколо било голо поле.
Много поколения животни знаели за стария дъб. Той бил живата история на гората и помнел всичко, което някога се било случило в нея.
Бил огромен, мълчалив и горд. Извисявал се над другите дървета, а в клоните му хиляди птици и дребни животинки намирали закрила и дом.
Понякога, когато бил в добро настроение, дъбът разказвал приказки за древни времена. Разказвал за весели и тъжни случки, за истории, в които имало любов и смърт.
Друг път, когато бил ядосан, разтърсвал клони и гневът му прогонвал всички надалеч. Тогава се наричал властелин на гората. Твърдял,че е безсмъртен и всесилен.
Казвал,че няма земна сила, която да го победи и наистина било така. В близост до него, не растяло нищо друго. Всяко семе попаднало под сянката на огромната му корона, загивало от липсата на светлина. Свирепите горски бури, само разрошвали короната му, а дори и най-страшните горски зверове не можели да му сторят нещо. Той само се смеел на опитите им и казвал, че е безсмъртен.
Старият дъб нямал врагове, но нямал и приятели. Не се и нуждаел от тях. Уважава ли го, защото короната му давала защита и пазел историята на гората, но горделивостта му отблъсквала дори и най-добронамерените сред горските обитатели.
Един ден, близо до корените на стария дъб , от покритата с миналогодишни листа земя, изникнало зелено стръкче. В началото никой не му обърнал внимание. Всички решили, че това ще е поредното семенце, с лош късмет. Сянката на стария дъб, щяла да го задуши и до година, щяла да загине като тези преди него.
Минавали седмици, но стръкчето не загивало. Пуснало пипала и се прилепило за кората на стария дъб, а след това бавно, но упорито започнало да се изкачва все по-високо по стъблото му.
Дъбът се смеел на упоритостта на това мъниче. Показвал го на всички, като пример за глупост. Казвал,че ако иска може да унищожи досадника веднага, но ще го остави, за да се забавлява с него.
Минала година, а мъничето не преставало да се катери по стария дъб. Било горски бръшлян, непретенциозен и упорит. Всеки ден пускал нови пипала с се увивал около ново клонче на дъба. Уж слаби и малки, но пипалата прониквали през дебелата кора и се хранели със силата на гиганта.
Всеки ден бръшлянът се качвал все по-нагоре и нагоре. Всеки ден старият дъб ставал все по-слаб и немощен. Престанал да се хвали и не проронвал нито дума. Птиците и животните, които били намерили подслон в короната му, го напуснали и потърсили нови домове. Никой не му помогнал.
Минали години и една пролет вятърът съборил изсъхналото тяло на стария дъб. Бил загинал през зимата, но нямало кой да разбере това.
На откритото място, под топлите слънчеви лъчи изникнали много малки фиданки. Устремили се нагоре към слънцето, всяко бързащо да изпревари другите. След много години, щяло да оцелее само едно. Най-силното и здравото.
Бръшлянът не им обърнал внимание. Проточил пипалата си, заобиколил ги и продължил навътре в гората. Търсел достойни противници, от чиято сила да се храни. Малките фиданки не били интересни за него, но някой ден щял да се върне, за да напомни на горските обитатели, че нищо не е вечно.
Някой ден....