Бариерата на границата беше вдигната, а пазачът спеше блажено излегнал се в тревата наблизо. Нямаше да го забележи дори, ако не беше поставил униформената си шапка на пътя, а до нея имаше малка табела. На табелата пишеше „ Гранична такса - кой колкото пусне“.
Пътникът се поколеба, но накрая реши, че николко също влиза в категорията“кой колкото пусне“.
Подмина шапката и тихо продължи по пътя. След няколко крачки се сети, че не беше прочел табелата с името на страната, където беше. Замисли се за миг, дали да не се върне, но се отказа. Вече беше късна вечер, беше уморен и се нуждаеше от хубава вечеря и удобно легло. Къде се намираше, не беше важно. Щеше да попита някой от хората, които живееха тук.
Пътят беше пуст, но скоро видя силуета на близкия град. Слънцето бягаше пред него, сякаш подканвайки го да побърза преди залеза.
Влезе в града и първия човек, който видя беше момче, което прибираше стадо кози от паша.
– Добър вечер! – поздрави пътникът. – Какво правиш, момче? Добре ли мина деня ти?
– Нищо не правя! – изгледа го под вежди момчето.
– Е, чак пък нищо. – засмя се пътникът. – Пасъл съм кози, когато бях малък и зная, че не е лесно.
– Че те козите сами си пасат – отсече момчето. – Аз не правя нищо.
– Добре! Кажи ми тогава къде в този град мога да хапна и пренощувам.
Момчето махна с ръка в някаква неопределена посока и го подмина без да каже дума.
Градът не беше голям и дори да беше объркал посоката, нямаше да се лута дълго преди да открие единствената страноприемница. Пред вратата ѝ на люлеещ се стол седеше старец с лула в устата.
– Добър вечер! – поздрави пътникът. – Дядо, правят ли тук хубава храна?
– Храна има и е хубава, но тук не правят нищо.
– Как така?
– Май не си видял табелата, когото си пресякъл границите на нашата страна? В другите страни на табелите са изписани имената им, но на нашата пише: „Тук не правим нищо!“. Така е записано и е вярно. Всеки, който живее тук не прави нищо.
– Не можеш да не правиш нищо! – възрази пътникът. – Човек винаги прави нещо. Ето например, ти правиш нещо.
– Какво правя?
– Седиш на стола, говориш с мен и пушиш лулата си.
– Че това е нищо! Освен това не пуша! Сега ставам и повече няма да говоря с теб. Както виждаш нищо не правя.
– Това, че не правиш нещо, също е правене на нещо – опита се да спори пътникът, но старецът си беше тръгнал.
– Не се сърди, такива сме си тук.
Гласът беше на млад мъж с лопата в ръце.
– Не се сърдя – засмя се пътникът. – Виждал съм много по-странни хора и страни от вашата. Не разбирам, защо всички тук твърдят, че не правят нищо, но рано или късно ще науча. Ти също ли не правиш нищо? Сигурно само се подпираш на тази лопата, но всъщност и това не правиш.
– Всъщност не правя нищо – засмя се мъжът. – Не се подпирам на лопатата, а копая по цял ден с нея, но всъщност нищо не правя.
– Сега вече съм истински объркан. – въздъхна пътникът. – Мислех, че използвате „не правя нищо“, за да кажете, че не работите. Лесно бих го разбрал. Правите нещо, когато работите. Щом не работите, не правите нищо.
– Какво не разбираш? Нима винаги, когато човек работи прави нещо? Когато правиш нещо, трябва да има някакъв резултат накрая. Ако няма, значи не правиш нищо.
– Нещото, означава резултат, така ли?
– Ами да! Виж мен. Копая по цял ден, но от това няма никакъв резултат и няма да има. Сега копая сам, но преди години почти всички тук, копаеха по цял ден. По някаква причина бяхме решили, че ще е хубаво градът ни да има плавателен канал. Направихме проекта бързо и се захванахме да копаем. Хубав канал стана. Широк и дълбок, с красива облицовка и удобни пристани на всички важни места в града. Има само един недостатък – не е плавателен канал. През града ни преминава само малко поточе, което няма как да напълни канала. Няма и откъде да докараме повече вода, а без вода един плавателен канал си е нищо. Работихме десет години и чак тогава установихме, че не сме направили нищо. Тогава хората се обезвериха. Погледнаха живота си с други очи и установиха, че не е само този случай, в който не са направили нищо.
– Сега разбирам, но това не е повод за отчаяние. По цял свят хората се захващат с неща, много от които нямат резултат. Случва се често, но какво от това. Ядосваш се ден или два, след това започваш да правиш нещо друго. Не е вярно, че не си направил нищо. Резултат винаги има. Дори да не е този, който си очаквал, винаги научаваш нещо ново. Това не е нищо, нали?
– Не зная! Не зная за другите, но за мен е удобно да не правя нищо. В момента само аз работя по канала. Някой трябва да поддържа стените и да го почиства. Чисто теоретично, някой ден тук може да се появи много вода. Я, порой ще ни удари, я някоя река ще промени течението си и ще мине през нашия град. Чисто теоретично, ако тогава каналът не е в добро състояние, ще градът ще има много проблеми. Затова копая по цял ден. Или чистя или поправям облицовката на канала. Плащат ми затова и съм доволен. Освен това зная, че не правя нищо. Няма начин някой ден да се разочаровам. А ти пътнико, какво правиш?
– Нищо не правя! – усмихна се пътникът. – Пътувам по света, опознавам различни страни и хора, научавам всеки ден нови неща, но не правя нищо.
– Разбирам те! За малко да ти завидя, защото твоето нищо е по-интересно от моето, но пък на мен ми плащат добре.
– Ха-ха-ха! Твоето „нищо не правя“ е по-добро от моето!
– Така излиза. Ако някой ден ти омръзне да не правиш нищо, обикаляйки света, можеш да се върнеш тук. Имам нужда от помощник, който е свикнал да не прави нищо. Лека вечер, пътнико! Нощта вече настъпи и е време за сън. Утре отново цял ден няма да правя нищо, а това е много уморително.
– Ха-ха! Излиза, че моето „нищо не правя“ поне е по-забавно от твоето. Лека нощ!
– Така излиза, пътнико! Лека да е нощта ти!
Няма коментари:
Публикуване на коментар