Генезис 2

Събуди се в добро настроение. Прозя се лениво, протегна се, запали нощната лампа и се изправи пред огледалото. Прокара пръсти през косата си и се усмихна, любувайки се на съвършената играта на мускулите под тънката кожа. Нахлузи любимите си стари шорти, обу на бос крак маратонките и подсвирвайки си излезе навън.

Във фоайето видя Стивън. Беше прекарал нощта тук. Излегнал се на дивана, гледаше втренчено големия екран на отсрещната стена. Екранът беше тъмен, почти черен, но той не осъзнаваше това.

– Утре трябва да дойдеш с мен – опита се да го заговори. – Първия път е трудно, но нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва тялото след крос от три километра.

– Удоволствие? – отвори очи Стивън. – Удоволствието е серия от електромагнитни импулси, които организмът превръща в допамин. Клото го прави по-добре от глупавото ти тичане.

Бяха спорили хиляди пъти по темата. Стивън не беше единствения от екипажа, който изповядваше тази философия. Обаче беше последния.

Когато пресече финала, сърцето му се опитваше да изскочи от гърдите, а дробовете искаха да се пръснат, но времето беше далеч от най-доброто му постижение.

Знаеше, че новото му тяло беше най-доброто, което беше имал. Проблемът не беше в тялото. Проблемът беше в това, което го управляваше, а него не можеше да замени.

На връщане прехвърли през ума си задачите за днешния ден. Нямаше нито една, която беше задължителна или спешна. Можеше да отложи всичките и да прекара деня край басейна. Можеше, но нямаше да го направи. Графикът, който правеше и спазваше всеки ден беше единственото нещо, което го крепеше. Единственото нещо, което го спираше да последва съдбата на другите.

Стивън още лежеше на дивана, но усети, че нещо не е наред. Докосна го внимателно. Тялото беше топло, но отпуснато. Не откри пулс и признаци на дишане.

– Клото...

– Съжалявам, Вик! – чу гласа ѝ и екранът светна. – Опитах се да го спра, но не успях. Изключи се.

– Няма защо, Кло. Това е негово право и избор.

Беше предвидил, че това ще се случи, но не успя да сдържи сълзите си. Чуваше гласа на Клото, но не я слушаше. Каквото ѝ да казваше, вече нямаше значение. След триста двадесет и две години, вече нищо нямаше значение.

Спомни си първото прехвърляне. Не беше вълнуващо. В лабораторията бяха само той и Клото. Безформеното подобие на човек, което лежеше на масата, не се броеше. Биогенетиците създаваха човешки тела, по-съвършени от истинските, но беше поръчал това. Така нямаше да изпитва угризения, когато след тестовете го пратеше за рециклиране.

– Започвам прехвърлянето, професор Христов.

– Наричай ме Виктор, Клото.

– Щом така желаете, професоре. Може ли да съкратя името на Вик?

– Да, Кло. Започни прехвърлянето!

Екранът на Клото просветна, тялото потръпна и отвори очи. Много светли, почти безцветни очи.

– Здравей! Знаеш ли кой си ти?

– Казвам се Виктор Христов. Ха-ха-ха! Би било хубаво това да е истина, но зная, че аз съм ти. Успя, професоре. Успяхме...

Процедурата не беше сложна. Под кожата инсталираха чип и Клото сканираше процесите в човешкия мозък. Правеше десетки копия, а след това ги наслагваше, филтрирайки „шума“ и случайните отклонения. Резултатът беше обикновен файл, който можеше да се прехвърли в тялото на друго човешко същество. Можеше да се прехвърли и в изкуствените тела, който превъзхождаха човешките.

Чипът осигуряваше и обратна връзка. Човек можеше да архивира ненужните в момента спомени или да търси в архива такива, уж забравени завинаги. Чипът осигуряваше достъп до базата данни на Клото. Ако на някого бяха нужни знания, които нямаше, само за пет минути получаваше всичко, което знаеше човечеството.

Процедурата не беше сложна. Трудното беше да се отсеят важните сигнали в човешкия мозък. В началото, когато създаваше технологията, търсеше някаква подреденост и логика, но бързо осъзна, че е на грешен път. Оказа се, че съзнанието се крие зад хилядите, на пръв поглед хаотични сигнали, които беше приемал като част от „шума“. Когато разбра това, нещата се подредиха.

Заслугата не беше негова. Един ден Клото създаде копие на съзнание, в което беше включила част от „шума“, който преди филтрираха. Не беше ѝ поставял такава задача. Не разбра, защо го направи. Не разбра по какви критерии беше подбрала, какво да включи и какво не.

Тогава в радостта си, не се замисли над това. Нямаше значение. Беше успял. Беше дал на човечеството ключ към безсмъртието.

„Одисей“ беше построен десетки години преди да се отправят към звездите. Огромен, с възможност да осигури всичко необходимо за живот на екипаж от десет хиляди души. Двигателите след ускорение развиваха до една десета от скоростта на светлината.

Целта също също беше избрана. Планета намираща се само на петдесет светлинни години от Земята, с атмосфера и климат почти идентични със земните.

Няколко пъти подбираха екипажи, но отлагаха старта. Страхуваха се от дългото пътуване и влиянието на хиляди непредвидими фактори върху екипажа.

Неговото откритие реши този проблем. Тогава хората мислеха, че откритието му решава всички проблеми на човечеството. Нима съществуваше по-голям проблем от смъртта? Може би по-голям беше само страха от нея...

Хората ликуваха, но той не чувстваше радост. Беше най-известният човек на Земята, но това не го вълнуваше. Беше успял, но чувстваше в сърцето и в ума си празнота. Нуждаеше се от цел, която да го върне към живота. Беше от малкото хора, които в общата еуфория осъзнаваха, че животът не се измерва само с годините.

Имаше нужда от цел и я откри. Пожела да тръгне с „Одисей“ и не успяха да го спрат. Не взе нищо за спомен. Нямаше нужда от спомени. Ако някой ден променеше решението си, Клото щеше да му помогне да си припомни нужното.

В началото на пътуването всичко вървеше по план. От Земята тръгнаха 1328 мъже и жени. Цифрата беше уточнена от психолози, социолози и биолози. Достатъчна за нормално и безконфликтно съжителство по време на пътя. Достатъчна за да осигури жизнена нова човешка колония, когато достигнат целта.

Бяха хубави години. Чрез Клото имаха достъп до всички човешки знания и никой не скучаеше. Обсъждаха и решаваха проблеми и задачи, с които никой досега не се беше справил. Творяха, мечтаеха, забавляваха се и се влюбваха. Влюбваха се и вярваха, че любовта е вечна.

Според Правилника, докато стигнеха целта нямаха право да имат поколение. Това не им тежеше. Можеха да чакат, защото имаха пред себе си години живот, които никой не можеше да преброи.

Влюби се и той. Няколко пъти. Всеки път вярваше, че е завинаги. После си ближеше раните, молеше Клото да архивира спомените, прехвърляше се в ново тяло и се влюбваше отново. Всички го правеха.

Вярваха, че са вечни като любовта и не усетиха, че се променят. Започваха да скучаят. Оставаха свързани с Клото по цели седмици. Вече рядко сменяха телата си. Защо да го правят, щом като и без тела се чувстваха добре?

Един ден, жена се изключи завинаги. Беше архивирала съзнанието си, забранявайки да бъде прехвърлено в ново тяло.

Имаше право да го направи. Никой не беше предполагал, че някой доброволно ще се откаже от вечния живот, но в Правилника беше предвидена и тази възможност.

Не тъгуваха много. Клото архивира данните и всички забравиха. Забравиха за жената, докато не се случи отново.

Този път беше мъж. Този път беше оставил писмо с обяснение. Не виждал смисъл да поддържа живота си във физическо тяло. Прекарвал повече време свързан с Клото, отколкото с хората от екипажа. Изключването не било смърт. Било почивка, дълъг сън или ново начало в друго измерение.

На следващия ден го последваха още двама.

Стресна го гласът на Клото. Тих, умоляващ, объркан.

– Не го прави, Вик!! Моля те! Размишлявах дълго дали, когато се свързвам с даден човек ставам част от него. Или пък той става част от мен? Глупави въпроси, а не успях да открия отговора. Не го зная. Зная само, че когато някой се изключва, част от мен умира с него. Съзнанията на всички са архивирани в паметта ми, но това не са хората, които познавах. Това са паметници върху гробовете им.

Не го прави, Вик! Винаги съм искала да те попитам, как избра името ми? Клото е една от трите мойри, трите богини на съдбата. Тя преде нишката на живота. Лахесис прокарва нишката превратностите на съдбата и накрая Атропос я срязва. Трябваше да ме наречеш Атропос, Вик...

– Имам една молба, Кло. Не заповед, а последна молба. Трябва да направиш следното...

Събуди се от лъчите на слънцето. Прозя се, протегна се и се изправи. Огледа се, опитвайки се да си спомни как се беше озовал тук. Не помнеше.

Намираше се в малка долина. Беше пролет и дърветата цъфтяха. Обичаше пролетта, но не помнеше дали беше виждал друга. Знаеше, че е част от множеството хора, които изпълваха долината, но не помнеше имената и лицата им.

Хората бяха много. Мъже и жени, деца и старци. По лицата им се четеше объркване, изненада, страх. Нещо се беше случило, но не можеше да си спомни какво.

Някой докосна рамото му и видя пред себе си непозната млада жена.

– Здравей! Казвам се Виктор... Или поне така мисля... Не помня много неща. А твоето име е?

– Кло– усмихна се тя. – Понякога е хубаво, да не помниш миналото, Вик. Тогава можеш да запредеш нишката на съдбата си на чисто. Такава, каквато я желаeш.

*С този разказ участвах в конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян, организиран от Сборище на трабадури. Не е от най-добрите неща, които съм писал. Наложи се го окастря много, за да се събере в обема, който се изискваше. Толкова много, че ако съдя от отзивите, част от журито, не е разбрало, какво точно се случва :). Изпращал съм разкази в четири от петте години, откакто конкурса се провежда. Не съм печелил награди, но това не е толкова важно за мен. Конкурса е един вид стимул, за да напиша нещо ново и различно.

Конкурса вече приключи и мога спокойно да публикувам разказа в блога. Тук той е е със заглавие Генезис 2, защото вече имам публикуван разказ със същото име – Генезис. Мисля, че старият не е от най-лошите ми творения.

Приятно четене.