В понеделник кафето винаги има горчив вкус. Отмествам чашата и с нежелание се заемам със задачите за деня. Не успявам. Сякаш петъкът е бил миналата година.
Не се отказвам и цифрите от производствения график постепенно започват да се изпълват със съдържание. Количества, срокове, закъснения. Приходи и разходи. Поръчките, с които сме в график и тези, с които...
Внезапно вратата се отваря с трясък и в стаята нахлува самата Богиня на доброто настроение.
– Добро утро, господин Иванов! – изчуруликва Богинята. – Донесох ви череши.
– Добро утро, Монева! Тъкмо си мислех за теб. В петък трябваше да ми донесеш доклада за натрупаните излишъци. Готов ли е?
– Ще го довърша днес – маха с ръка Богинята, усмихва се и се настанява в стола срещу мен. – Яжте, череши де! От първите за тази година са.
После се навежда през бюрото и заговорнически ми прошепва:
– Господин Иванов, аз имам идея!
– Хм! – чудя се как да реагирам. – Да имаш идеи е хубаво нещо! Особено ако са свързани с работата. Аз често нямам никаква идеи, особено когато са ми нужни. Тогава или ги няма, или пък идват такива, които не вършат работа. Ще споделиш ли своята?
– Е, тя моята не е свързана с работата – усмихва се скромно Богинята. – Хрумна ми така между другото. Вчера гледах залеза и ядях череши, когато ме напъна.
– Черешите добре ли бяха измити?
– О, господин Иванов! – смее се Богинята. – Изразих се неправилно, но нямам думи да опиша, какво се случва в мига, когато идеите се раждат. Това трябва да се усети! Толкова е вълнуващо! Толкова е...
– Сигурно е така. Би ли споделила твоята идея?
– Ами... – колебае се Богинята.
После се навежда и шепне в ухото ми...
– Гениална е нали?
– Че е гениална, гениална е! – този път се усмихвам аз. – Била е гениална и преди стотина години, когато е приложена за първи път.
– Знаех си! – възкликва Богинята и сякаш се смалява. – Знаех си, че някой ще ми я открадне!
– Но, госпожице Монева, вие тогава още не сте били родена!
– Няма значение! – махва с ръка. – Още когато бях дете, никой не признаваше идеите ми. Никой не вярваше в мен и в това, което мога. Само мама ме подкрепяше и ми повтаряше всеки ден: “Не позволявай да ти прекършат крилете, дете! Лети, Тинке! Лети!“.
После скача, прекосява с бързи крачки стаята и тръшва вратата.
Въздъхвам, протягам ръка и взимам една череша. В този миг Богинята се връща обратно.
– Господин Иванов, забравих да ви кажа нещо. Вчера, докато гледах залеза и хапвах череши, ми хрумна още една идея. Реших да напиша роман. Е, може да е само повест или пък новела. Вече нахвърлях първите сто страници. Искате ли да ви ги прочета?
– Не сега, Монева! Не сега! – оставям черешата. – Ако може, първо напишете доклада. Извинявам се, но шефът не чете романи. Нали разбирате?
– Добре! – съгласява се тя. – В петък ще ви донеса доклада. Тъкмо ще съм завършила романа и ще можете да ми кажете мнението си. Ама искрено!
– Лети, Тинки! Лети! – усмихвам се, когато вратата се затваря след нея.
После лапвам една череша и се заемам с купчината документи на бюрото ми.
Това е вторият разказ от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Опит за поглед на света с усмивка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар