Островът е пуст, но някога на него са живели хора. Било е много, много отдавна.... Днес е малко парче суша, загубено сред водите на безкрайния океан. Бурни вълни се стоварват върху скалистите му бреговете без почивка, а ураганният вятър връхлита, опитвайки се да унищожи това, което са пожалили вълните.
Животът на острова бил труден за хората. За да оцелеят разчитали само на даровете на океана. Трудно било, но те не се оплаквали. Били щастливи с малкото, което имали.
Е, понякога се случвало да изпитат тъга. Случвало се, да се отчаят за кратко. Случвало се, очите им да са пълни със сълзи от мъка. Тогава...
Тогава разпервали крила и политали. Вдигали се високо в небето и се реели с часове. Политали и вятърът разпръсквал тъгата и пресушавал сълзите им.
Да, хората живеещи на този остров имали крила и можели да летят. Било много, много отдавна...
Никога кораб не бил стигал до бреговете на острова, но понякога вълните изхвърляли на брега странни предмети. Летящите хора ги разглеждали с интерес и дълго спорили, за какво служат и откъде са дошли. Старците разказвали легенди за чудни страни, някъде далеч зад океана, а младите разпервали крилата си, вдигали се високо и кръжели с часове над острова. Летели и мечтаели, някой ден да видят с очите си чудните далечни страни.
Понякога, понесен от мечтите си, се случвало младеж да полети далеч навътре в океана. Политал напред, но скоро се връщал. Крилата на летящите хора били твърде слаби за безкрайните разстояния.
Един ден на острова пристигнал кораб. Бил пълен с чудни неща, каквито летящите хора никога не били виждали. Гледали те и слушали разказите на моряците за родните им страни. Страни с необятни плодородни полета, с планини докосващи небето, с вековни гори и пълноводни реки.
Слушали летящите хора, слушали и пожелали да видят с очите си чудните страни зад океана. Желанието им било толкова силно, че били готови да дадат в замяна всичко, което имали. Трябвало да платят за дългия път и понеже нямали нищо ценно, съгласили се да се разделят с крилата си.
Дълго пътувал корабът сред вълните, докато един ден стигнал брега. Необятен, непознат бряг пълен с чудеса. Летящите хора с вълнение стъпили на земята, за която мечтаели. Тя била пред тях и се простирала до хоризонта. Поискали да се вдигнат високо и да я разгледат по-добре, но не можели. Нямали вече крила.
Натъжили се летящите хора, но едно малко дете продължавало да се усмихва щастливо.
– Глупаче! Защо се усмихваш? Не разбираш ли, че загубихме крилата си и способността да летим? Загубихме ги завинаги.
– Така ли? – учудило се детето. – Нима за да летиш, са нужни крила?
Някои от възрастните го разбрали, но били малцина. Другите се пръснали и смесили с хората в новата земя. Никога вече не полетели, а вечер разказвали една приказка на децата си. Разказвали за един далечен остров, където живеели хора с крила, които можели да летят.
– А нима за да летиш, са нужни крила? – питали децата, но възрастните не разбирали.
Не разбирали, че нямали нужда от крила за да полетят и стигнат високо и далече. Толкова високо и толкова далече, колкото и най-здравите крила не можели да ги отведат.
Разказът е един от трите, с които участвах в тазгодишния конкурс на "Хулите" – "Състояние на полет". Лично аз си го харесвам най-много.
Няма коментари:
Публикуване на коментар