Когато децата са малки, те не познават страха. Правят нещата естествено, както ги чувстват и виждат. И се гордеят с постъпките си дори, когато бъркат. Казват, че порастваш тогава, когато почнеш да носиш отговорност за собствените си постъпки. Само, че не е така. Точно възрастните в повечето случай бягат от отговорност за постъпките си, а и успяват да насадят този модел на поведение на децата си. Всеки ден сме свидетели на това, но някак не обръщаме внимание. Свикнали сме с това, а не трябва.
Не съм аз! Не сме ние! Някой друг е виновен!
Често чувани фрази, но дали, когато лъжем околните, успяваме да излъжем и себе си? Или реагираме, като малки деца страхуващи се от наказанието?
Спомням си една случка отпреди няколко години.
Фирмата в, която работех беше на гребена на вълната. Поръчките валяха една след друга, а производството надхвърляше значително митичните количества от преди 1990 година. Като се има в предвид, че това се правеше с остаряла техника и с една четвърт от предишният състав, напрежението беше голямо.
По-голямата част от продукцията беше за износ и качеството беше задължително. Не беше много честно за българските ни клиенти, но техните поръчки оставаха на заден план. Чакаха с месеци и накрая почти всички се преориентираха към други производители или към внос.
В участъка, който ръководех работеха предимно жени. Работеше се на три смени почти без почивни дни и въпреки, че всичко се заплащаше умората се натрупваше и започваха грешките. Когато исках обяснение за проблема от виновните, редовното оправдание беше:
-Това не сме го правили ние! Това е работа на другата смяна!
Номера не можеше да мине, но фразата се изричаше с такова чувство и убеденост, че професионалните артисти можеха само да завиждат.
Опитах се да променя нещата, но грешките обикновено не бяха фатални, политиката на фирмата беше много либерална и климатът беше приятелски. Основното ,което се целеше беше да не се повтаря една грешка втори път, а човекът да разбере къде точно е сбъркал.
След три - четири години нещата се промениха. Пазара се насити, появиха се други фирми. Преместих се на друга работа и няколко месеца нямах време да мина да се видя с хората.
Един ден все пак се отбих. Дворът беше пуст и дори не познах мястото.
Влязох при колегата, който ме замести. Заговорихме се за старите времена.
Оплака се, че от старите познати почти никой не е останал. Собственика на фирмата бил вдигнал ръце от нея и всеки момент очаквали да им кажат, че е последният им работен ден. Работата хич я нямало, а участъка бил минал на една редовна смяна. Дори и така се уплътнявало не повече от половината работно време. Замълчахме за миг, спомняйки си живота кипял тук.
В този момент вратата се отвори и без да чукат влязоха три непознати жени. Без да се смущават от моето присъствие се обърнаха към колегата и с много чувство издекламираха познатата ми фраза:
-Началство, да знаеш, това не сме го направили ние! Това е работа на другата смяна!
Какво да кажа повече? Когото се съберем с приятели винаги се смеем на тази история, но замислим ли се разбираме, че не е толкова смешно. Понякога и аз използвам тази фраза. С други думи, но смисълът е същият.
Не ми става по-леко.
Ако поискам мога да убедя другите, но ми е по-трудно да убедя себе си.
04.02.2009год.
....
Няма коментари:
Публикуване на коментар