Всяка зимна сутрин го срещам. Всъщност, то се лепва за мен още от входната врата. Не го виждам, но чувам гласа му, следващ ритъма на стъпките ми:– Ссръц, скръц, скръц...
Не обичам скърцащи звуци, но този не ме дразни. Зная, че го прави нарочно, но звука ми харесва.
Джуджето Скръц през лятото се крие на студено. Не в земята, защото много хора забравят, че Земята е топла. Дори и зимно време, под замръзналата кора на снега и леда, земята живее свой живот. Сърцето ѝ бие, а дъхът И е прекалено топъл за джуджето.
Затова джуджето Скръц, още с първите лъчи на пролетното слънце се скрива високо в планината. Избира северните склонове и търси места, където слънчевите лъчи рядко огряват. Там снегът се задържа през цялата година, но Сръц не е щастлив.
Липсват му хората и с нетърпение очаква зимата. Тогава се спуска по заснежените склонове на планината, отпочинал и препълнен с енергия.
Познавам го отдавна. Още от времето, когато бях малко дете и сутрин нахлупил шапка бързах за училище.
– Скръц, скрац, скръц... – лепваше се джуджето за мен. – Страх ли те е? Скръц, скръц, скръц...
– Защо да се плаша? – питах наперено аз , но ускорявах крачка.
– Скръц, скръц, скръц... Защото съм страшен. – надуваше се Скръц.
– Не си страшен! – смеех се аз. – Страх ме е от тъмното, а не от теб. Теб мога да управлявам, както поискам. Ето виж!
Затичвах се, а след това спирах на място.
– Видял ли?
Скръц млъкваше, но за кратко. Бързах за училище и нямаше как да стоя цял ден на едно място. Тръгвах и той се появяваше отново.
– Скръц, скръц, скръц... Наистина ли не те е страх? Защото мога не само да следвам стъпките ти. Ако искам мога и да те ощипя. Ето виж!
Не отговарях и усещах как студът зачервява ушите и носа ми. В отговор само ускорявах крачка и се загръщах с топлия шал. Скоро връхлитах в класната стая, задъхан от бързането, но оставил Скръц навън.
– Виж, това вчера не бях аз! – посрещаше ме Скръц на другата сутрин. – Това беше друг Скръц. Той е неприятен тип, с когото нямам нищо общо. Опитва се да ми подражава, но винаги се проваля. Аз съм забавен и само търся приятели. Скръц, скръц, скръц...
С времето станахме почти приятели. Почти, защото никога не знаех дали този, който се е прилепил и следва стъпките ми е добрия Скръц или онзи другия.
Всъщност с годините вече не ме е страх и от двамата. Не ме е страх от тъмното, а когато студът щипе носа и ушите, дори се усмихвам.
Днес след десет дни почивка отново тръгвам на работа. Зная кой ще ме посрещне на входната врата.
– Скръц, скръц, скръц... Къде се загуби? Честита ти Нова Година! Хей! Някой казвал ли ти е, че винаги бързаш повече отколкото е нужно? Скръц, скръц, скръц...
– Зная и без да ми казват, но може би така ми харесва. Мога да спра, ако искам, но тогава ти ще изчезнеш.
– Ще изчезна през пролетта – смее се Скръц. – Дотогава всяка сутрин ще те чакам.
Усмихвам се и ускорявам ход. Скръц, скръц, скръц...
