Мечтите

Имало едно време, някъде далеч на изток, едно вълшебно царство. Наричали го Царството на Мечтите и в него всички мечти се сбъдвали. Всеки, който посещавал царството си тръгвал щастлив от него, получавайки всичко, за което някога е мечтал, но....
Винаги има едно „но“, което разваля всичко. В този случай, „но“-то било, че всъщност никой не знаел къде се намира царството. Имало хора, които го търсели цял живот, но не го намирали. Други пък, едва тръгнали и се озовавали във вълшебното място. Сбъдвали мечтите си, но когато си тръгвали забравяли пътя. Ако някой ден поискали отново да посетят царството, отново се лутали и разчитали на късмета си.
Царството на Мечтите си имало цар. Всъщност през вековете много царе се изредили на трона. Те не били, като другите цари, защото нищо не зависело от тях и нищо не правели. Били част от царството, както реките и планините му, но само толкова.
Едни ден обаче, на трона се озовал един млад и амбициозен цар. На него не му стигало, да е цар само на хартия и нищо да не зависи от него. Не му стигало, че Царството на Мечтите било известно на всички хора. Царството било известно, но никой не знаел неговото име. Далечни владетели не му пращали дарове и не го канели на балове и лов. Царят не можел и да напусне царството, защото знаел, че както всички други, ще забрави пътя и може никога повече, да не се завърне. Дълго мислил какво може да направи, но дори най-мъдрите му съветници, не можел да му даде съвет.
Един ден Царят все пак измислил начин. Наредил на съберат всички тъкачи в царството и им наредил да изтъкат четири въжета. Въжетата трябвало да са толкова дълги, че да могат да обиколят цялата земя.
Когато въжетата били готови, вързал единия им край в центъра на царството, а другият дал на четири конника. Изпратил конниците в четирите земни посоки им наредил да не спират, докато се срещнат.
Конниците тръгнали, а скоро след това в царството започнали да прииждат хора.
Вече всеки можел да открие Царството на Мечтите. Просто трябвало да следва пътя, очертан с въжетата. Всеки можел и да напуска царството, без да се притеснява, че няма да намери обратния път. Самият цар обиколил Земята и навсякъде го посрещали с уважение и почести. Всички му били благодарни за това, което направил.
Вече всеки желаещ можел да посети Царството на Мечтите и да сбъдне своите. Можел и да се върне по всяко време, ако забравел някоя или имал нови.
Хората били щастливи, но...
Винаги има едно „но“, което разваля всичко. В този случай, „но“-то било, че вълшебството се развалило. В началото никой не забелязвал това. Понякога, някой се оплаквал, че една или две мечти, не били изпълнени, но никой не обръщал внимание. Потърпевшият просто посещавал отново царството и всичко било наред.
С времето обаче, все повече желания не се сбъдвали. Никой не знаел защо, но някои хора си тръгвали, без да бъде изпълнено нито едно тяхно желание. Царството вече не било вълшебно, а съвсем обикновено и незначително място. Магията си отишла завинаги.
Царят се уплашил. Не знаел причината, но наредил да срежат въжетата. Само че това не намалило потока, защото вече всеки знаел къде се намира царството. Хората продължавали да идват и си тръгвали разочаровани, не сбъднали, а загубили мечтите си.
Мечтите изчезвали и никой не знаел защо и как. Може би се били изчерпали или пък някой ги бил откраднал. Хората се гледали с подозрение и всеки който имал мечти, вече ги криел ревниво. Пазел ги от другите, защото се страхувал да не му ги откраднат. Не смеел да ги признае открито, а ги заключвал дълбоко в себе си. Заключвал ги и на разбирал, че така те никога нямат шанс да се сбъднат. Затворени мечтите повяхвали преди да разцъфнат.
Имало едно време, някъде далеч на изток, едно вълшебно царство. Наричали го Царството на Мечтите и в него всички мечти се сбъдвали. Това не и приказка. Имало е такова царство, но това било много отдавна. Много отдавна, когато хората не се страхували да покажат мечтите си пред целия свят.