Палечка

Навън снегът беше затрупал всичко, но старата Къртица не се притесняваше от студа. В тунелите и беше топло, беше се хранила обилно цяло лято и кожухчето и беше станало гъсто и лъскаво. Още малко и щеше да полегне в леглото си за да заспи зимен сън до пролетта. Обичаше да става понякога и да си похапва, затова беше заредила едно скришно местенце с малко деликатеси. Не преставаше да кръстосва тунелите и да проверява. Трябваше да осигури хубаво проветрение, а същевременно и отворите да не пропускат много студен въздух вътре. Тунелите трябваше да са чисти и да и осигурят път за отстъпление, ако дойдеше неканен гостенин. Все трудни и отговорни задачи, но старата Къртица не се плашеше от работа.
Тъкмо довършваше последната обиколка и таванът на тунела, в който се намираше рухна върху нея. От горе се изсипа пръст, сняг и нещо живо, което тупна върху нея, претърколи се и нададе вик изпълнен с болка. Старата Къртица също нададе вик, но от страх. Втурна се първо да бяга, но прецени, че такова дребосъче не може да е голяма заплаха и се върна да запуши дупката, от която студът нахлуваше без да пита.
-Хей, не може ли по-внимателно!- изписка едно тънко гласче.- Не стига, че съм премръзнала, не стига, че тук е тъмно и страшно, а и някой си да се разхожда върху мен.
Къртицата се стъписа за миг. Срещу нея стоеше едно дребно, треперещо и безпомощно създание облечено в лятна рокличка.
Първата и мисъл да изхвърли натрапника, отмина бързо и сърцето и се сви от жалост.
-Как се казваш, дребосъче?
- Аз съм Палечка. Как така не ме познаваш? Но сега не съм в настроение за подробности. Искам само топлина, светлина и нещо за хапване. Вместо да се туткаш вземи, че направи нещо по въпроса!
-Ела, ела дребосъче. В моята стая е топло, пък и ще намерим нещо за хапване. Само с осветлението съм зле, защото не ми трябва, но си спомням, че в един от тунелите имаше няколко светулки. Стой тук, ей сега ще ги донеса.
След малко двете бяха на топло и светло в домът на Къртицата.
-Къде си тръгнала в това време навън?- попита къртицата.- Нямаш ли си дом?
-Че защо ми е дом? Аз нямам дом. Лятото живях под шипковият храст с приятелите. Знаеш Щуреца, а и Синигера. Пеехме и се смеехме по цял ден. Чудесни другари, но щом застудя изчезнаха някъде и останах сама. Пък сега ми е студено, гладна съм и ме е страх от тъмното.
-Хубави приятели си намерила! Зарязали са те и без дори да се обадят! Знам ги и двамата, що за стока са. Цяло лято се веселят, а когато го закъсат тичат при мен за помощ.
-Нищо не разбираш! Те приятелите са затова- да се веселиш с тях. Пък за помощта, когато имаш нужда винаги се намира някой скучен добряк, който да ти помогне. Нали не си забравила, че съм гладна?
- Не съм, не съм. Сега ще донеса нещо за ядене. Толкова си крехка и беззащитна, че сърцето ми се свива, като те гледам. Сигурно не се и храниш редовно? Не правя много запаси, но тук някъде имам малко коренчета, пък и някое червейче ще се намери. Ще ти направя и чай от мащерка, че като те гледам си успяла и да настинеш.
- Моля! Коренчета, червейче и чай от мащерка? Добре ли чух? Аз не ям каквото и да е. Трябва да си поддържам фигурата иначе ще заприличам на теб. С този небалансирана диета нищо чудно, че си толкова безформена.
Къртицата се сепна за момент, но Палечка беше толкова крехка и беззащитна. Как да и се сърди?
-Добре, добре... само един момент. Тук някъде бях скрила и една две ябълки. Те са полезни, пък и обичам, когато се събудя през пролетта да си усладя живота. Сега ще ги донеса. И ще взема назаем от Мравката малко мента за чая. Хем е полезна, хем е ароматна.
След няколко минути Палечка доволно похапваше, пиеше чаят и с критичен поглед оглеждаше жилището на Къртицата.
-Гледам и се чудя, защо си се завряла в тази дупка. На света има толкова красиви места, а ти под земята. Поне да беше подредила малко, някоя картинка да беше закачила на стената. Пък и виж себе си. С това демоде кожухче само можеш да уплашиш някого. Очилата с тези рамки, трябва да ги хвърлиш. Най-добре ги замени с лещи. Ужас! Ноктите ти са в ужасно състояние. Я вземи ги изрежи малко, пък и малко лак няма да е излишен. Така само плашиш другите!
-Всички „недостатъци” са ми от полза.- въздъхна Къртицата.- Всяко нещо в мен е направено за да ми послужи за нещо. Ако не бяха те, как щях да ти помогна. Благодаря за грижите, но ще си остана така.
-Както искаш.- прозя се Палечка.- На мен вече ми се приспа. Ако пооправиш онова дето прилича на легло, ще полегна да почина малко.
-Всъщност това е моето легло, но легни, почини си. Ти повече се нуждаеш от него. Аз ще си постеля в ъгъла. Демодираното ми кожухче, ще се справи. Вече ми е време и ще се събудя чак напро....
Къртицата заспа, докато произнасяше последните думи. Когато се събуди след месеци, жилището и беше обърнато с краката нагоре. Дори леглото беше обърнато наопаки. В килера не беше останало нищо. Палечка я нямаше никъде. Къртицата се разтревожи претърси тунелите си, а после внимателно се показа през една от дупките си навън. Пролетното слънце припичаше приятно. Потърка заслепените си очи и забеляза Щъркелът, пристъпяш важно от крак на крак.
-Здравей! Да си виждал едно малко, крехко създание. Казва се Палечка. Сигурно и се е случило нещо лошо, защото е изчезнала. Горкото дете!
-Горкото! Ха-ха-ха! –засмя се Щъркелът - Видях „горкото дете” преди два дни. Изглеждаше добре, но ми се оплака, че била принудена да прекара зимата с едно ужасно същество. Била затворена под земята и се отнасяли жестоко с нея. Дали за нея става въпрос?
-Не се сърдя. Пък и не ти вярвам! Не може да е била тя! – промълви Къртицата.- Тя е толкова беззащитна и крехка. Сигурно ще се върне някой ден. Някой ден, когато е уплашена, измръзнала и гладна...
- Възможно е.- усмихна се Щъркелът. –Възможно е да се върне. Възможно е и да не е тя. Или пък... Или пък уж не виждаш, а външният вид е успял да те заблуди. Искаш ли да ти разкажа една приказка за това.
Имало едно време...

.