Заключени врати

Днес малка и незначителна случка, ме накара отново да се замисля за възможностите изникващи в живота ни. Вече никой не вярва, в приказките за равните възможности. Не вярва и че в близко бъдеще, поне част от тях ще са верни. Само, че понякога, след поредната заключена врата на която почукаме, разочарованието ни идва в повече.
Цял живот се сблъскваме с врати, които са затворени. От детството, през училището, а после в работата и обществото. Навсякъде се сблъскваме със затворени врати.
Ако искаш да влезеш, първо трябва да почукаш. Така са ни учили и ние го правим. Понякога вратата се отваря и ни пропуска, но по-често остава затворена и заключена завинаги.
Не е проблем. Продължаваме към следващата врата. Пак чукаме и чакаме чинно да ни отворят. Следва ново разочарование. Отново не е проблем. Има милиони врати, милиони възможности, но колко от тях са достъпни?
Вече отдавна не се ядосвам, но има нещо, с което никога няма да се примиря. Вратите, които са затворени и заключени, често с лекота пропускат избрани хора.
Проблемът не е във вратите, а в портиерите, защото зад всяка врата, всъщност стои човек, който държи ключа и. Най-често го държат дребни човечета, които никой не би забелязал, ако не е вратата, която охраняват. Те решават, кой да пуснат и кой не и това ги кара да се чувстват значими. Докато има желаещи да преминат, ще ги има и тях. Мисля, че така ще е винаги.
Докато пишех се сетих и за Мрежата. Явлението, за което казват, че е арена на свободата. Някога вярвах, че тук вратите са еднакви за всички, но бързо научих заблудата си. Тук вратите са повече и още по-добре затворени и заключени.
Странно, но след толкова години още не съм се отказал. Продължавам напред от врата на врата. Чукам и установявам, че е заключена и никога няма да се отвори. Поне за мен.
Днес обаче се замислих и за друго. Залисани в затворените врати, дали не подминаваме отворените? Тези, които ни чакат, за да ни отведат в нашия свят.

.