Малкият човек

Преди много, много години в една далечна страна живеел един малък човек.

Малкият човек не бил малък на ръст. Бил средно висок, средно умен, средно силен, средно сръчен и средно работлив. В някои неща бил по-добър, в други не толкова, но се справял с живота и не бил в тежест на никого.

Само че, всички околни му казвали, че е Малък човек, толкова често, че дори той самият бил забравил името си. Бил свикнал, че е Малък човек, който каквото и да прави, нищо не може да промени. Следвал своя път, без да се оплаква, но понякога поглеждал встрани, виждал другите хора и му ставало чудно.

Виждал хора като него, нито по-добри, нито по-лоши, на които живота или късмета дарявали по-добър живот. Виждал как малки хора, много по-малки от него, подреждали живота си без дори най-малко усилие.

На тях никой не казвал, че са малки. Никой не гледал техните дела, ум, сила, сръчност и работливост.

Нещо повече, хората оставяли доверчиво съдбите си в ръцете на такива малки хора и ги следвали, дори когато ги водели към гибел.

Малкият човек не разбирал защо е така. Просто въздъхвал и продължавал по своя път. Вървял уж напред, а сам не знаел дали е така. Понякога тичал, друг път краката едва пристъпвали, а понякога присядал на почивка.

Почивал Малкият човек, събирал сили и продължавал напред. Вървял и уж извървените разстояния били големи, а когато вдигнел глава виждал, че все е на същото място.

Годините минавали и Малкият човек ставал все по-малък. Станал толкова малък, че другите хора, вече дори е го забелязвали. Вече дори не го сочели с пръст, не защото хората били станали по-добри, а защото малките малки хора никой не вижда.

Малкият човек, не бил съвсем невидим. По пътя срещал много други Малки хора, като него. Пътищата им били близки, понякога се пресичали дори.

Един ден Малкият човек приседнал отново край пътя за почивка. Починал час два, събрал сили, но разбрал, че не иска да продължи. Запитал се, има ли смисъл да върви по път, който никъде не води.

-Няма смисъл!- въздъхнал Малкият човек. - Няма смисъл, да се боря със съдбата си. Всичко което правя е напразно. Ако изчезна днес, никой няма да забележи. Аз съм просто един малък човек. Понякога ми се иска, да съм Голям човек.

-Желанието ти може, да се изпълни.- чул се глас наблизо и една сянка се появила на пътя.

-Коя си ти?- уплашил се Малкият човек.

-Няма значение!- отвърнала сянката.- Тук съм, за да ти помогна. Може да бъдеш Голям човек, но трябва да изпълниш това, което ще ти кажа.

-Защо да ти вярвам?- дръпнал се Малкият човек.

-Защото няма какво да загубиш!- засмяла се сянката.

-Добре!- съгласил се Малкият човек.- Какво трябва да правя?

-Нищо, което да те затрудни!- засмяла се сянката.- Важен е пътя, по който ще вървиш и хората, с които ще вървиш.

-Нима е толкова лесно?

-Разбира се! Погледни напред! Това е твоя път. Сега се огледай встрани! Това са и хората, с които ще вървиш.

Малкият човек погледнал напред, видял пътя и хората и се ядосал.

-Защо се подиграваш с мен? Та това е същия път, по който вървя цял живот и същите хора, с които вървим заедно и си помагаме.

-Не се подигравам!- отвърнала сянката.- Ако помислиш, ще разбереш и сам. Ако пък не разбереш, значи наистина си Малък човек.