Страната на гърбавите

Пътникът не обърна внимание на кривия дървен стълб край пътя, но само две крачки след него, го стресна дрезгав глас:

– Стой! Не може така! Това все пак е граница и без проверка не трябва да преминава никой. Къде са ти документите?

– Граница ли? – учуди се пътникът и се огледа.

Нищо не подсказваше, че беше напуснал пределите на една страна и навлязъл в друга. Знаеше разбира се, че земята, природата и хората навсякъде са еднакви, но поне табела да имаше. Стълбът обаче стоеше самотен и гол, сочейки небето, а пред него брадясал страж в ръждясала броня, размахваше свирепо остро копие.

– Давай документите казах! – изръмжа стражът.

– Ето ги! – усмихна се пътникът. – Може ли да попитам, къде се намирам? В коя страна? Не видях табела на идване.

– Ето я табелата! – посочи стражът към канавката. – Изглежда всичко е наред и можете да продължите. Добре дошли!

Пътникът се поклони учтиво и прибра документите си. Стражът не му беше казал името на страната, а му се стори неучтиво да пита втори път и внимателно пристъпи към канавката. Там наистина имаше стара избеляла табела, на която с разкривени букви пишеше – Страната на гърбавите.

– Странно име! – помисли си пътникът. – Нима всички тук са гърбави?

Не беше обърнал внимание дали стражът беше гърбав, но не беше учтиво да се обръща и тръгна бързо по пътя, където в далечината виждаше нов висок и крив дървен стълб, а зад него се червенееха покривите на малко градче. Може би там щеше да разбере повече за тази страна, но всъщност това не го вълнуваше много. Беше случаен пътник и просто минаваше оттук.

Наистина тук всички бяха гърбави. Задмина един гърбав селянин, който караше жито към градчето. После срещна гърбав вестоносец, тичаш в посоката от която идваше. Пред къщите на градчето гърбави старци и баби седяха на припек и си разказваха за младините, гърбави младежи ухажваха гърбави девойки, а в прахоляка играеха гърбави деца.

Пътникът попита един гърбав чиновник къде може да се нахрани и пренощува, а чиновникът на свой ред се посъветва с гърбавия майстор на часовници от близкото ателие, а той изпрати гърбавия си чирак да го заведе до хана.

На прага го посрещна гърбав прислужник, който пое багажа му, а гърбавият съдържател на хана лично го отведе до една маса край огъня и взе поръчката му за вечеря.

Докато чакаше вечерята пътникът огледа стените, на които висяха портрети на строго гледащи гърбави мъже с корони. Погледът му се плъзна по празните маси и с изненада установи, че не е сам. На съседната маса гърбав старец гледаше с празен поглед празната чаша пред себе си, глух и сляп за всичко.

Вечерята му донесе гърбавата жена на съдържателя. Изчака го да се нахрани, почисти масата, донесе кана с ниво и напълни чашата му, след което превита надве мърморейки се тромаво изкачи тесните стълби към горния етаж.

Пътникът отпи от виното, огледа пак портретите на стените, плъзна поглед над празните маси и видя, че старецът го гледа и се усмихва.

– Наздраве! – вдигна чашата си пътникът.

– Наздраве да е! – отговори старецът. – Хайде питай, де!

– Какво да питам?

– Ами питай това, което питат всички, които минават оттук. Редовните въпроси за страната и хората. Всички ли тук са гърбави? Ама защо са гърбави и откога е така? Нормални въпроси са и не се притеснявай. Тук никой не се обижда от гърбицата си.

– Наистина, тук това сигурно е нормално, но защо е така? Винаги ли е било така? Как са се появили гърбиците ви?

– За второто не съм сигурен, но зная как се появяват. – усмихна се старецът и отпи от чашата си. – Всъщност децата тук се раждат съвсем нормални. Нямат гърбици, но скоро ги придобиват. Нали си чувал приказката, че парите се търкалят по земята и трябва само да се наведеш, за да ги вземеш? Е тук наистина е така. Да речем, че си вървиш и виждаш пари на земята. Навеждаш се да ги вземеш и хоп! О, не! Не е това, което си помисли! Просто когато се наведеш да вземеш парите вече не можеш да се изправиш напълно. Взел си парите, но си оставаш малко приведен. Следващият път, когато се наведеш се сгъваш още малко и така докато се усетиш, оставаш приведен за цял живот. Започваш да се навеждаш още от дете и неусетно свикваш да си приведен. Свикваш с гърбицата и я приемаш за нещо нормално.

Старецът отпи отново от чашата, въздъхна и продължи:

– Всъщност малко те излъгах. Не всички тук се навеждат. Някои се опитват да запазят себе си, достойнството си, честа си. Опитват се да не се навеждат и да не взимат парите от земята. Май и аз някога бях такъв човек. Не вярваш, нали? Гледаш, че и аз съм гърбав и мислиш, че те лъжа. Да, ама наистина никога не съм се навеждал. Работих много и честно за всяка пара, която съм изкарал през живота си. Работих, работих и работих, докато остарях. Тогава един ден се погледнах в огледалото и видях гърбицата. Разбираш ли? Всъщност тук няма значение дали ще се навеждаш или ще се опитваш да стоиш изправен. Накрая гърбицата винаги се появява. Не ме питай! Не зная защо е така. Може би защото тук е Страната на гърбавите.

Старецът отпи от чашата си и се загледа с празен поглед в портретите на стените. Портрети на строго гледащи гърбави мъже с корони, пред които се бяха навеждали милиони хора.