Топката

Силен порив на вятъра изплющя в платната и разлюля внезапно кораба. Едно ведро се търкулна по палубата, удари се в борда и се върна обратно, докато се спря от голямото празно буре до главната мачта.

От удара бурето изкънтя силно, но дори не помръдна. Обаче Юнгата, който скришом дремеше в него, подскочи като ужилен. Разтри очи и впери поглед в двете платна високо горе, които вятърът беше скъсал. Задачата да ги събере беше негова и трябваше да я е свършил преди час, но морето беше тихо, а небето чисто и предпочете да не се катери по хлъзгавите въжета.

От платната бяха останали само парцали и не можеше вече да направи нищо за тях, но можеше са направи нещо за себе си. Без да се бави се втурна към капитанската каюта, надявайки се, че никой няма да го изпревари.

– Капитане! Капитане! – викна Юнгата от вратата. – Оня идиот Боцманът, пак е объркал курса. Кой знае в кои морета ни е забил този път, а идва буря и ще загазим.

Капитанът, нахлупи шапката си и се втурна да търси Боцмана, а Юнгата доволен от себе си, потърси място, където да се скрие. След кратко мислене, избра един навес близо до капитанската каюта. Беше сигурен, че докато трае бурята, Капитанът няма да се върне.

Само че, под навеса беше вече заето. Там се беше настанил Готвачът, който като го видя, свъси вежди и размаха големия нож, с който никога не се разделяше.

– Как можа да излъжеш Капитана, че аз съм счупил любимата му чаша? Ти я счупи, а той си го изкара на мен. Добре, че успях да прехвърля вината на Кормчията, иначе щях да изям боя за нищо.

– О, нищо лично! – засмя се Юнгата. – И ти щеше да постъпиш така на мое място. Знаеш правилата. Когато Капитанът се ядоса, важното е топката да не е в тебе.

– Не съм виновен аз, Капитане! – чуха се сред вятъра виковете на Боцмана. – Вината е на онзи идиот, Кормчията! Аз му казах да навие руля наляво. Мое ляво, разбира се. А той го навил наляво, ама неговото ляво.

После небето стана черно и бурята връхлетя с огромни вълни и ураганен вятър.

Когато Юнгата се свести, бурята беше отминала и слънцето беше високо в небето. Лежеше на нисък пясъчен бряг, а около него се търкаляха телата на останалите от екипажа. Не знаеше дали са живи, не помнеше и как се бяха озовали тук. Морето беше гладко, като огледало и от кораба им нямаше никаква следа. Погледът му отново се върна към телата на брега и с облекчение забеляза, че всички са живи. Вяха вдигнали глави и с интерес гледаха стотината полуголи туземци, които ги бяха заобиколили.

– Не могат да ни изядат! – мърмореше Готвачът. – Човекоядството не съществува или поне вече не се практикува.

– И аз мислех така, но Вождът каза, че най-важното за племето е, да си спазва традициите. – каза Капитанът. – А най-старата им традиция била, да изяждат всеки, който стъпи на този бряг.

– Боцманът е виновен! – намеси се Юнгата. – Според мен, трябва да го изядат пръв. Не искам да ядат мен! Кльощав съм и не съм вкусен.

– Спокойно, момче! – успокои го Капитанът. – Няма да ни ядат веднага и имаме шанс да се измъкнем. Според традицията им, гостите имат възможност да спасят живота си, ако победят в някаква тяхна игра с топка. Не зная правилата, но щом е с топка, победата ни е в кърпа вързана. В академията бях най-доброто крило в Долната дивизия по футбол. Боцманът, пък е бил проектонационал в баскетболна гарнитура за кадети. Готвачът играе добре тенис на маса, а кормчията има членска карта от столичния голфклуб. Ще победим и си тръгваме. Тъпите диваци не знаят с кого си имат работа. Подхващаме ги от самото начало и ще им скрием топката!

На другата сутрин екипажът беше готов за битката. На брега срещу тях се изправиха всички мъже от племето, но това не ги смути. Скоро и Вождът пристигна носейки стара прокъсана футболна топка.

– Нека играта започне! – усмихна се Вождът и подхвърли топката на Капитана.

И играта започна...

– Смазаха ни! – проплака Боцманът. – Всеки път, когато поемах топката, поне сто дивака ме пребиваха от бой. Мисля, че не остана здраво място по мен.

– Не бъди песимист! – изтри кръвта от челото си Капитанът. – Вярно, че ни смазаха физически, но взехме първата част. През цялото време пипнаха топката само два пъти. Остават още две части и трябва да издържим.

– Взели сме я, дръжки! – възрази Готвачът, кривейки лице от болка. – Вождът отчете победа за тях в частта. Оскубаха ми брадата, а един дивак ми бръкна в окото и не виждам нищо. Поне да знаех какви са правилата на тази тъпа игра.

– Капитане, може ли да предложа нещо? – ухили се Юнгата.

– Мълчи, хлапе! И без това не участваш в играта. Ако беше вътре поне за минута, нямаше да се хилиш така.

– Но, Капитане, аз съм част от отбора! – възрази Юнгата. – Може да не играя, но ако се провалите и аз ще бъда част от празничното меню. Гледах внимателно и мисля, че бъркате много. Гоните топката, а диваците смазват от бой всеки, който я докосне, дори да е от техния отбор. Ако ме послушате, Капитане, имаме шанс да победим. Просто трябва да играем нашата Игра.

– Че ние това правим. – намръщи се Капитанът. – Играем нашата игра, а те тяхната и резултатът е плачевен.

– Не ме разбрахте, Капитане! Казах да играем нашата Игра, не нашата игра. Разрешете на екипажа да играе Играта, която сме овладели до съвършенство. Играта, която играем откакто отплавахме. Да играем нашата Игра, която има само едно правило: „Важното е топката да не е в теб!“.

– Ще стане човек от него, Капитане! – ухили се Боцманът. – Хлапето има повече акъл от всички ни. В първото пристанище, в което стигнем след като се махнем от този проклет остров, ще го черпя, колкото може да носи.

– Да, бива си го! – засмя се Капитанът. – Още при следващия курс, ще го направя старши матрос. А сега съберете сили. Време е да излезем и покажем на тези диваци, как играят истинските мъже. Този път ще играем не тяхната игра, а нашата Игра, а на този свят няма отбор, който е по-добър от вас в нея. Напред, момчета! Да им покажем, как се играе!