Небето над главата ми е почти ясно и само тук там пухкави бледорозови облачета напомнят, че от дни вали почти непрекъснато.
Небето е ясно, но светлината я няма. Слънцето е изгряло отдавна, но се крие зад един голям облак на изток и само върховете на планината пред мен, са огрени от лъчите му.
Решил съм да използвам времето за кратка разходка, с наивната вяра, че синоптиците познават и днес ще вали чак следобед. Взел съм и фотоапарата с намерението да проуча възможностите му, но гледката ме кара да щракам снимка след снимка, опитвайки се да запазя, това което виждат очите ми.
Не винаги се получава. Нямам претенции да съм майстор, а и фотото, макар и ново и сполучливо, не е от моделите, с които можеш всичко. Снимам, снимам и снимам, макар в ниското светлината да е още слаба. Снимам, докато неусетно се озовавам на брега на реката.
Над мен е последният бент в края на стената. След него има още няколко, два или три, а след това реката си става истинска дива река. Течението е широко и плитко, заобикаляйки всяка издатина на релефа, обграждайки стотици островчета обрасли с върби и габър. Нагоре няма вирове и само на места, реката е преградена редица от големите бели камъни, които са навсякъде, за да се вдигне нивото достатъчно, за да се охладиш в летните горещини. Есенните и пролетните буйни води ги разрушават, но на другата година неуморни ръце, ги правят отново и отново.
Пред мен е последния изкуствен бент. Водата в дълбокото е мътна от дъждовете и водите от топящите се снегове, а бреговете са пусти. Ще са пусти до средата на юни, а дотогава само упорити рибари, ще ги навестяват. В средата на бента, там където водата пада отвисоко, подскачат и се премятат познати предмети. Само на „една ръка разстояние“ пластмасови бутилки от бира се състезават, коя ще е най-отгоре. „Мъжете знаят защо“...
Залисал съм се и за малко да нагазя във водата. Равния бряг е потопен под сантиметър или два вода, а отдолу хиляди дребни камъка се състезават по красота. Дребни камъни и пясък.
Реката се е местила през вековете и целият град лежи върху такива камъни и пясък. Целият град е и построен от такива камъни и пясък. Вложени са в основите, в бетона, в оградите и пътеките в дворовете.
Камъни и пясък. Навсякъде, където тръгнеш да копаеш все стигаш до камъни и пясък, но тук са най-достъпни. От другата страна на реката често каруците спират до брега. Пълнят се догоре и после си тръгват оставяйки след себе си мокри следи от изцеждащата се вода. Тръгват към поредната строяща се къща, гараж или нещо друго.
Не е хубаво, но пък хората с каруците не ровят до дъното. Не изравят целия слой и след месец два реката сама заличава всички следи. Следите обаче личат от години и ще личат още дълги години надолу, където реката минава през града. Там багерите изгребаха всичко, оставяйки след себе си само тиня. Това обаче е друга история и сега спрял на брега, не искам да мисля за нея.
Гледам камъните състезаващи се по красота и търся най-красивия от тях. Търся идеалния камък. Не, всъщност търся идеалното камъче.
Не зная точно какво камъче търся. Зная само че, трябва да е малко. Не зная формата, цвета и точната му големина. Сигурен съм, че когато го видя, ще го позная.
Погледът ми се спира на едно, после на друго, после на трето. Не, всъщност погледът ми не може да се спре на нито едно камъче. Тъкмо реша, че е точно това и очите ми виждат друго. По-красиво и по-идеално.
Накрая се спирам на едно. Протягам ръка и го вадя от дъното. Поглеждам го отблизо и след това, разочарован го връщам в реката. Не е то. Протягам ръка и вадя друго, но отново съм разочарован. Вадя трето, но и в него намира дефекти и недостатъци.
Решавам да направя друго. Събирам бързо около двадесет и ги прибирам в джоба без да ги оглеждам. Ще го направя в къщи и ще разчитам на късмета си, сред тях да е и това, което търся.
Облаците над планината се сгъстяват и решавам, че за днес стига. Разтоварил съм се от грижите макар и само за час-два.
Когато се прибирам в къщи, вадя камъчетата, но не мога да ги позная. Различни са и в началото мисля, че е така от калта по тях. Измивам ги, суша ги, но отново съм разочарован. Формата им, цветовете им и всичко в тях е различно от това, което помня.
Може би, причината е във водата. Може би е в светлината и мястото, където лежаха. Не зная. Зная само, че камъчетата бяха идеални там, където лежаха, а вече не са.
Също, както и хората, нали? Реката на живота ни поставя на някое избрано от нея място без да ни пита. Не ни пита, но често мястото е избрано, сякаш специално за нас. Понякога дори изглеждаме идеални. Идеални на нашето място. Може да не ни харесва, но пък често ако се преместим, не получаваме нищо ново.
Всъщност това за хората, не е точно така. Говоря и мисля за камъчетата или по-точно за едно камъче. Идеалното камъче, което някой ден ще го намеря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар