Между Горната и Долната земя

– Има някаква грешка!

– Няма грешка! – отсече най-възрастният от тримата съдии. – Присъдата ти е окончателна и не подлежи на об­жалване.

– Но как? Съзнавате ли какво сте отсъдили? Откакто се помня, никой не е бил пращан в Долната земя. Аз съм първият и защо? Подигравал съм се на членовете на Съ­вета? Че то всички го правят.

– Че си първият, първият си. Неприятно е, но няма друг начин. Пращаме те още утре и изпълнението на присъдата ще се предава пряко по всички канали. Ако то­ва ще те утеши, причината не е в теб. Прегрешението ти е дребно, но Съветът реши, че хората съвсем са се раз­хайтили и трябва да се случи нещо извънредно, за да се възстанови реда.

– Но как в Долната земя? Та там е ужасно! Ще се гърча вечно в страшни мъки, без никаква надежда за спа­сение. Не може ли да ми наложите друго наказание? На­пример, бих приел без възражения, да ми бъде прекъсна­та кабелната телевизия за една година. Или пък може да бъда отстранен и от седмичните обсъждания на решения­та на Съвета.

– Млъкни и се примири със съдбата си! Присъдата е произнесена и няма връщане назад.

– Да млъкна ли? Не сте познали! Лесно ви е на вас, но аз ще страдам в ужасната Долна земя. Долната земя... Не! Не мога да го приема! Защо? Защо аз? Защо не ме из­пратите в Горната земя? Може сега да съм в нарушение, но три години подред печелех Наградата за порядъчност. Никой друг не го е правил! Дори имам благодарствена грамота от Съвета.

– Престани да се оплакваш! Каквото и да говориш или правиш, утре присъдата ще бъде изпълнена. Освен това, не е чак толкова лошо.

– Не е лошо ли? Какво по-лошо може да има от Дол­ната земя? Там цари вечен мрак и студ сковава всичко. Е, освен ако потоците лава на някой вулкан не го изпепелят преди това. Мястото е най-ужасното, което може да съ­ществува, а дори не искам да си представя какви са хора­та, които живеят там.

– Всъщност никой не знае какви са хората там. Ни­кой не знае и какво представлява Долната земя. Не знаем нищо и за Горната земя. Никой никога не е отивал нито горе, нито долу. Приели сме, че в Горната земя всичко е идеално, а Долната е нейна противоположност, но може да е обратното. Може пък Долната, Горната и нашата зе­мя да са еднакви. Ако това ще те утеши малко, ти ще бъ­деш един вид откривател. Пионер, изследовател, който ще е наш пръв пратеник в Долната земя.

– Тия ги разправяйте на друг! Ако беше хубаво, ня­маше да изпращате мен, а сами щяхте да се уредите.

– Хей! Няма смисъл да оглеждаш прозорците. Брони­рани са и няма начин.

– Спокойно! Не мисля да скачам. Няма да ви разваля програмата. Искам само да погледна още веднъж този свят. Може би това е последната приятна гледка в живота ми...

Не виждаше нищо. Погледът му беше замъглен от сълзите и не му стана по-добре, дори когато опря чело в прозореца. Усети само студ. Студ, като този в Долната зе­мя. После загуби съзнание...

Загуби съзнание и когато го пуснаха в дълбоката шахта, която водеше към Долната земя. Опита се да изви­ка, но скоростта изкара въздуха от дробовете му. Усети, че се върти, после стана тъмно и тихо и реши, че това е краят.

– Дотук добре! – спомни си един стар виц.

– Дотук добре! – помисли си и загуби съзнание.

– Ти дойде от Горната земя! Видяхме те.

Две ухилени до ушите хлапета го гледаха и се побут­ваха едно друго. Над тях в синьото небе светеше слънце­то, а вятърът гонеше две бели пухкави облачета.

– Дойде от Горната земя! Признай си! Видяхме те и ще разкажем на всички! – не спираха хлапетата, но той не ги слушаше.

Гледаше нагоре и не можеше да се насити на гледка­та. Слънце, чисто небе и бели облаци... Никога не беше предполагал, че едно небе може да е толкова красиво.

Беше виждал стари картини и снимки от далечното минало, но не им вярваше. Мислеше, че са измислени, също като филмите, които се въртяха по кабелната. От­както се помнеше, небето беше мръсносива пелена, а слънцето – само бледо сияние зад нея.

– Ще ни разкажеш, нали? – не спираха да бърборят хлапетата. – Искаме да ни разкажеш за прекрасната Гор­на земя. За чудесата ѝ и за хората, които живеят там.

Изправи се бавно, погледна над главите на хлапетата и се вцепени. Докъдето погледът му стигаше, се прости­раха яркозелени полета, покрити с цъфнали цветя.

Зелени полета, цветя... Знаеше какво представляват, знаеше дори имената на някои от тях, но никога не беше вярвал, че някога са съществували. Старите хора казваха, че ако още съществуват, то е само в Горната земя. Горна­та земя, където никой не беше отивал, откакто свят свету­ва.

– Ще разкажеш на всички! – бъбреха развълнувани хлапетата. – Ще дойдеш с нас в селото и ще разкажеш на всички за Горната земя. Ще ни разкажеш за Горната земя, защото има хора, които твърдят, че тя не съществува. А ти дойде от там. Видяхме те.

– Ще ви разкажа. Ще разкажа на всички... – промъл­ви, усмихвайки се, а очите му се замъглиха, неспособни да поемат цялата красота наоколо. – Ще ви разкажа за най-красивата земя, която някой някога е виждал. Ще ви разкажа, как я открих. Ще ви разкажа...