Двамата мъдреци

Преди много години в една страна много, ама много далеч, живели двама приятели. Били умни хора и във времената ,в които живеели хората ги наричали мъдреци. Когато някой имал някакъв проблем, отивал при някой мъдрец, разказвал му неволите си и получавал съвет. Понякога хората се вслушвали в съветите, понякога ги пренебрегвали, а често и не ги разбирали, но друго си е да има някой, който мисли вместо теб.
Двамата приятели били различни хора. Живели далеч един от друг и се виждали рядко, но не се забравяли.

Единият живеел в двореца на владетеля. По цял ден се разхождал зад високите стени на палата, в чудна градина, където имало всичко от външният свят. Имало планини и полета, имало реки, езера и морета. Всяко дърво и цвете, всеки камък бил на специално подбраното за него място. Властвали хармония и красота. Мъдрецът съзерцавал красотата на малкия свят и се опитвал да вникне във всяко нещо, което виждал. Четял и книгите на много други хора живели преди него и записвал впечатленията и мислите си на снежнобели листа със специално златно мастило , оставащо непроменено за вечни времена. Пишел за всичко. Пишел за жаждата без да я е усетил. Пишел за страданието, без да го е преживял. Красиви думи наредени в красиви книги с корици от злато.
Понякога го извиквали в двореца и владетелят го питал за съвет. Винаги имал готов отговор. Бил вече записан от него или от хората живели преди него. Давал съвети и решавал съдбите на хора и светове и се гордеел с това.

Другият мъдрец живял в едно селце високо в планините, на края на страната. Всеки ден ставал в зори и изкарвал хляба с ръцете си. Сам изградил своят дом и животът му бил вечна борба с несгодите.
Вечер след тежък ден сядал сред хората, около огнището и слушал думите им. Ако някой го попитал за съвет му разказвал някоя история чута край огъня или преживяна лично. Помагал на човека да види желанията и мислите си. Не му посочвал пътя, а само посоката. Не решавал съдби и не осъждал никого. Не записвал нищо, но хората предавали думите му и понякога ги мислили за свои. Толкова обикновени били.

Веднъж годишно мъдрецът на владетеля отивал на гости на своят приятел. Качвал се в носилката със затворени прозорци и спуснати пердета и тръгвал на път. Не гледал през прозореца. Всичко, наоколо било записано вече в книгите, които бил прочел. Всеки завой и всяко дърво, всяка река и всеки град. Нямало да види нищо ново.

След седмица пристигал в малкото селце. Прегръщал приятеля си и започвали да говорят. Говори ли за живота и смъртта, за любовта и омразата, за небето и земята, за всичко което виждали и било невидимо.
Харесвал придворният мърдец мислите на приятеля си. Някои били близки до неговите, други се различавали, но описвали нещата от друг ъгъл.
Само едно не разбирал. Защо не били записани за да останат за вечни вречена. Хората, които ги помнели били нетраен материал.
Веднъж, когато се връщал към своя дом решил да запише чутото в този далечен край, но точно тогава един от носачите на носилката се спънал. Мастилото се разляло и заляло белите листа.
Думите останали незаписани.

След няколко години от далечни страни дошли конници. Унищожавали всичко по пътят си. Разрушили палатите, градовете и селата. Изгорили книгите, ограбили златото, а хората избили или пръснали по цялата земя. Опустяла далечната страна. Никой вече не си спомнял нито за владетелите, нито двамата мъдреци. Само хората пръснати по цялата земя повтаряли историите, които били запомнили край огньовете. Не помнили, кой ги е казал, но предавали думите. Думите не показвали пътя, а само посоката. Всеки имал избор да ги следва, допълва или отрича. Понякога ги записвали и тъй като не знаели автора ги наричали приказки, легенди, митове, поговорки.
Вече били на всички хора.

....