Червената шапчица

Червената шапчица, прегледа за пореден път чантата си. Всичко беше налице- телефон, зарядно, хартиени кърпички, комплект за гримиране...
Багажът за баба и беше приготвен отдавна, но като погледна тежкия сак, настроението и се развали. И без това не искаше да ходи. Приятелките и щяха да се мотаят цял ден, а тя да прекара половината в път, а другата в скука. Дано поне бяха прекарали нет до старата къщурка на другия край на гората. Нямаше голяма надежда, но след кратко колебание, добави и нетбука към багажа. Погледна се в огледалото, среса отново блестящите си коси и нахлупи кокетно, новата малка червена шапчица. След се натовари с багажа и с въздишка пое по пътеката.
След десет минути път, Червената шапчица започна да мисли за връщане. Новите червени ботушки а стягаха и бяха целите в кал. Вече не носеше тежката чанта, а я влачеше след себе си.
Спря за миг и се огледа отчаяно. Нямаше кой да и помогне, а слънцето, на което се радваше сутринта, сега приличаше на палач.
В този миг от храстите изскочи един стар вълк. Беше толкова слаб, че приличаше на сянка.
-Стой, Червена шапчице! Какво правиш в моята гора?- опита се да изръмжи Вълкът. – Сега ще те изям.
- Не става!- засмя се Червената шапчица. – Първо гората не е твоя. Второ, тръгнала съм при баба ми, а това с изяждането, става само в приказките. В училище ни учеха, че вълците са страхливи и не ядат хора.
-Остарявам.... Щях да забравя бабата.- помисли си Вълкът, а на глас каза- Хубаво ви учат в училище, Червена шапчице. Ние вълците сме много добри, винаги сме готови да услужим и помогнем. Ще избързам напред да зарадвам баба ти.
-Стой! Освен, че сте услужливи, сте и глупави. Ти ще си припкаш напред, а аз с този багаж може и да не стигна до баба. Я по-добре да те яхна и ще отидем двамата.
Вълкът упорито се противопостави, но накрая беше натоварен с багажа и клатушкайки се пое по пътеката. Червената шапчица, се смили над него и реши да се придвижи сама. Освободена от товара, настроението и си подобри и дори набра букет от горски цветя, с които закичи Вълкът.
-Остарявам.- мислеше си Вълкът.- Не си спомням това да го имаше в приказката. Помня само, че мама казваше, че всички приказки имат добър край.
В този миг, мислите му бяха прекъснати от жесток удар. Бяха стигнали до къщата на баба. Ударът беше от нейният бастун.
-Къде се губиш бе, калпазанино! От кога съм се обадила, че ми трябва човек за прекопаване на градината. Хващай лопатата и започвай. До довечера трябва да си свършил, че утре ще садя цветята.
След това бабата, сложи още един чифт очила, видя внучката си и двете забравиха за Вълка.
-Стой да те погледна. Пораснала си, моето момиче и си станала истинска дама. Я ела баба да те прегърне.
-Ама чакай, бабо! Ще ми измачкаш дрехите. Я кажи първо, вкараха ли ти нет.
-Уха!- потри ръце бабата.- Вкараха най-после. Не мога да си представя, как съм живяла досега без него. Ами това си е благинка. Всичко си имам подръка. Само кликваш с мишката и ако искаш новините, ако искаш времето, ако искаш филмче, ако искаш и да напазаруваш може. Я ела да ти покажа, какви цветя си поръчах за градината.
Докато баба и внучка, оживено коментираха пред монитора, една сянка падна върху тях. Вълкът беше проврял глава през прозореца и ги наблюдаваше с гладен поглед.
-Помощ! Вълк!- ужасено извика бабата и стовари бастунът си върху главата му.
Вълкът се строполи изнемощял на земята, а лопатата останала без опора, се завъртя и му нанесе поредният жесток удар.
-Остарявам...- мислеше си Вълкът.-Чак сега се сетих, какво точно казваше мама. Приказките винаги имат щастлив край, но не и за вълците.
-Ама той е само кожа и кости!- възкликна бабата, подавайки се през прозореца.- Ех, какви вълци имаше навремето, моето момиче! Трябва да ти разкажа някой ден.
-Ех, какви баби имаше навремето...- мислеше си и Вълкът. –И какви внучки...

.