Кланица - Нещото

Част втора: Началото на нощта

Глава трета: Нещото

Виковете бяха на Емо. Думите не се разбираха, защото ехото ги изкривяваше, а мъглата изяждаше част от тях, но гласа не може­ха да сбъркат. Крещеше с цяло гърло, сякаш живота му зависеше от това.

– Стой тук! – извика Ник на Еси и се втурна сред мъглата.

Върна се след секунди, взе един обгорен клон от огъня и отно­во изчезна. Еси чуваше наблизо възбудените гласове на двамата, но не можеше да определи посоката, от която идваха. Сякаш преслед­ваха нещо или някого, но от виковете им нищо не се разбираше.

Внезапно от тъмнината изскочи някакво дребно създание, кое­то със смешна, клатушкаща се походка, заобиколи огъня и се сви в краката ѝ. След него се появиха Емо и Ник, войнствено размахвай­ки клоните, които държаха в ръце.

– Ще го убия! – крещеше Емо. – Ще го убия и толкоз! Това из­чадие ме ухапа по ръката. Кръвта ми тече, като на заклано прасе. Не смея да погледна, но съм сигурен, че поне един от пръстите ми липсва.

Еси не разбираше какво става. Всичко се случи толкова бързо, че нямаше време дори да се уплаши. Отвори уста, но не успя да ка­же нищо, защото създанието, което се беше притиснало в краката ѝ проговори с най-нежния и мелодичен глас, който беше чувала.

– Помогни ми, моля те! Спаси ме от тези лоши хора!

– Спрете! – извика Еси. – Не го докосвайте!

– То ме ухапа и ще си плати! – изрева Емо. – Не може всяко срещнато диво животно да ме хапе просто така!

– То говори, значи не е диво животно! – не отстъпи Еси. – Ос­вен това съвсем не прилича на страшен и кръвожаден звяр. Вижте колко е малко и беззащитно! Уплашили сте го до смърт и не спира да трепери. Само е, беззащитно е, уплашено е, студено му е, а вие искате да го убивате. Хвърлете малко дърва в огъня и се ус­покойте!

Ник я послуша, но Емо продължи да стиска тоягата в ръката си. Не я пусна дори, когато огънят се разгоря и светлината му осве­ти съществото в краката на Еси.

Никога не бяха виждали подобно нещо. Беше дребно, със стройно слабо тяло, по което нямаше нито един косъм. Кожата му беше гладка, тънка и розова. Донякъде приличаща на рядката по­рода голи котки, които бяха виждали само на снимки, но нямаше опашка, а краката му завършваха с копитца, като тези на малките агнета. Най-странно от всичко беше главата на съществото. На нея не се виждаха уши, а над заоблената муцунка сияеха две почти чо­вешки сини очи. Разликата беше само, че очите нямаха клепачи и не мигаха. Гледаха втренчено, но не враждебно и когато срещнеха погледа на някой, той сякаш потъваше в тях.

– Видяхте ли, какво щяхте да направете? – скара им се Еси. – Щяхте да убиете този сладур, без дори да го погледнете. Вижте го само! Та той не би могъл да причини зло, дори на мравка.

– Той ме ухапа! – промърмори Емо, но пусна тоягата.

– Не го направих нарочно – обади се съществото. – Просто се защитавах. Нямах избор, защото съм много по-дребен от теб, а ти ме нападна.

– Не съм те нападал! Събирах дърва, а в тъмното не се вижда нищо. Дори не те видях, докато не впи зъби в ръката ми.

– Видяхте ли, че всичко е просто недоразумение! – зарадва се Еси и погали съществото. – Горкичкото, та ти гориш! Не се страху­вай, сега ще се погрижа за теб.

Свали якето си и внимателно зави съществото. После хвърли още дърва в огъня и погледът ѝ се спря на ухапаната ръка на Емо. Пръстите бяха на мястото си, но дланта беше жестоко разкъсана. Мястото вече беше видимо подуто и на места посиняваше.

– Изглежда ужасно! – потрепери Еси. – Трябва да го превър­жем веднага и да намерим лекар.

Ник извади кърпичка и стегна силно ухапаната ръка под лакъ­тя.

– Сега трябва да се изсмуче отровата и да те отведем в болни­ца. Не се движи и запази спокойствие! Всичко ще бъде наред!

– Каква отрова? – уплаши се Еси. – Това е просто обикновена рана. Нали? Ухапало го е сладурчето, а не отровна змия. Няма от­рова! Ето сега и то ще го потвърди. Кажи, нали е така? Кажи, моля те!

Не получи отговор, а когато вдигна якето си, под него нямаше нищо. Съществото беше изчезнало.

Докато се бяха занимавали с Емо, мъглата се беше вдигнала. Изчезнала беше внезапно, както се беше появила. На небето сияе­ше Синята луна и всеки детайл на земята се виждаше ясно.

– Да тръгваме! – въздъхна Ник и вдигна Емо на ръце. – Няма смисъл да търсим онова нещо, каквото и да беше. Нямаме време, но след като Емо се оправи, ще се върна тук. Ще се върна за него.

– Прилича ми на нещо, което съм виждал – промълви Емо. – Сега не мога да си спомня, но в него има нещо много познато.

– Мълчи и си пази силите! – скара му се Еси. – Сега нищо дру­го няма значение.

Изгасиха огъня и се изкачиха на съседния хълм. От там се виждаше цялата околност. Долу в ниското блестяха водите на езе­рото, а зад него в далечината се виждаха светлините на града. Всичко беше на мястото си, освен...

Вляво от тях, от хълмовете се стичаше широка и тъмна река. Спускаше се, но не се вливаше в езерото, а го заобикаляше и про­дължаваше към града. Вгледаха се внимателно и разбраха, че това не беше река. Беше някаква маса, съставена от хиляди и хиляди си­луети, които сякаш извираха от хълмовете. Бяха далече, но в тях имаше нещо познато. Нещо, което вече бяха виждали друг път, ма­кар и преди много време.

– Циклопи! – сети се пръв Емо. – Сега си спомних, на какво ми приличаше онова нещо. Разликата е само в размера и в очите, но е от тях. Странно! Циклопите не са могли да издават звуци, а то го­вореше. Знаех си, че трябваше да го убия.

– Мълчи и си пази силите! – смъмри го Ник. – Трябва да те за­ведем на лекар. Добре поне, че ухапа теб. Лек си като перце. Ако беше ухапало мен, двамата с Еси доста щяхте да се измъчите, до­като ме пренесете.

– Не е смешно, Ник! – разплака се Еси. – Не е смешно!

Сълзите се стичаха по лицето ѝ, но този път тя не ги криеше.

– Зная! – отвърна той. – Зная, но ако не се опитвам да се шегу­вам, ще се разплача и аз.

После се обърна и тръгна по първата пътека, която видя. Вър­веше мълчаливо напред, старателно криейки лицето си. Само Емо можеше да види сълзите му, но той не виждаше нищо. Тялото му беше отпуснато, а очите затворени. Само слабите стонове, които издаваше през минута показваха, че все още е жив.