Кланица - Свещеникът

Част първа - Игревът
Глава първа - Свещеникът

И тази вечер излезе пред храма за да изпрати слънцето. В продължение на десет години не беше пропуснал нито веднъж залеза и не в гледката беше причината, а в спомена. Спомена от деня, кой­то никога нямаше да забрави.

Поръси стълбите с вода, помете праха и се загледа в пустата права улица стигаща до хоризонта. Някога, в едни други времена, тя винаги беше пълна с живот, а днес само вятърът се разхождаше по нея. Помиташе праха също като него и бързаше да напусне това тъжно място. А някога...

Някога на улицата имаше хора и денем и нощем. Човешкият поток започваше още преди изгрева и намаляваше чак в ранните часове на новия ден.

Първо със замръзнали, намръщени лица, винаги недоспали и закъсняващи, минаваха хората от първата смяна. След час в обрат­ната посока влачейки уморено крака, по улицата се прибираше нощната смяна. Следваше кратко затишие, а после Слънцето из­гряваше и улицата оживяваше от детска глъч. Децата оти­ваха на училище, забързани и шумни, търсейки игри във всичко, вярващи, че животът е просто една голяма игра.

Улицата се събуждаше и потокът от хора ставаше все по-мно­голюден и пъстър. Мъже, жени и деца. Млади и стари, усмихнати и намръщени, бързащи и мотаещи се.

Познаваше почти всички по име. Тук всеки познаваше всички.

Освен по празниците Църквата рядко се пълнеше, но той не стоеше много в нея. Излизаше пред портите и търсеше хората. Обича­ше да чува гласовете им, да наблюдава лицата им, да се опитва да докосне душите им.

Помагаше винаги, когато можеше. Помагаше със съвети, с дребни услуги, понякога само с една дума за кураж или усмивка за настроение. Понякога дори мълчанието беше помощ.

Хората разпознаваха отдалеч дребната му фигура в черно и го обичаха. Обичаха да говорят с него и споделяха всичко, което ги вълнуваше. Говореха за времето, за семействата, за политика или футбол. Говореха за проблемите си и за радостните мигове. Поня­кога говореха дори за Вярата и Бог.

Беше се родил и израснал тук, но времената тогава бяха други. По-бедни, но по-спокойни. Хората бяха малко, къщите бяха малки, а дворовете големи и никъде нямаше огради. Нямаше дори улици освен черния път, който криволичейки идваше от хълмовете, мина­ваше покрай старата църква и водеше към града.

После геолозите откриха, че скалите на хълмовете наблизо съ­държат цветни метали и градът започна да се разраства. Прокараха Улицата, широка и права. Построиха кооперациите, които се напълниха с хора, пристигнали незнайно откъде, а на мястото на ста­рата църква издигнаха нов храм. Мястото се промени и някои от старите му познати не бяха доволни, но той вярваше, че промените са за добро.

Сам избра да се завърне тук, когато завърши духовното си об­разование. Имаше възможност за добра кариера, като служител в църковните архиви. Беше специализирал древни езици и нямаше по-добър от него в проучване на артефактите.

Харесваше старите книги и вещи. Имаше огромна колекция и често му пращаха образци за оценка, превод или мнение. Знаеха, че винаги успяваше, да разгадае тайните им.

За него обаче тайни нямаше. Във всяко нещо имаше част от човекът, който го беше създал по волята на Бог. Тази частица търсеше и откриеше ли я, винаги намираше отговорите.

Обичаше работата със старите книги, но хората, които ги бяха създали бяха мъртви и нямаха нужда от него. Вярваше, че призва­нието на един свещеник е да служи на живите. Помоли да бъде разпределен в тукашния храм и никога не съжали за избора си.

Времената тогава бяха добри. Мината сред хълмовете вече беше изчерпана, но тя беше само началото на едно ново време. Гра­дът растеше и се развиваше, жилищата в квартала никога не оста­ваха празни, а Кланицата даваше работа и прилични доходи.

Усети, че нещо се отърка в краката му и се стресна. Беше ста­рият жълт котарак, който по цял ден се излежаваше пред портите на храма. Усмихна му се и го погали, а после отново се загледа в залеза. Тогава спомените от онзи Ден се събудиха и усмивката му се превърна в крива гримаса.

Пред него улицата се простираше до хоризонта. Червена от за­леза или от кръвта, която се лееше в онзи Ден. Мъката сви сърцето му, но той не помръдна. Стоеше и гледаше, както тогава.

През целия си живот, във всичко беше търсил Бога. Беше се уповавал на Бог и той чуваше молитвите му, но в онзи Ден, Бог не беше тук.

Бог не беше тук, а той стоеше вцепенен сред целия ужас. Сто­еше уплашен, ужасен и безпомощен. Не се молеше. Не търсеше Бог. Това, което се случваше, нямаше нищо общо с Бог.

От тогава до днес се опитваше да забрави. Опиташе се, но не успя. Или не искаше. Сигурно затова не пожела да отиде другаде. Сигурно затова всеки ден гледаше залеза.

Постепенно се върна към ежедневния си ритъм. Или поне така изглеждаше за околните. Дните си прекарваше в храма, а нощите...

Нощем не спеше. Прекарваше времето в молитви и ровене сред старите книги. Търсеше отговори. Искаше да разбере, какво се беше случило. Търсеше и се молеше, но Бог не отговаряше на молитвите му, а отговорите се криеха зад тъмните облаци на мина­лото и настоящето.

Котаракът отново се отърка в краката му. Животинчето искаше внимание, но не му беше до него. Днес беше получил това, което търсеше отдавна. Ако се вярва на описанието, предметът трябваше да е свързан с това, което се случи тук преди десет години. Може би в него бяха отговорите или поне ключа към тях.

Още не беше отворил пакета. Сдържа нетърпението си и реши да изчака нощта. Нощта, в която нямаше да бъде смущаван в тър­сенията и молитвите си.

Затвори вратата на храма и бавно тръгна към дома си. Вървеше по улицата право към слънцето, опитвайки се да прогони приз­раците, които залезът събуждаше.