Глава пета: Историята
Мистър Лун се намести удобно в креслото и притвори очи.
– Историята е започнала много отдавна. Толкова отдавна, че когато за първи път четох докладите, не можах да повярвам. Започнала е в родината ми, на брега на Синята река, близо до мястото където днес има огромен язовир.
Докато проучвали терените близо до стената му, строителите открили следи от древна култура. Чист късмет било, че мястото се намирало извън пределите на язовира. Така учените можели спокойно да проучат и опишат всичко, без да са притиснати от времето.
Когато резултатите било готови, ръководителят на проучванията не посмял да ги оповести. Проверил отново всички факти, но изводите били същите.
Културата, която открили била непозната и за нея не се споменавало, в други източници. Хората, които я развили, владеели майсторски обработката на металите и кристалите. Освен това те имали впечатляващи знания по медицина, математика и астрономия. Били многобройни, но не строели градове и крепостни стени. Живеели на малки групи, в които имало слабо изразена йерархия. Нямало данни за религиозни вярвания, но имали писменост, която била непозната за нас.
Дотук нищо сензационно, но когато проверил възрастта на находките, анализите дали приблизителна възраст от около 27 хиляди години. Ученият споделил с колеги, но те го обвинили в некомпетентност. Всички известни цивилизации се били развили много след това и то не от нищото.
Един ден ученият се обърна към мен. Тогава още не бях в борда на Фирмата. Ръководех научния отдел, но той беше огромен. Нямате представа, колко стипендии давахме и колко разработки финансирахме.
Финансирахме и тази. Осигурихме средства, екипи, лаборатории и след три години проучихме всичко. Успяхме дори да разчетем писмеността. Открихме в каменен саркофаг дванадесет златни листа с гравиран текст и първия превод беше на тях. Разказваше се история, която беше по-странна дори от самите находки.
На брега на Синята река живеели няколко малки племена. Препитавали се с лов и изровени корени, а в развитието си били по-близо до маймуните, отколкото до съвременния човек.
Една нощ над долината се извила буря, каквато не помнели дори най-старите хора. Дъждът препълнил коритото на реката, а в небето светкавиците били толкова чести, че било светло, като в ден. Земята се тресяла от тътена и много хора загинали, но на сутринта бурята спряла. Тогава оцелелите видели на брега на реката огромно блестящо синьо кълбо. От кълбото излезли три великана. Били високи над десет метра и приличали на хора, но на лицето им имало само едно око. Предполагам, че това е първоизточника на елинския мит за циклопите, но може и да греша.
Хората се уплашили, но когато видели, че великаните са само трима, ги нападнали и се опитали, да ги убият. Не успели, разбира се. Дори не можели да се доближат до тях, спрени от невидима стена.
Великаните не се разсърдили. Изчакали хората да се успокоят, а след това им дарили куп странни предмети и ги научили да си служат с тях.
След няколко дни кълбото изчезнало, но великаните останали. Направили си дом близо до брега на реката и го оградили с висока стена, зад която никой не виждал какво става.
Ако може да се вярва на напълно на източника, Пришълците останали поне два века сред хората. Никога не боледували и май не остарявали. Учели хората търпеливо и последователно, давайки им знание след знание. Научили ги да обработват земята и да опитомяват животните. Научили ги да пишат и да четат, да разпознават звездите в небето и да лекуват всякакви болести. Научили ги на много неща и не спирали да добавят нови и нови знания. Зад оградата, на брега на реката отглеждали и кръстосвали страни растения и животни, които после дарявали на хората.
Долината станала прекрасно място и към нея отблизо и далеч се стичали нови племена. Някои били миролюбиви, а други идвали да грабят. Великаните с радост посрещали първите и укротявали агресията на вторите. Никога обаче не използвали силите си, за да навредят на хора и не позволявали на хората да враждуват помежду си.
Една нощ обаче всичко свършило. Било новолуние, но на небето изгряла синя луна. Било ясно, без нито едно облаче, но мълнии една след друга прорязвали небосвода и станало светло, като в ден.
На сутринта великаните били изчезнали. На мястото, където се намирали жилищата им, нямало нищо, а земята била превърната в огромно кристално огледало.
По-късно открихме мястото. Земята беше превърната в огромен плосък кристал. Не можахме да отчупим дори прашинка от него, а когато опитвахме да го изследваме на място, уредите спираха да работят.
Уплашени, хората дълго не смеели да се приближат до мястото. Когато го сторили, открили, че все пак там е останало нещо. В центъра имало дванадесет блока, които изглеждали като каменни, но нищо не можело да остави следа върху тях. Открили и още два предмета. Красива блестяща плоча и малка фигурка напомняща на вълк.
Минали години, в които хората не променили начина си на живот. Справяли се без великаните, защото били научили достатъчно, за да вървят напред. Превърнали мястото, където живеели великаните в храм за преклонение и всяка година организирали празненства в тяхна чест.
Един ден хората забелязали, че в тъмното върху плочата се появява светещо петно, а формата му е същата, като тази на малката фигурка на вълка. Поставили фигурката върху плочата и тя се отворила.
Отвътре плочата приличала на книга, написана на език, който не познавали. Само че, никой не успявал да прелисти страниците. Ако гледал по-дълго в книгата, се пренасял в странен свят, населен с ужасни създания.
Загледани в плочата, хората не забелязали, че един от каменните блокове се отворил и от него се изсипали милиони малки сфери. Това били яйца, от които се излюпили странни същества, които за минути ставали по-едри от възрастен човек и не спирали да растат.
На небето изгряла синя луна, също като тази в нощта, когато изчезнали великаните. Тогава странните създания нападнали хората, стъпквайки ги безпощадно с копитата си.
От скалата се изсипвали все нови и нови яйца и броя на създанията растял неудържимо. Разделили се в колони и тръгнали през долината, унищожавайки всичко по пътя си. Цял месец не спирали и сринали със земята всичко, което имали хората.
После, нещо се променило. Един ден оцелелите хора забелязали, че създанията се лутат без ред и посока. Хората мислели, че са загубили разума си, но днес знаем, че Циклопите никога не са имали разум. Най-вероятно, по някаква причина, силата, която ги е контролирала, вече не е действала.
Тогава от планините се спуснали глутници вълци и нападнали създанията. Хората също се престрашили и започнали да ги убиват едно по едно. Отнело им година, за да разчистят долината.
Разчистили я, но не пожелали да останат. Оцелелите се разделили на дванадесет групи. Разделили се и тръгнали в различни посоки. Единадесет от групите, носели по един от каменните блокове. Дванадесетата носела плочата, а фигурката хвърлили в Синята река. Искали да са сигурни, че това никога няма да се повтори.
Това е историята. Вярна е във всеки детайл. Ровихме в древната историята дълго и открихме още седем случая, подобни на описания. Случили са се на различни места по земното кълбо и в различно време, но белезите са налице. Синята Луна, плочата-книга и фигурката на вълка, Гнездото и Циклопите, които някой или нещо контролира.
Няма коментари:
Публикуване на коментар