Сутрин

Тик ... тик... тик...
Тихо е...
Само сърцето ми отброява удар след удар.
Отварям очи и се опитвам да пробия мрака с поглед. Не ми се отдава веднага, но бавно в тъмното изплуват познатите очертания. Дори не съм сигурен, че ги виждам, но знам, че са там.
Протягам ръка и напипвам телефона. Включвам го и светлината на екрана, болезнено изгаря очите. Рано е...
Ставам, но не паля лампата. Знам пътя наизуст. Блъскам мрежата на прозореца и ме залива вълна от картини и звуци.
Луната е там горе, но светлината и се губи в жълтото на уличните лампи. Високо горе, върхът на планината е обвит в бледо розово сияние.
Поемам дъх, но не усещам ароматите на нощта. Валяло е и само свежият влажен въздух прониква навсякъде. Протягам машинално ръка към мястото на кутията с цигари, но я няма. Сещам се, че вече не пуша и се усмихвам.
Някъде в дясно приглушеният шум на реката, се блъска в бреговете и и ехото се носи над целият град. Чувам гласът на ранно събудена птица. Към нея се присъединява второ.
-Добро утро!- казва първата.
-Добро да е!- и отговарят.
Неща ми липсва. Търся го сред птичият хор, но го няма. Тъкмо да се откажа и някъде в далечината се чува тръбата на ранобуден петел. Опитва веднъж и чака отговор, но не го получава и замлъква.
По лицето ми пробягва топъл вятър и на улицата изревава и се задавя двигателят на кола.
Отварям очи и пак ги затварям. Утрото е дошло без да го усетя. По улицата забързана за работа преминава жена. Стряскам се и се втурвам към часовника, но се сещам, че днес съм взел ден за почивка и се връщам на прозореца.
Поглеждам на изток. Пропуснал съм изгрева, но не съжалявам. Не го видях, но го усетих и първите слънчеви лъчи са в мен. Усещам енергията им в тялото си. Усещам топлината им в сърцето си.
Това ми стига...

....