Вирус

В първите минути, когато сирените завиха, не можа да разбере какво се е случило. Прибра внимателно пробата, с която работеше във фризира. Разчисти плота и изхвърли всички инструменти в контейнера, а след това влезе в кабинката за обеззаразяване и търпеливо изчака, докато индикатора не светна в зелено.

Пристъпи към вратата, но за разлика от друг път тя не се отвори веднага. Върна се обратно, огледа помещението, но не не откри никакъв пропуск в действията си. В Центъра се правеха учебни тревоги всяка седмица и всички детайли от действията на персонала бяха обработени до съвършенство. Автоматиката, свързана с централния компютър, следеше и коригираше за всички възможни грешки, но в случая най-вероятно проблемът беше в нея.

Пристъпи отново към вратата и този път тя се отвори. Премина още няколко помещения за сигурност, чудейки се защо сирените не млъкват, но нямаше кого да попита. Свободните разговори не бяха по правилата и с колегите говореха само по служба.

Навън времето, както винаги беше прекрасно. Понякога му се искаше, да види върху изкуственото небе поне едно тъмно облаче, но това не беше предвидено в програмата. Погледът му се спря на сградата на Кметството. Върху екрана беше изписана цифрата 4 546 433 2...

Последните цифри се сменяваха с бърз ритъм и цифрата постоянно нарастваше въпреки мерките. Заразените се увеличаваха с всяка минута, а новините започваха и завършваха с данни за броя на заразените.

От деня, когато го засякоха за първи път, бяха минали десет години. Така и не установиха източника. Никой не знаеше, дали беше естествена мутация или създаден в някоя военна лаборатория. Знаеше се само, че беше изключително заразен.

Тук в под купола в Града, беше единственото безопасно място, но нямаше как да се поберат всички хора. Тук беше и единственото място, където зад непристъпните стени на Центъра все още търсеха противодействие на вируса. Бяха разгадали целия му геном, открили бяха хиляди причини, които увеличаваха активността му, но засега унищожаването му беше непостижима цел. Той не загиваше нито при високи, нито при ниски температури, не му пречеше налягането или липсата на кислород. Дори унищожаването на носителя му, не го убиваше.

В Азия пред година бяха опитали да убиват и изгарят заразените, но това не спря епидемията. Тя избухваше на нови и нови места и завладяваше цялата планета. Според последните новини, вирусът беше засечен на международната станция на Луната и след обявяването на карантината, връзката с нея прекъсна.

Тук обаче вируса беше под контрол. Знаеше, че рано или късно, щяха да открият как да го обезвредят. Всъщност може би това беше излишно. Просто трябваше да изчакат зад стените на Града, докато заразата сама изчезне.

Разходи се безцелно, а след това реши да се обади на Ина. Не я беше видял сред напускащите Центъра. Може би беше излязла сред първите, или беше на някой от многобройните курсове, в които непрестанно се включваше.

Нямаше конкретна причина, но напоследък се улавяше, че му беше приятно да говори с нея. Обичаше гласа ѝ, дори когато му диктуваше скучните резултати от пробите.

Телефонът ѝ беше изключен, затова опита на домашния, но и там никой не вдигна. Може би просто беше забравила да зареди батерията, но тя никога не забравяше такива неща.
Беше се отчаял, когато получи съобщението ѝ... Прочете го и...

Реши да се върне в Центъра. Днес нямаше работа, но нещо по-силно от разума му го водеше натам...

Влезе, кимна на портиера и пътьом погледна таблото с новините. Изчака търпеливо, докато системата го идентифицира по ириса, облече работния си костюм и влезе в лабораторията.

Подреди внимателно папките с последните изследвания и извади пробата, над която работеше преди тревогата. Отвори епруветката, свали шлема си и се усмихна на камерата за наблюдение.

Сирените завиха, но той остана на мястото си. Екипът щеше да се погрижи за всичко. Процедурите бяха ясни и отработвани хиляди пъти.

Валеше студен дъжд, а небето беше тъмно. Някъде в далечината проблясваха светкавици, но звукът не стигаше до него.

Всъщност не чуваше нещо, дори и думите, които му казваше Ина. Гледаше усмивката ѝ и му се струваше, че ореол е обгърнал косите ѝ. Усмихна се и пристъпи към нея.

-Обичам те!- чу гласа ѝ.

-Това ли било?- прегърна я и я притисна към себе си.

-Нима е малко?

-Обичам те!

Дъждът беше студен, но не усещаше студ. Може би вирусът беше виновен. Може би... Всъщност нямаше значение...

4 546 576 8...