Атлас

Дълги години Атлас крепеше небето на плещите си. Ден и нощ цялата му енергия беше съсредоточена в това.

Тежестта беше огромна, но той не се оплакваше. Знаеше, че това беше неговото наказание, но отдавна не го приемаше така. Вярваше, че върши нещо полезно за хората. Вярваше, че това, което прави е важно за света. Може би най-важното, защото ако небосводът захлупеше Земята, всичко свършваше. Нямаше да има повече нито хора, нито Богове. Нямаше да има светлина и мрак, добро и зло, любов и омраза, радост и скръб.

Вярата му давеше сили, а Атлас се нуждаеше от тях. Беше Бог, но и силите на Боговете имат предел.

Ден след ден, месец след месец, година след година тежестта на товара смазваше костите му, изцеждаше силите му и го превиваше към Земята.

Атлас търпеше това, но имаше нещо по-лошо. Тежестта смазваше и вярата му, а с всяка частица загубена вяра, силите му намаляваха и намаляваха.

Един ден Атлас рухна. Тялото му отказа да го слуша, мисълта му изключи и той рухна, като отсечено дърво върху Майката Земя.

Дълго лежа безчувствен. Цяла вечност беше нужна, за да се съвземе.

Минаха векове, докато един ден Атлас отново отвори очи. Беше Бог, а Боговете не умираха. Силите им бяха неизчерпаеми, а и Майката Земя му даде от своите сили.

Отвори очи Атлас, но нямаше желание за живот. Беше се провалил и нищо повече нямаше значение. Небосводът беше захлупил Земята и всичко беше свършило. Нямаше вече нито хора, нито Богове. Нямаше светлина и мрак, добро и зло, любов и омраза, радост и скръб.

Нямаше нищо, освен него...

Атлас се стресна и скочи на крака. Как така той още беше жив и здрав? Огледа се наоколо и застина. Земята си беше на мястото, пълна с живот както винаги. Небето също беше там горе. Горе си бяха и Слънцето, и Луната, горе си бяха и всички звезди, които беше броил в милионите безсънни нощи.

Огледа се наоколо. Огледа небето там горе, огледа Земята пълна с живот и погледът му се спря на една старица.

Косата ѝ беше бяла, като сняг, по лицето ѝ имаше повече бръчки, отколкото звезди на небето, а тялото ѝ беше прегънато на две от годините.

– Здравей, бабо! – поздрави я Атлас. – Ти си живяла дълго и сигурно знаеш и помниш много. Аз векове наред крепях небето на раменете си. Поддържах небосвода до последните си сили, но един ден паднах и небето захлупи Земята. Поне така би трябвало да е. Не помня нищо... Не зная, колко време съм бил в несвяст, но днес, когато отворих очи видях, че всичко си е на място. Небето си е горе и сякаш никога не е падало. Кажи ми кой го крепи сега? Кой е поел моя товар?

– Ех, момче! – усмихна се тъжно старицата. – Крепил си небето, а? Много хора и Богове съм видяла, които твърдяха същото. Някога и аз мислех, че ако не цялото небе, поне частица от тежестта му е върху моите рамене. Мислех и вярвах в това, но с годините разбрах, че не е така. Независимо дали е човек или Бог, всеки носи само своето бреме на раменете си. Понякога е леко и не го усеща. Друг път му се струва, че товарът е голям, колкото целия свят. Някои имат сили, а други рухват бързо. Накрая обаче всеки разбира, че през целия си живот е носил само своя товар, само своя небосвод, само своята мъка или радост. Само своята...