Нощна среща

Нощта се спусна за миг. Преди минута се радваше на залеза, а сега очите се бореха с тъмнината. Тежките облаци, с които вятърът и слънцето рисуваха чудни картини в небето, скриха небето, превръщайки го черна непрогледна стена. Черна и непрогледна, като тези, с които беше обградена от всички страни.

Тъмнината никога досега е я беше плашила. Може би защото, винаги я беше посрещала зад стените на двореца или в топлото си легло, покрита с пухената завивка, слушайки приспивното мъркане на котето до камината. Днес тъмнината беше различна. Беше черна и гъста, изпълнена със зловещите звуци на непознати създания.

Пътеката уж беше позната. Преминавана хиляди пъти във всички посоки, следвайки всичките ѝ разклонения, които неизменно водеха към дома. Пътеката беше позната и можеше да я извърви, дори със затворени очи. Можеше го и го беше правила. Само че, беше го правила по светло.

Сега посоките не бяха същите. Не бяха същите и дърветата и храстите край пътеката. Тъмнината ги беше заменила с непознати и враждебни същества, което правеха всичко възможно, за да се загуби.

Е, загуби се. Загуби се още преди да беше направила първата крачка. Разбра го, но не спря. Когато си се загубил, няма значение дали е по-малко или повече. Просто си се загубил.

Да се загубиш не беше толкова страшно. Беше се губила и преди. Беше се губила, но винаги по светло и винаги я бяха откривали скоро.

Ами, да! Всичко идваше от проклетата тъмнина. Или пък не от самата тъмнина, а от това което се криеше в нея. Това, чиито тежки стъпки чупеха съчки наблизо, това, което издаваше пронизителни звуци, ту отляво, ту отдясно. В тъмнината зад гърба ѝ, някой дишаше тежко, тракайки равномерно със зъби. Тракаше със зъби и се приближаваше отзад, или пък всъщност беше отпред, а тя вървеше към него.

Спря за миг и шумовете изчезнаха. Остана само тежкото дишане и тракането със зъби и за миг се усмихна, разбирайки, че всъщност това са нейните звуци.

Усмихна се, но само за миг. Почувства повей на вятъра, а после нещо малко и меко се удари в лицето ѝ. Побягна, протегнала ръце напред, а ударите идваха отвсякъде. Нещата, което се криеха в тъмнината, драскаха ръцете и лицето ѝ, задържаха и късаха дрехите ѝ и караха кожата да настръхва.

Тогава видя светлината. Беше далеч и някъде напред. Втурна се без да се замисли, залитайки, изплъзвайки се от ръцете на тъмното.

Светлината беше от малък огън. Малък и слаб огън, край който неподвижно седеше човешка фигура. Беше старец или поне така изглеждаше. Слабите отблясъци от огъня играеха по набразденото му от бръчки лице, рисувайки ту прекрасни, ту страшни и грозни картини.

– Може ли, да се сгрея на огъня? – попита тя, но човекът не отговори.

Извърна бавно глава към нея и тъмнината веднага погълна лицето му. По гърба и полазиха тръпки, защото се сети, че не го познава. Беше непознат, появил се от тъмнината, а тъмнината беше страшна.

– Аз съм Принцеса! – отстъпи крачка назад. – Сигурно вече ме търсят и ще ме намерят скоро.

– Да, принцесите винаги ги търсят. – чу ясно тихия му глас. – Принцесите винаги ги намират. Разположи се удобно, където искаш. Тук няма тронове, а камъните и дънерите не са ничии.

Пристъпи плахо към огъня, приседна и се загледа в Стареца. Светлината отново рисуваше по лицето му, но картините се меняха прекалено бързо и бяха неясни и бледи, за да различи истинските му черти. Може би някога, някъде го беше срещала и преди или пък не. Всъщност нямаше значение. Сигурно скоро щяха да я намерят. Принцесите винаги ги намираха. Щяха да я намерят, да я спасят от тъмнината и да я отведат с двореца и в нейната стая, в топлото легло с пухената завивка и мъркащото край камината коте. Щяха да я намерят и може би вече бяха наблизо.

Вдигна очи и се опита да пробие с поглед тъмната стена обграждаща всичко наоколо. Опита се да чуе и познати звуци, но ги нямаше. Наоколо беше само тъмнината, а тук близо до огъня, тя беше още по-страшна.

Отблясъците на огъна осветяваха за кратко тъмни и зловещи сенки, опиращи с рамене небето. Осветяваха блестящи кървави очи над зинали уста пълни с огромни и остри зъби.

Потръпна, затвори очи, притискайки ушите си с длани, но картините и звуците не се спираха от преградите и проникваха директно в мозъка ѝ.

– Не ви ли е страх! – попита, без да очаква отговор.

Искаше звукът от собствения ѝ глас да прогони другите, които идваха неканени.

– Страх? От какво? –. чу гласът му. – От тъмнината ли?

– Не от нея! От нещата, които са в нея. От тези, които живеят в тъмнината.

– В тъмнината няма нищо, което да плаши. – засмя се старецът. – Няма нищо непознато и опасно.

– А тези лица и муцуни? Ами зловещите непознати звуци?

– Та те са съвсем обикновени! Чувала си ги и друг път.

– Не съм! Или пък са прекалено изкривени от тъмнината, за да ги позная!

– Не! Същите са и тъмнината не ги изкривява. Изкривява ги твоя страх!

– Не е от страх! Тъмнината го прави. Скрива, изкривява и лъже. На светло всичко си е на мястото. Виждаш и чуваш истинските неща и лица.

– Ех, дете! – въздъхна старецът. – Нима вярваш, че когато виждаш на светло нечие лице и чуваш глас, можеш да разбереш дали е добро или зло? Повярвай ми, не тъмнината, а светлината лъже! А сега се опитай да поспиш, Принцесо. Утре ще бъде отново светло и ще те намерят. Принцесите винаги ги намират.