Зимата идваше и последните му листа се отронваха едно по едно, понасяха се над оживените улици и намираха покой някъде далеч от него. Стоеше самотно сред бетонните здания, изправило снага и клони срещу стихиите и времето.
Слънцето се показа между облаците и за минути мократа му кора заблестя сред сивотата наоколо.
Под него минаваха забързани хора, всеки устремил се към своята цел. Забили поглед в земята, дори не го забелязваха. Очите им се спираха на колите, витрините на магазините, но него не забелязваха.
Почувства се самотно, но винаги беше така. Помнеше мястото от години. Помнеше хората, които минаваха всеки ден покрай него. Помнеше децата в градинката, игрите им, смехът им , очите им. Помнеше сълзите и ожулените колена, които се забравяха за миг.
Помнеше, как растяха и се пръскаха по света, всеки по своят път.
Помнеше влюбените, които се целуваха под него. Помнеше щастливите им мигове и дребните спорове, помнеше и раздели.
Смях и сълзи, добро и лошо, внимание и безразличие...
Помнеше всичко.
Запазваше всяко събитие в паметта си, както в годишните си кръгове записваше неизвестно за кого информация за годините.
Редуваха се добри и лоши, но преминаваха покрай него и хората ги забравяха. Само то запазваше грижливо информация в паметта си.
За някого, там далеч в бъдещето.
Помнеше времето, когато не беше само. Бяха много в стройна редица. Градът беше по-малък и тих, а хората бяха други. Други ,но със същите чувства и мисли. Все така забързани по пътят си и забили поглед в земята. Рядко го забелязваха.
Забелязваха го, когато през пролетта се разлистваше рано и сивота на града изчезваше скрито зад клоните му.
Забелязваха го, когато през лятото търсеха сянка под него.
Забелязваха го, когато есен покриваше земята с листа си в ярки цветове.
Забелязваха го, когато през зимата сняг се посипваше върху минаващите под него.
Забелязваха го, но това бяха редки мигове, а то виждаше всичко и записваше.
Другите дървета вече ги нямаше. Едно по едно загинаха от старост или ги отсякоха за да освободят място за друго. Идваше и неговият ред. Краят можеше да дойде още утре. Умираше и щяха да го отсекат, а после...
После щеше да се превърне в маса, стол, сандък или просто цепеници за огрев.
Знаеше го, но не се безпокоеше. Всички си отиваха, щеше да си отиде и то. Нямаше нищо вечно на този свят и го знаеше. Беше виждало как хората си отиват един по един. Не тъжеше, само записваше. Идваха нови на тяхно място и животът продължаваше.
Дървото просто записваше животът такъв какъвто беше. За някого, някъде там далеч в бъдещето. Записваше за да се знае, че нищо не се променя.
Записваше...
.
Ох че лошо бе, ще се промени като се събуди ..
ОтговорИзтриванеРано или късно всички ще умрем, затова яжте, пийте и си носете новите дрехи :))
ОтговорИзтриваненям свидетел на живота който тече покрай него и колкото и да мислим че на нас се случва това или онова за първи път едва ли не...то отдавна се е случвало пак тук и на други хора и те са имали същите трепети.
ОтговорИзтриванеА някой бил ли е на негово място(не сме ли и ние понякога просто дървета, частица от природата)......в забързания ден не сте ли се спирали да погледнете колко е порасло комшийчето, което вчера си жулеше коленете по асфалта пред блока, днес пак там целува първата си любов с първия трепет...и после пак пишели на дървото, защото го направили топче хартия за ксерокс
това истинско дърво ли е, или вече преработено в целулоза? представих си дърво-книга :-)
ОтговорИзтриване@ Руми, не е сън, а реалност. Така се случва не само с дърветата.
ОтговорИзтриване@Aquawoman , в живота има всичко. И радост и тъга. И от всичко има нужда.
@dess ,целият свят е кръговрат, но мигът не можеш да задържиш в шепи или да запишеш.
@Aria, може е така. Затова книгите са ни толкова ценни. Защото освен записаното върху тях, носят и паметта на дървото, от което са направени.
не в шепи, не е нужно да го задържаме , той просто се изживява, но за описването му...........та нима всички тук не правим това. Нима не описваме мигове от нашия живот
ОтговорИзтриванеЗнам къде е границата между сън и реалност . На някои хора им се живее днес зажото утре наистина е така.
ОтговорИзтриванеВладо, много е хубаво.
ОтговорИзтриванеВсеки край е начало на нещо друго. Ако има с какво да запомниш дните, които са си отишли - значи си е струвало да ги изживееш.
ОтговорИзтриване@Емо, благодаря!
ОтговорИзтриване@Алиса, винаги има с какво да запомниш дните си.Животът винаги си струва,дори да не го забелязваме.
Много хубаво, напомня ми за Оскар Уайлд. Хубаво е понякога да прегърнеш едно дърво и да се заслушаш - ако не друго, ще чуеш себе си.
ОтговорИзтриване