Снежният човек

Лятото отмина като миг, а след него бързо се изтърколи и есента. Един ден от небето започнаха да падат пухкави снежинки. Понесени от вятърът във вълшебен танц, бавно се спускаха надолу и покриваха замята. Първите се стопиха веднага, но на тяхно място идваха нови и нови. Цяла нощ се бориха, а на сутринта земята беше покрита с бяла премяна. Снегът спря и дойде утрото.
Шаро погледна през отворът на колибката, но не се учуди както миналата година. Вече знаеше какво е това. Козината го пазеше от студа и влагата, но той мъдро предпочете да остане в колибката си на топло. Гледката беше красива и от вътре.
Стопанинът му донесе паничка с топла храна и Шаро за пореден път изпита благодарност за този свят, където всичко беше подредено и удобно.
От слънцето снегът омекна и децата, като шумно птиче ято се втурнаха в двора. Нашариха го целия със следи, замеряха се със снежни топки и дори опитаха да включат и Шаро в игрите. Той, обаче само приятелски помаха с опашка и излезе от колибата на припек.
Децата не се отчаяха от неуспеха, а измислиха нова игра. Започнаха да правят снежен човек. Ръкавиците , шапките и шалчетата, бяха захвърлени и след половин час Снежният човек, беше сътворен. Зачервени и задъхани децата го наобиколиха и всяко с гордост протягаше зачервена ръка да се докосне до него.
Красавец беше! Висок и закръглен, изправен гордо с черните си въгленови очи, нахлупеният накриво каскет на дядо и копчетата от палтото на баба. Носът му малко стоеше на криво, но пък децата измъкнаха отнякъде една метла с дълга дръжка и компенсираха този недостатък.
Цял ден не се отделиха от него и му се възхищаваха, а на вечерта зачервени, потни и щастливи се прибраха в къщи.
С нощта дойде и студът. Снежният човек, който до тогава се правеше на недостъпен и гордо мълчеше, се изпъчи и се огледа. Дворът беше пуст, но това не го смути. Прочисти гърлото си и започна реч:
- Приятно е, когато те оценяват. Знам, че съм най-великият, най-красивият и най-умният на света, но е хубаво, когато го видиш и в очите на другите. Децата са шумни и досадни, но и те оцениха моето величие. Затова не им се сърдя. За такива поклонници другите могат само да мечтая. Малко невъзпитано си тръгнаха, но сигурно са се сетили, че смущават мислите ми. Трябва ми малко спокойствие да ги избистря, а тълпата ме смущава.
Шаро отвори едното си око и погледна Снежният човек, а после пак го затвори.
Снежният човек продължи с монологът си още известно време, но после му стана скучно сам. Огледа се и забеляза една котка, която предпазливо и безшумно пресичаше дворът. Шаро я забеляза също, но вече не беше кутре и знаеше добре, че няма смисъл да се бори със синджира.
-Стой!-извика Снежният човек.- Коя си ти и защо, пресичаш без разрешение моят двор? Не може така! Трябва да искаш разрешение. Иначе... Иначе, като те подхвана с метлата....
Котката побягна уплашено, а Шаро покри ушите си с лапи и се помъчи да заспи. Последното, което чу бeше, как Снежният човек се кара на звездите и ги заплашва, че ще ги набие.
Шаро не се впечатли. Беше чувал подобни неща и преди и знаеше, как ще завърши всичко. След първата година светът за него беше тихо и скучно място, където всичко се повтаряше.
На сутринта го събуди топъл полъх на вятъра. Още щом Слънцето се показа, капчуците запяха и снегът запозна да се топи пред очите му. Снежният човек беше замлъкнал. Смаляваше се бързо пред очите на Шаро.
Първо падна носът му, а след това и метлата се изплъзна от ръцете му. Черните въгленови очи се впиха навътре, копчетата се изтърколиха. Следобед на мястото му беше останала само буца лед, върху която лежеше каскетът на дядо.
Шаро подремваше на слънце и само от време на време отваряше едното си око. Стана протегна се и се прозя. После отново се излегна поемайки с тялото си последните слънчеви лъчи.
Нищо ново под слънцето. Преживееш ли една година, всичко започва да се повтаря и всичко е временно. Особено снежните човеци.

.