Днес докато пазарувах се загледах в ремонта на старата сграда в центъра на града.
Може би единствената останала във вида, в който я помня от дете. Не е архитектурен шедьовър. Такива в града няма, все пък не сме Виена, Прага или Венеция. Все пък има стари сгради със стил и за моя изненада се вписват добре в бетонните и панелни монументи.
В първите ми спомени тази сграда беше банка. Майка ми работеше там и съм влизал често. Високите тавани и колоните създаваха усещане, каквото няма в днешните банки.
По-късно банката се премести в нова сграда, а тази превърнаха в луксозно кафе ресторант. Предназначението и се промени, но усещането, когато влизах там беше за друга епоха и друг стил. Трезора в мазето пък превърнаха в кръчма. Клиентелата беше постоянна и работеше до късно. Казваха, че столовете дотолкова били свикнали със постоянните гости, че сами се стоварвали върху главите на новодошли натрапници. Влизал съм там два пъти, но така и не помня обстановката. Помня само мизерното осветление и облаците тютюнев дим.
След това дойдоха промените. Сградата беше общинска, а общината нямаше пари. Правеше търгове, които после анулираше и няколко пъти купувачите се отказваха, а сградата пустееше и се рушеше. Причината за отказите се криеше, че сградата беше обявена за паметник на културата. Новите собственици, вдигаха ръце и се отказваха, сблъсквайки се с изискванията за ремонт и поддръжка. Те са строги и донякъде с право.
Едно неразумно отношение, би унищожило обликът и атмосферата на сградата.
Спомням си първата ми хазяйка в София, която с години беше търсила връзки, за да обявят къщата, в която живее за паметник на културата. След това, обаче с голяма изненада установила, че няма право да вкара парно и последвали години борба, за да се извади къщата от списъка. Извади я и си вкара парно, но факта, че една сграда си променя статута, просто така, ме накара да се замисля, доколко политиката в тази област е правилна.
Преди година бях в ресторант в столицата. Хубава стара сграда, също паметник на културата. Хората се стараеха, но личеше, че сградата се руши. Разказаха проблемите си. Оказа се, че всеки ремонт трябва да се извършва с оригиналните или близки материали. Мазилката не държеше и година върху старата основа и се ронеше. Дори прокарването на съвременна електроинсталация и канализация им беше отказано. Очевидно чиновниците си гледаха добре работата и спазваха закона, но въпреки старанията и хвърлените средства от собствениците, така и не можах да си представя сградата след двадесет години.
А нашата сграда преминаваше от ръце в ръце и никой не я искаше. Купувачите оставяха сградата да се руши, след което общината си я прибираше обратно.
Преди два-три месеца започна ремонт. Чудех се как новия собственик се е наел с ремонта, докато днес не се загледах. Върху старите основи гордо се кипреше още един етаж, в стил нямащ нищо общо със старата сграда. Очевидно тя вече не е паметник на културата. Собственикът е свободен да прави каквото си иска.
И той прави доверявайки се на собствения си вкус. Няма да е първото строително недоразумение в центъра на града. Вече си имаме една кръпка направена по личен проект на човек с пари, но без всякакъв вкус. Ще станат две, но не това ме притеснява.
Не ме интересува и точно как, сградата е престанала да бъде паметник на културата.
Питам се само, дали ако законът позволяваше компромиси, позволяващи осъвременяване при запазване на стила, нямаше да запазим повече частици от нашата история.
Да, ако се използват съвременни материали, сградата няма да е същата, както преди сто години. Само, че това все пак са сгради и те живеят, променят се и стареят заедно с хората. Не са пирамиди или мавзолеи.
Ангел и Дявол
Някога, когато хората още ги нямало и земята била само скучна пустиня, по нея бродели две същества. Не се срещали никога, защото едното се бояло от светлината, а другото от тъмното.
Наричали се Ангел и Дявол, но всъщност имената тогава не били важни. Дори да ги нямали, никой не можел да ги сбърка.
Всеки от тях знаел за съществуването на другия, но странял от него. Границата между деня и нощта, била място където никой от двамата не стъпвал. Стоели в своята половина, но не спирали да мислят за другия.
Били надарени с мощ и сила. Можели да преместват планини и морета. Можели да сътворяват живот и да го унищожават, но цялото си време прекарвали, да се следят един друг.
Понякога единият премествал някоя планина, за да подразни другия, който с гняв поправял стореното и на свой ред правел промени.
Така дебнейки се прекарвали времето. Годините и вековете, нямали никакво значение за тях. Дори не разбрали как светът, около тях се променял.
След милион години, забелязали, че не са сами. Земята се била изпълнила с други живи същества. Били слаби и несъвършени. Живеели кратко и единственото, от което се интересували, било храната. Ангелът и Дяволът, ги гледали с досада. Често дори не ги забелязвали, а самите живи същества били страхливи и бягали от тях. Дори най-големите и най-свирепите зверове, когато усетели тяхното присъствие, подвивали опашки и бързо се оттегляли.
Един ден обаче, едно дребно същество вместо да побегне, се приближило и започнало с интерес да наблюдава Ангела. През нощта, открило и Дявола и дори се осмелило да го заговори.
Ангелът и Дяволът, в началото не обърнали внимание на съществото. Може ли да го смачкат само с диханието си, но не си струвало усилието. Отминавали го, но Човекът(така се наричало съществото), бил упорит.
Не ги оставял на мира ден след ден. С времето свикнали с присъствието му. Съществото имало наченки на разум. Наистина, толкова ограничен, че на моменти не личало, но другите същества и това нямали. Човекът дори на моменти бил забавен, а за същества, които милион години били самотни, това не било за пренебрегване.
Ангелът и Дяволът, без да усетят, чакали с нетърпение своята част от денонощието, за да видят Човека. Дори започнали да разменят по някоя дума с него и да го учат на някои неща.
Тогава за тяхна изненада, Човекът се отдръпнал от тях. Държал се студено, обръщал им гръб и се правел, че не ги забелязва.
Зачуди ли се Ангелът и Дяволът, каква е причината. Мислили, мислили и открили единственото вярно решение. Ангелът решил, че за всичко е виновен Дявола, а Дяволът решил, че вечния му враг е намесен.
Не знаели, точно как е станало, но пък решили на всяка цена да си върнат, вниманието на Човека.
-Приятелю, искаш ли те науча на всичко, което знам.- пристигал при човека, още със изгрева Ангела.- Ще бъдеш могъщ, като мен и ще имаш всичко, което пожелаеш.
-Приятелю, искаш ли те науча на всичко, което знам.- пристигал при човека, със залеза Дявола.- Ще бъдеш могъщ, като мен и ще имаш всичко, което пожелаеш.
Човекът се мръщел, правел се, че се колебае, но с охота приемал и от единия и от другия. Така ден след ден, научавал повече и ставал по-силен. Колкото по-вече научавал, толкова по-студено се отнасял с учителите си. Те пък се надпреварвали, да го омайват и привличат на своя страна.
Само едно нещо, не успял да изтръгне Човека -Тайната на безсмъртието. Нямало, как да му я кажат, защото и те не я знаели.
Човекът, обаче не отстъпвал. Искал всичко и настоявал и настоявал. Докато...
Докато един ден, изнервен от дългото чакане, да свърши деня, Дяволът не се престрашил и надникнал в светлата половина. Видял Човека с Ангела, а Ангелът също се досетил, че са водени за носа.
Мислите ли, че нещо се променило?
Не! Всъщност да. И Ангелът и Дяволът, започнали с още по-голяма жар да ухажват Човека.
Само, че той не им обръщал внимание. Получил бил всичко, което можели да му дадат. Вече били излишни.
Наричали се Ангел и Дявол, но всъщност имената тогава не били важни. Дори да ги нямали, никой не можел да ги сбърка.
Всеки от тях знаел за съществуването на другия, но странял от него. Границата между деня и нощта, била място където никой от двамата не стъпвал. Стоели в своята половина, но не спирали да мислят за другия.
Били надарени с мощ и сила. Можели да преместват планини и морета. Можели да сътворяват живот и да го унищожават, но цялото си време прекарвали, да се следят един друг.
Понякога единият премествал някоя планина, за да подразни другия, който с гняв поправял стореното и на свой ред правел промени.
Така дебнейки се прекарвали времето. Годините и вековете, нямали никакво значение за тях. Дори не разбрали как светът, около тях се променял.
След милион години, забелязали, че не са сами. Земята се била изпълнила с други живи същества. Били слаби и несъвършени. Живеели кратко и единственото, от което се интересували, било храната. Ангелът и Дяволът, ги гледали с досада. Често дори не ги забелязвали, а самите живи същества били страхливи и бягали от тях. Дори най-големите и най-свирепите зверове, когато усетели тяхното присъствие, подвивали опашки и бързо се оттегляли.
Един ден обаче, едно дребно същество вместо да побегне, се приближило и започнало с интерес да наблюдава Ангела. През нощта, открило и Дявола и дори се осмелило да го заговори.
Ангелът и Дяволът, в началото не обърнали внимание на съществото. Може ли да го смачкат само с диханието си, но не си струвало усилието. Отминавали го, но Човекът(така се наричало съществото), бил упорит.
Не ги оставял на мира ден след ден. С времето свикнали с присъствието му. Съществото имало наченки на разум. Наистина, толкова ограничен, че на моменти не личало, но другите същества и това нямали. Човекът дори на моменти бил забавен, а за същества, които милион години били самотни, това не било за пренебрегване.
Ангелът и Дяволът, без да усетят, чакали с нетърпение своята част от денонощието, за да видят Човека. Дори започнали да разменят по някоя дума с него и да го учат на някои неща.
Тогава за тяхна изненада, Човекът се отдръпнал от тях. Държал се студено, обръщал им гръб и се правел, че не ги забелязва.
Зачуди ли се Ангелът и Дяволът, каква е причината. Мислили, мислили и открили единственото вярно решение. Ангелът решил, че за всичко е виновен Дявола, а Дяволът решил, че вечния му враг е намесен.
Не знаели, точно как е станало, но пък решили на всяка цена да си върнат, вниманието на Човека.
-Приятелю, искаш ли те науча на всичко, което знам.- пристигал при човека, още със изгрева Ангела.- Ще бъдеш могъщ, като мен и ще имаш всичко, което пожелаеш.
-Приятелю, искаш ли те науча на всичко, което знам.- пристигал при човека, със залеза Дявола.- Ще бъдеш могъщ, като мен и ще имаш всичко, което пожелаеш.
Човекът се мръщел, правел се, че се колебае, но с охота приемал и от единия и от другия. Така ден след ден, научавал повече и ставал по-силен. Колкото по-вече научавал, толкова по-студено се отнасял с учителите си. Те пък се надпреварвали, да го омайват и привличат на своя страна.
Само едно нещо, не успял да изтръгне Човека -Тайната на безсмъртието. Нямало, как да му я кажат, защото и те не я знаели.
Човекът, обаче не отстъпвал. Искал всичко и настоявал и настоявал. Докато...
Докато един ден, изнервен от дългото чакане, да свърши деня, Дяволът не се престрашил и надникнал в светлата половина. Видял Човека с Ангела, а Ангелът също се досетил, че са водени за носа.
Мислите ли, че нещо се променило?
Не! Всъщност да. И Ангелът и Дяволът, започнали с още по-голяма жар да ухажват Човека.
Само, че той не им обръщал внимание. Получил бил всичко, което можели да му дадат. Вече били излишни.
Светлината
Миналата сряда Светла, писа за лошото време и настроението ни. Темата за лошото време, непрекъснато ме занимава през този месец.
Причината не е в студа или многото дъждовни дни. За причината се сетих, когато видях снимката на дъгата в нейния пост.
Светлината ми липсва. Светлината разложена в дъгата на съставните си части. Светлината, която променя света около нас.
Денят намалява. Излизам по тъмно, а вечер когато се прибера, докато се огледам, тъмнината пак е скрила всичко навън.
Липсва ми светлината. Открих го една неделя, когато погледнах през прозореца към планината. Дъждът беше престанал, но тъмни облаци затискаха всичко. Планината приличаше на мъртва, нарисувана с убитите цветове на изсъхнали листа.
Погледнах градината. Картината беше същата.
Само след час слънцето се показа и погледнах пак към планината. Тя вече не беше същата. Цветовете на дъгата преливаха и рисуваха чудни картини. Градината също не беше мръсното, кално парче земя, а капките по листата, искряха като диаманти.
Замислих се доколко сме зависими от светлината. Прекалено силната ни изнервя и дразни, но ако намалее, ни прави тъжни.
Днес пак се сетих за това. Обикновен ден, но настроението ми се смени няколко пъти.
Обичам есента. За мен тя е сезон на спокойствие.
Обичам зимата. Студът пронизваш костите, ме кара да се чувствам по-жив от всякога.
Обичам снега, но днес светлината ми липсваше.
Опитах се да я открия по лицата на хората. Там изчезва последна, но днес я нямаше.
Причината не е в студа или многото дъждовни дни. За причината се сетих, когато видях снимката на дъгата в нейния пост.
Светлината ми липсва. Светлината разложена в дъгата на съставните си части. Светлината, която променя света около нас.
Денят намалява. Излизам по тъмно, а вечер когато се прибера, докато се огледам, тъмнината пак е скрила всичко навън.
Липсва ми светлината. Открих го една неделя, когато погледнах през прозореца към планината. Дъждът беше престанал, но тъмни облаци затискаха всичко. Планината приличаше на мъртва, нарисувана с убитите цветове на изсъхнали листа.
Погледнах градината. Картината беше същата.
Само след час слънцето се показа и погледнах пак към планината. Тя вече не беше същата. Цветовете на дъгата преливаха и рисуваха чудни картини. Градината също не беше мръсното, кално парче земя, а капките по листата, искряха като диаманти.
Замислих се доколко сме зависими от светлината. Прекалено силната ни изнервя и дразни, но ако намалее, ни прави тъжни.
Днес пак се сетих за това. Обикновен ден, но настроението ми се смени няколко пъти.
Обичам есента. За мен тя е сезон на спокойствие.
Обичам зимата. Студът пронизваш костите, ме кара да се чувствам по-жив от всякога.
Обичам снега, но днес светлината ми липсваше.
Опитах се да я открия по лицата на хората. Там изчезва последна, но днес я нямаше.
Театър
Преди много години живял един цар, който много обичал театъра. Обичал, пиесите, декорите, костюмите, артистите, а актрисите повече от всичко.
В двореца има винаги поне две театрални трупи и канел нови и нови, от далечни страни. Обичал театъра и му отделял цялото си време. Почти не се интересувал какво става в царството, но научавал пръв за всяка нова пиеса.
Обичал, пиесите, декорите, костюмите, артистите, а актрисите повече от всичко. Е, не! Грешка! Най много обичал не актрисите, а овациите. Дотолкова, че след края на всяко представление, бързал да се качи на сцената, за да бъде аплодиран и той.
Придворните пък, когато го видели на сцената, не спирали да ръкопляскат и да се възхищават. Не толкова на пиесата и актьорите, колкото на своя цар. Ласкаели го и му казвали, че сякаш е създаден за сцената.
Един ден царят, решил вместо да чака края на пиесата, да участва и той. Надявал се така, да получи повече овации.
Речено сторено. Подбрал трупа, избрал популярна пиеса и взел главната роля. Пиесата била хубава комедия и от първите минути, публиката не преставала да се смее и ръкопляска. В един момент, обаче всички млъкнали и се обърнали с гръб към сцената, загледани в нещо друго.
Най-отзад самотен седял Шутът, който ронел горчиви сълзи.
Царят се разгневил, прекратил представлението и попитал Шута, защо плаче:
-Ами плача, защото е тъжно да гледаш, как Цар се прави на Шут.
Царят се разгневил още повече и набил собственоръчно Шута.
За следващия ден, организирал нова постановка. Тежка трагедия, в която ролята му била на страдащ бедняк.
Още от началото публиката не спирала да ридае и да ръкопляска на Царя, но в средата на първото действие, в залата се чул несдържан смях. Отново бил Шутът.
Разгневен Царят напуснал сцената и накарал да доведат Шута в покоите му.
-На комедията плачеше, а сега защо се хилиш?
-Ами, Ваше Величество, смешно ми стана, че човек като Вас, който не е изпитвал и за миг мъка в живота си, се прави на страдащ.
Царят отново напердашил Шута, но му се видяло малко и го предал на слугите, да му ударят още сто тояги.
След първите десет, Шутът жално заплакал, но при следващата се засмял отново. Смехът му ставал все по-силен, със всяка следваща тояга.
-Ами ти съвсем си полудял!- Зачудил се Царят.- Сега пък на кого и защо се смееш?
-На мен се смея ,Ваше Величество.- отговорил Шутът.- На мен и само на мен. Толкова години съм живял, а така и не се научих, че в царство, където Царят се прави на Шут, за Шут няма място.
В двореца има винаги поне две театрални трупи и канел нови и нови, от далечни страни. Обичал театъра и му отделял цялото си време. Почти не се интересувал какво става в царството, но научавал пръв за всяка нова пиеса.
Обичал, пиесите, декорите, костюмите, артистите, а актрисите повече от всичко. Е, не! Грешка! Най много обичал не актрисите, а овациите. Дотолкова, че след края на всяко представление, бързал да се качи на сцената, за да бъде аплодиран и той.
Придворните пък, когато го видели на сцената, не спирали да ръкопляскат и да се възхищават. Не толкова на пиесата и актьорите, колкото на своя цар. Ласкаели го и му казвали, че сякаш е създаден за сцената.
Един ден царят, решил вместо да чака края на пиесата, да участва и той. Надявал се така, да получи повече овации.
Речено сторено. Подбрал трупа, избрал популярна пиеса и взел главната роля. Пиесата била хубава комедия и от първите минути, публиката не преставала да се смее и ръкопляска. В един момент, обаче всички млъкнали и се обърнали с гръб към сцената, загледани в нещо друго.
Най-отзад самотен седял Шутът, който ронел горчиви сълзи.
Царят се разгневил, прекратил представлението и попитал Шута, защо плаче:
-Ами плача, защото е тъжно да гледаш, как Цар се прави на Шут.
Царят се разгневил още повече и набил собственоръчно Шута.
За следващия ден, организирал нова постановка. Тежка трагедия, в която ролята му била на страдащ бедняк.
Още от началото публиката не спирала да ридае и да ръкопляска на Царя, но в средата на първото действие, в залата се чул несдържан смях. Отново бил Шутът.
Разгневен Царят напуснал сцената и накарал да доведат Шута в покоите му.
-На комедията плачеше, а сега защо се хилиш?
-Ами, Ваше Величество, смешно ми стана, че човек като Вас, който не е изпитвал и за миг мъка в живота си, се прави на страдащ.
Царят отново напердашил Шута, но му се видяло малко и го предал на слугите, да му ударят още сто тояги.
След първите десет, Шутът жално заплакал, но при следващата се засмял отново. Смехът му ставал все по-силен, със всяка следваща тояга.
-Ами ти съвсем си полудял!- Зачудил се Царят.- Сега пък на кого и защо се смееш?
-На мен се смея ,Ваше Величество.- отговорил Шутът.- На мен и само на мен. Толкова години съм живял, а така и не се научих, че в царство, където Царят се прави на Шут, за Шут няма място.
Залудо работи, залудо не стой
Народът е казал: Залудо работи, залудо не стой.
Сетих се за тези думи днес, докато наблюдавах група жени, които се мъчеха да почистят падналите листа в една градина. Не, че не се стараеха, но веднага след като минеха, от дърветата се отронваха нови листа.
Спомних времето в казармата и този период, когато тичахме през час да почистваме, а листата продължаваха да си падат и падат.
В къщи градината също се почиства, но го правим късно, когато по дърветата останат само единични листа. Другото би било, загуба на време и енергия.
Да кажем, че по улиците наистина трябва да се почистват листата. Иначе биха запушили канализацията. Но да чистиш листа в парк, и то преди да са паднали повечето, си е чисто работа залудо. Или пък за луди.
Не, че и аз не съм правил подобни неща. Когато това не зависи от мен, само се ядосвам, но проблемът е, че ако се замисля, поне част от ежедневните ми действия са подчинени точно на този принцип.
Станали са част от ежедневието ми и дори не забелязвам, че всъщност са просто навик или пък безполезни. Или пък нови неща, в които се втурвам с цялата си енергия, без дори да се замисля за резултата.
А пък се оплаквам, че времето не ми стига :( .
Сетих се за тези думи днес, докато наблюдавах група жени, които се мъчеха да почистят падналите листа в една градина. Не, че не се стараеха, но веднага след като минеха, от дърветата се отронваха нови листа.
Спомних времето в казармата и този период, когато тичахме през час да почистваме, а листата продължаваха да си падат и падат.
В къщи градината също се почиства, но го правим късно, когато по дърветата останат само единични листа. Другото би било, загуба на време и енергия.
Да кажем, че по улиците наистина трябва да се почистват листата. Иначе биха запушили канализацията. Но да чистиш листа в парк, и то преди да са паднали повечето, си е чисто работа залудо. Или пък за луди.
Не, че и аз не съм правил подобни неща. Когато това не зависи от мен, само се ядосвам, но проблемът е, че ако се замисля, поне част от ежедневните ми действия са подчинени точно на този принцип.
Станали са част от ежедневието ми и дори не забелязвам, че всъщност са просто навик или пък безполезни. Или пък нови неща, в които се втурвам с цялата си енергия, без дори да се замисля за резултата.
А пък се оплаквам, че времето не ми стига :( .
Днес
Един цар имал проблеми с царството. Не вървяло добре и каквото и да предприемел, все по-лошо ставало. Не спал по цели нощи, от тревогите и кроял план след план. За съжаление, нищо не помагало.
Един ден излязъл на разходка и на пазара видял тълпа от хора, които се смеели. Изглеждали доволни и щастливи.
В центъра на тълпата, стоя един странник и давал съвети на всички:
-Тревогите са излишни. Те ви вредят и замъгляват разумът ви. Пречат ви да видите красотата на днешния ден. Загледани в бъдещето, пропускате мига, а после е късно. Не се тревожете! Не се ядосвайте! Не мислете за утре! Живейте днес и се радвайте на живота. Веселете се днес и с настроението си ще промените и утрешният ден.
Слушайки странника, Царят почувствал, че грижите го напускат. Усмихнал се и погледнал наоколо и светът му се видял по-малко черен. Харесал странника и го поканил в двореца за съветник.
Съгласил се странника и от този ден, тъгата и грижите изчезнали от двореца. Всеки ден бил празник усмивките не слизали от лицата.
Новият съветник се грижел за това, а си го бивало. И лов можел да организира, и бал, и представление на пътуващи комедианти.
Само понякога, се появявал някой, който искал да развали нещата, но съветникът се справял блестящо.
-Реколтата е слаба, Ваше Величество. Събраното едва ще стигне за да се засее наново. Ще се гладува тази зима.
-Глупости!- се смеел Съветникът.- Има ли днес жито? Има! Раздайте храна в двойни порции и нека всички празнуват. Живеем днес, а сеитбата е далеч. До тогава нещата ще се подредят.
-Няма пари в хазната, Ваше Величество. Хората нямат пари за данъците, а наличните пари ще стигнат само за още два месеца.
-Глупости! –смеел се Съветника.- Има ли днес пари? Има! Поръчайте най-хубавите стоки, които можете да намерите. Довечера ще има и бал. Живеем днес, а днес пари има.
Царят слушал Съветника за всичко. Харесвало му, да живее в радост и смях днес. Оставял всичко в ръцете му, докато...
Докато един ден не му съобщили, че в царството няма нито храна, нито пари. Потърсил Царят Съветника, но него го нямало. Заминал си бил и никой не знаел къде.
След години във същото царство, един есенен ден Царят се разхождал сред хората. Бил замислен и тъжен. Всеки ден в царството имало проблеми. Едва успявал да реши един, а се появяла друг. На пазара видял тълпа от хора, които се смеели. Изглеждали доволни и щастливи.
В центъра на тълпата, стоя един странник и давал съвети на всички:
-Тревогите са излишни. Те ви вредят и замъгляват разумът ви. Пречат ви да видите красотата на днешния ден. Загледани в бъдещето, пропускате мига, а после е късно. Не се тревожете! Не се ядосвайте! Не мислете за утре! Живейте днес и се радвайте на живота. Веселете се днес и с настроението си ще промените и утрешният ден.
Слушайки странника, Царят почувствал, че грижите го напускат. Засмял се гръмко, а после заповядал на стражата, да хванат странника, да го напердашат и изгонят от царството.
-Ама защо, Ваше Величество?- изчезнала усмивката от лицето на странника.
-Защото е днес! Живеем днес и днес ще те напердаша и изгоня от царството. Днес ще реша проблема, защото утре ще е късно. Днес ще направя нещо, което ще промени утрешния ми ден.
Един ден излязъл на разходка и на пазара видял тълпа от хора, които се смеели. Изглеждали доволни и щастливи.
В центъра на тълпата, стоя един странник и давал съвети на всички:
-Тревогите са излишни. Те ви вредят и замъгляват разумът ви. Пречат ви да видите красотата на днешния ден. Загледани в бъдещето, пропускате мига, а после е късно. Не се тревожете! Не се ядосвайте! Не мислете за утре! Живейте днес и се радвайте на живота. Веселете се днес и с настроението си ще промените и утрешният ден.
Слушайки странника, Царят почувствал, че грижите го напускат. Усмихнал се и погледнал наоколо и светът му се видял по-малко черен. Харесал странника и го поканил в двореца за съветник.
Съгласил се странника и от този ден, тъгата и грижите изчезнали от двореца. Всеки ден бил празник усмивките не слизали от лицата.
Новият съветник се грижел за това, а си го бивало. И лов можел да организира, и бал, и представление на пътуващи комедианти.
Само понякога, се появявал някой, който искал да развали нещата, но съветникът се справял блестящо.
-Реколтата е слаба, Ваше Величество. Събраното едва ще стигне за да се засее наново. Ще се гладува тази зима.
-Глупости!- се смеел Съветникът.- Има ли днес жито? Има! Раздайте храна в двойни порции и нека всички празнуват. Живеем днес, а сеитбата е далеч. До тогава нещата ще се подредят.
-Няма пари в хазната, Ваше Величество. Хората нямат пари за данъците, а наличните пари ще стигнат само за още два месеца.
-Глупости! –смеел се Съветника.- Има ли днес пари? Има! Поръчайте най-хубавите стоки, които можете да намерите. Довечера ще има и бал. Живеем днес, а днес пари има.
Царят слушал Съветника за всичко. Харесвало му, да живее в радост и смях днес. Оставял всичко в ръцете му, докато...
Докато един ден не му съобщили, че в царството няма нито храна, нито пари. Потърсил Царят Съветника, но него го нямало. Заминал си бил и никой не знаел къде.
След години във същото царство, един есенен ден Царят се разхождал сред хората. Бил замислен и тъжен. Всеки ден в царството имало проблеми. Едва успявал да реши един, а се появяла друг. На пазара видял тълпа от хора, които се смеели. Изглеждали доволни и щастливи.
В центъра на тълпата, стоя един странник и давал съвети на всички:
-Тревогите са излишни. Те ви вредят и замъгляват разумът ви. Пречат ви да видите красотата на днешния ден. Загледани в бъдещето, пропускате мига, а после е късно. Не се тревожете! Не се ядосвайте! Не мислете за утре! Живейте днес и се радвайте на живота. Веселете се днес и с настроението си ще промените и утрешният ден.
Слушайки странника, Царят почувствал, че грижите го напускат. Засмял се гръмко, а после заповядал на стражата, да хванат странника, да го напердашат и изгонят от царството.
-Ама защо, Ваше Величество?- изчезнала усмивката от лицето на странника.
-Защото е днес! Живеем днес и днес ще те напердаша и изгоня от царството. Днес ще реша проблема, защото утре ще е късно. Днес ще направя нещо, което ще промени утрешния ми ден.
Чичо, защо?
-Чичо, защо са ти толкова дълги ушите?
-Малка Принцесо, това е въпрос от приказка, а ти вече си голяма, за да ти разказвам приказки. Вече дори и анимационни филмчета гледаш рядко. Пък и ушите ми са наред!
-Чичо, не искам приказка. Просто питам. Често чувам, как някой щял да дърпа ушите на друг, а твоите са дългички. Признай си! И не ме наричай малка!
-Това е дълга тема. Дърпането на ушите може да стане по много начини. В този живот има много хора, които искат да командват и контролират другите. Те заплашват с дърпане на уши, но ако не им позволим, си остават с това. Моите не са изключение, но причината да са дълги, не е в дърпането им.
-Ами така е. Всеки, когато не е доволен казва, че ще ми дърпа ушите. Да, но аз не бих позволила на никого. Дори на мама и тате.
-Ни винаги можеш, да избираш, малка Принцесо! Мама и тате те обичат и няма да го направят, но заплахите и опитите продължават, дори когато пораснеш. Времената се менят. Някога, когато бях дете възрастните, не само заплашваха, но и дърпаха ушите често.
- Но, защо?
-Защо ли? Казваха, че така ще станем по-послушни и добри.
-А вие, когато бяхте деца, нали сте били по-послушни от нас днес?
-Ами да! Всъщност... Всъщност си бяхме същите калпазани, като вас. Не бяхме нито добри, нито лоши. Най-обикновени деца.
-И дърпането на ушите ви е направило по-добри?
-Да! Всъщност... Всъщност не беше точно така. Дърпането на ушите, може да направи някой по-послушен, по-страхлив и по-прикрит, но по-добър не може.
-Тогава, защо са ви ги дърпали?
-Защото, сме били малки, а възрастните големи. Защото големите винаги правят така. Клатят заплашително пръст, и се заканват да дърпат уши. Често го правят, дори не защото е нужно. Просто за да докажат, че са по-големи или защото някой е издърпал техните уши.
-Нима и на големите хора ли, някой дърпа ушите?
-Ами да! Дори по-често отколкото на децата. Ушите на възрастните дърпат много хора и институции. Дърпат ги в работата, дърпат ги в държавните служби, дърпат ги в банките. Дори и случайни хора, на улицата размахват пръст и заплашват да дърпат уши.
-Значи, затова ушите на възрастните са толкова дълги! А аз се чудех за твоите.
-Малка Принцесо!!!
-Шегувам се, де. И не ме наричай Малка! Разбирам, че всъщност „дърпането на ушите”, не е точно дърпане. Само, че аз и когато порасна няма да позволя на никого, да ми дърпа ушите. Няма!
-Дано успееш! Може би няма, но поне можеш да бъдеш себе си. Да пратиш хората, които заплашват да дърпат уши, където им е мястото. Или поне да опиташ. Къде тръгна?
-На двора. Има едно рижо коте. Сладко е, но все бяга и не слуша. Ще взема да му издърпам ушите! Ааа.... Май и аз започнах да говоря, като възрастните. Дали наистина съм пораснала?
-Малка Принцесо, това е въпрос от приказка, а ти вече си голяма, за да ти разказвам приказки. Вече дори и анимационни филмчета гледаш рядко. Пък и ушите ми са наред!
-Чичо, не искам приказка. Просто питам. Често чувам, как някой щял да дърпа ушите на друг, а твоите са дългички. Признай си! И не ме наричай малка!
-Това е дълга тема. Дърпането на ушите може да стане по много начини. В този живот има много хора, които искат да командват и контролират другите. Те заплашват с дърпане на уши, но ако не им позволим, си остават с това. Моите не са изключение, но причината да са дълги, не е в дърпането им.
-Ами така е. Всеки, когато не е доволен казва, че ще ми дърпа ушите. Да, но аз не бих позволила на никого. Дори на мама и тате.
-Ни винаги можеш, да избираш, малка Принцесо! Мама и тате те обичат и няма да го направят, но заплахите и опитите продължават, дори когато пораснеш. Времената се менят. Някога, когато бях дете възрастните, не само заплашваха, но и дърпаха ушите често.
- Но, защо?
-Защо ли? Казваха, че така ще станем по-послушни и добри.
-А вие, когато бяхте деца, нали сте били по-послушни от нас днес?
-Ами да! Всъщност... Всъщност си бяхме същите калпазани, като вас. Не бяхме нито добри, нито лоши. Най-обикновени деца.
-И дърпането на ушите ви е направило по-добри?
-Да! Всъщност... Всъщност не беше точно така. Дърпането на ушите, може да направи някой по-послушен, по-страхлив и по-прикрит, но по-добър не може.
-Тогава, защо са ви ги дърпали?
-Защото, сме били малки, а възрастните големи. Защото големите винаги правят така. Клатят заплашително пръст, и се заканват да дърпат уши. Често го правят, дори не защото е нужно. Просто за да докажат, че са по-големи или защото някой е издърпал техните уши.
-Нима и на големите хора ли, някой дърпа ушите?
-Ами да! Дори по-често отколкото на децата. Ушите на възрастните дърпат много хора и институции. Дърпат ги в работата, дърпат ги в държавните служби, дърпат ги в банките. Дори и случайни хора, на улицата размахват пръст и заплашват да дърпат уши.
-Значи, затова ушите на възрастните са толкова дълги! А аз се чудех за твоите.
-Малка Принцесо!!!
-Шегувам се, де. И не ме наричай Малка! Разбирам, че всъщност „дърпането на ушите”, не е точно дърпане. Само, че аз и когато порасна няма да позволя на никого, да ми дърпа ушите. Няма!
-Дано успееш! Може би няма, но поне можеш да бъдеш себе си. Да пратиш хората, които заплашват да дърпат уши, където им е мястото. Или поне да опиташ. Къде тръгна?
-На двора. Има едно рижо коте. Сладко е, но все бяга и не слуша. Ще взема да му издърпам ушите! Ааа.... Май и аз започнах да говоря, като възрастните. Дали наистина съм пораснала?
Златната клетка
Императорът нахлу в стаята и без да се оглежда, се упъти към златната клетка. Днес не беше в добро настроение и Славеят се сви уплашено и виновно, но плътно стисна човка. Отново щяха да му се молят и да го заплашват, но нямаше да отстъпи. Нямаше да изпее нито една нота, каквото и да се случеше.
Така де, той не беше някое обикновено птиче, а Славеят. Беше най-добрият певец в света и даряваше другите с песните си, когато той поискаше. Нямаше да отстъпи на някакъв Император, пък бил той и владетел на половината свят.
Само че, този път Императорът не промълви и дума. Не молеше и не заплашваше. Взе клетката, изнесе я на двора, отвори вратичката и каза:
– Тръгвай си! Отлитай накъдето ти видят очите! Отлитай, и да не съм те видял повече!
– Но... Но, защо така? Какво се е случило? Не искаш ли вече да чуеш песента ми? – настръхна Славеят и се дръпна в дъното на клетката.
– Не искам! – изръмжа Императорът. – Омръзна ми да се пазаря с теб. Ще си намеря други певци, които ще пеят с желание, когато аз искам. Сега отлитай. Нямам време за губене, а клетката ми трябва. Току-що ми донесоха от далечна страна птица, която говори на пет езика.
– Ще ме замениш за папагал?!? Ти луд ли си? Освен това – не мърдам от клетката. Ти нареди да я изработят специално за мен и ми я подари. Удобна е и свикнах с нея.
– Сега пък и луд ме наричаш! Вън ти казах! Клетката си е моя и ще я използвам за това, което реша. Няма да храня капризен мързеливец, който само се надува. Най-добрият певец бил! Глупости! Изнежен и самовлюбен егоист си ти. Истинските творци споделят таланта си с другите, без условия и сметки.
– Но... Извинявай, че те нарекох луд! Извинявай, извинявай, извинявай! Може би си прав, но нека оставим нещата за утре. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ти ще се успокоиш, аз ще помисля и може би сутринта ще те събудя с песен.
– Може би!?! Отново си нагъл. Изчезвай и повече не искам да те виждам. Притрябвал си ми и ти, и песента ти. От година те храня, поя и ти се моля всеки ден. Моля се за една нота, изпята от теб. Аз, Императорът на Половината свят, се моля на теб?!? Но всичко свърши! Сега излитай и си намери друг будала!
– Но аз няма къде да отида! – разплака се Славеят. – Гнездото ми сигурно е разрушено, а и съм отвикнал да търся храна. Дори се чудя как съм живял преди. Моля те, не ме гони! Ще пея всеки ден! Не! По два пъти на ден ще пея, или винаги когато поискаш. Само и специално за теб.
– Не става! Клетката ми трябва, а ти си излишен. Освен това от певци нямам нужда, имам си достатъчно. Виж... Виж, ако разбираше от градинарство, можеше да се спазарим. Трябват ми помощници, за да чистят цветята от сухи листа и вредители. Само че ти не ставаш. Най-добрият Певец на света, не може да се занимава с такива дреболии!
– Мога! Мога да се справя! Ще бъда най-добрият градинар, който си имал. Освен това, когато няма работа, ще ти пея. Специални песни, написани за теб.
– Малко ми е съвестно. Не съм сигурен, дали ще си щастлив. Нали все казваш, че свободата е най-ценното нещо?
– Ще съм щастлив, разбира се! – възторжено заяви Славеят. – Само ако може, да запазя и клетката. Дори съм готов, да я деля с папагала.
– Хм! Ще помисля! Иска ми се да ти вярвам, но...
– Моля те!
– Добре де! Оставаш, но освен в градината ще помагаш и в кухнята.
– И оставам в клетката, нали?
– Оставаш.
– Благодаря ти! Днес спечели най-верния си слуга. Ще ти служа до края на живота си!
– Колко е било лесно, а аз си загубих толкова години! – помисли си Императорът. – Прав беше дядо ми, че свободата, както всичко останало, си има цена. Прав беше, че най-скъпите неща обикновено се продават на безценица.
Наблюдател
Днес на обяд видях катеричка. Мислех, че в този студ вече са заспали зимен сън и се изненадах.
Прилепнала за стъблото на един смърч, с главата надолу, душеше нещо в основата му. Главата и тревожно се въртеше, оглеждайки се във всички посоки, но аз не и направих никакво впечатление.
Реших да проверя, доколко съм важен. Махнах с ръка, но нямаше никаква реакция. Направих страшна физиономия, но тя дори не трепна.
Чак, когато тръгнах бързо към дървото, се стрелна нагоре и изчезна в клоните.
В този миг, аз се вцепених. Почувствах хиляди очи, наблюдаващи детинското ми поведение. Огледах се бързо, но нямаше никого и облекчено въздъхнах.
После се замислих, че всяко нещо, което правим винаги има наблюдател. Често не го забелязваме, но знаем , че има. Животните не се интересуват от наблюдателите. Реагират единствено, ако има опасност. Хората, обаче са суетни и всеки наблюдател ги притеснява.
Прилепнала за стъблото на един смърч, с главата надолу, душеше нещо в основата му. Главата и тревожно се въртеше, оглеждайки се във всички посоки, но аз не и направих никакво впечатление.
Реших да проверя, доколко съм важен. Махнах с ръка, но нямаше никаква реакция. Направих страшна физиономия, но тя дори не трепна.
Чак, когато тръгнах бързо към дървото, се стрелна нагоре и изчезна в клоните.
В този миг, аз се вцепених. Почувствах хиляди очи, наблюдаващи детинското ми поведение. Огледах се бързо, но нямаше никого и облекчено въздъхнах.
После се замислих, че всяко нещо, което правим винаги има наблюдател. Често не го забелязваме, но знаем , че има. Животните не се интересуват от наблюдателите. Реагират единствено, ако има опасност. Хората, обаче са суетни и всеки наблюдател ги притеснява.
Книгите
Светлината в стаята отдавна беше загасена. Само един тънък лъч, проникваш през малка дупка в пердетата, прекосяваше стаята и придаваше призрачно сияние на старата библиотека.
Беше тихо, много тихо...
Някъде далеч навън, един часовник отброи дванадесет удара. След това стана още по тихо. Всички в къщата спяха дълбок сън.
Тогава от библиотеката се чу слабо гласче:
-Мръднете се! Мръднете се, де! Затиснали сте ме и не мога дори да дишам. Къде е новата? Каква е? Искам да я видя.
Гласчето излизаше от една тънка книжка за фокуси, затисната между томовете на Хемингуей.
-Ами да не си се навирала там! Все ние сме виновни!-отговори и дебел глас.
-Аз ли? Аз ако можех да избирам, нямаше да съм в тази библиотека. На всичко отгоре, между двама грубияни миришещи на тютюн и алкохол. Мръднете се де! Искам да видя новата!
-Това е типична дискриминация!- изписка едно любовна романче с меки корици.-Ами ако е Новият? Надявам се, че е някой мъжествен и вълнуващ роман.
-Ще ти се!- засмя се един сборник с разкази. –Все за романтика бълнуваш, а дори не поглеждаш съседите си. Пък и дори да е той, защо си мислиш, че ще обърне внимание, на блудкавото ти съдържание?
-Ами да!- вдигнаха врява стихосбиркките наредени на отделен рафт.-Какво можеш да му даде тази? Такива като нея има хиляди. Виж ние сме от друго тесто. Нежни, възвишени красиви.
-Личи ви, личи!- намеси се една готварска книга, цялата не петна.- Защото сте прекрасни, никой не ви е поглеждал, от както дойдохте.
-Не е вярно! Нас ни ценят и пазят! Отнасят се с уважение и преклонение. Не сме за всеки ден и никога няма да станем на парцали, като теб!
-Това е гарантирано! Как ще ви повредят, като не ви четат.- каза тежката си дума и томчето на Шекспир.- To be, or not to be? Това е въпросът. Дали да бъдеш четен, или да пребъдеш? Добре, че за мен това не важи.
-Я, кой се обажда! –възмути се Речникът.- Освен това изречение с въпроса, вярваш ли, че някой помни нещо от друго от твоите страници?
-Нищо не разбирате!- намеси се и луксозният Атлас.- За една книга, най-важна е изработката и цената. Погледнете прекрасните ми илюстрации и ще се уверите, че струвам всяка стотинка от цената си.
-Струваш дръжки!- взе думата и една стара книга без корици.- Парите днес не са като едно време. И книгите не са каквито бяха. Умряха и хората, които можеха да пишат. Днес произвеждат книги, а някога ги пишеха. Пишеха ги , ей!
-Я млъквайте всички!- разсърди се книжката с фокуси.- От вас новата не може да вземе думата и да се представи. Как се казваш, миличка?
Новата книга, обаче не пророни нито дума. Стоеше встрани, миришеща още на печатарско мастило и мълчеше.
-Знаехме си! Знаехме си, че е надута снобка!- нададоха вой стихосбирките.
-Спокойно, милички! Нека се надува. Ще мине седмица и ще се озове сред нас. Измачкана, покрита с прах и забравена завинаги. Такава е съдбата на всички книги.
„Малкият принц”, не се намеси. Притиснат в ъгъла, той не се интересуваше от новата. Следеше светлия лъч, проникващ в стаята и мечтаеше за своята планета. Само за миг, се заслуша в жуженето, после се усмихна и промълви:
-Книгите са много, ама много странни! Обичат да се хвалят сами, а не си признават, че искат похвала от хората. Сигурно е много тежко да си толкова самотен. Добре, че си имам лъчът, с когото всяка вечер, мога да поговоря.
Беше тихо, много тихо...
Някъде далеч навън, един часовник отброи дванадесет удара. След това стана още по тихо. Всички в къщата спяха дълбок сън.
Тогава от библиотеката се чу слабо гласче:
-Мръднете се! Мръднете се, де! Затиснали сте ме и не мога дори да дишам. Къде е новата? Каква е? Искам да я видя.
Гласчето излизаше от една тънка книжка за фокуси, затисната между томовете на Хемингуей.
-Ами да не си се навирала там! Все ние сме виновни!-отговори и дебел глас.
-Аз ли? Аз ако можех да избирам, нямаше да съм в тази библиотека. На всичко отгоре, между двама грубияни миришещи на тютюн и алкохол. Мръднете се де! Искам да видя новата!
-Това е типична дискриминация!- изписка едно любовна романче с меки корици.-Ами ако е Новият? Надявам се, че е някой мъжествен и вълнуващ роман.
-Ще ти се!- засмя се един сборник с разкази. –Все за романтика бълнуваш, а дори не поглеждаш съседите си. Пък и дори да е той, защо си мислиш, че ще обърне внимание, на блудкавото ти съдържание?
-Ами да!- вдигнаха врява стихосбиркките наредени на отделен рафт.-Какво можеш да му даде тази? Такива като нея има хиляди. Виж ние сме от друго тесто. Нежни, възвишени красиви.
-Личи ви, личи!- намеси се една готварска книга, цялата не петна.- Защото сте прекрасни, никой не ви е поглеждал, от както дойдохте.
-Не е вярно! Нас ни ценят и пазят! Отнасят се с уважение и преклонение. Не сме за всеки ден и никога няма да станем на парцали, като теб!
-Това е гарантирано! Как ще ви повредят, като не ви четат.- каза тежката си дума и томчето на Шекспир.- To be, or not to be? Това е въпросът. Дали да бъдеш четен, или да пребъдеш? Добре, че за мен това не важи.
-Я, кой се обажда! –възмути се Речникът.- Освен това изречение с въпроса, вярваш ли, че някой помни нещо от друго от твоите страници?
-Нищо не разбирате!- намеси се и луксозният Атлас.- За една книга, най-важна е изработката и цената. Погледнете прекрасните ми илюстрации и ще се уверите, че струвам всяка стотинка от цената си.
-Струваш дръжки!- взе думата и една стара книга без корици.- Парите днес не са като едно време. И книгите не са каквито бяха. Умряха и хората, които можеха да пишат. Днес произвеждат книги, а някога ги пишеха. Пишеха ги , ей!
-Я млъквайте всички!- разсърди се книжката с фокуси.- От вас новата не може да вземе думата и да се представи. Как се казваш, миличка?
Новата книга, обаче не пророни нито дума. Стоеше встрани, миришеща още на печатарско мастило и мълчеше.
-Знаехме си! Знаехме си, че е надута снобка!- нададоха вой стихосбирките.
-Спокойно, милички! Нека се надува. Ще мине седмица и ще се озове сред нас. Измачкана, покрита с прах и забравена завинаги. Такава е съдбата на всички книги.
„Малкият принц”, не се намеси. Притиснат в ъгъла, той не се интересуваше от новата. Следеше светлия лъч, проникващ в стаята и мечтаеше за своята планета. Само за миг, се заслуша в жуженето, после се усмихна и промълви:
-Книгите са много, ама много странни! Обичат да се хвалят сами, а не си признават, че искат похвала от хората. Сигурно е много тежко да си толкова самотен. Добре, че си имам лъчът, с когото всяка вечер, мога да поговоря.
Изобретателност или мизерия
Мине не мине месец и в работата, започваме отново да мислим нови продукти. За мислене точно не става въпрос. От години знаем, какво се предлага и търси. Имаме и богата гама изделия, но хората не купуват. Нямат пари и това е.
Все пък, ако не продаваме, няма пари за заплати и се хващаме да умуваме.
Идеята е налице, нахвърляме проекта, правим сметката и се оказва, че продукта ще е два пъти по-скъп от китайските аналози. Това не ни отчайва, но за да се изработят детайлите са нужни и инструменти. Добавяме и тяхната стойност и като краен резултат се получава астрономическа цена.
Прилагаме друга тактика. Събираме детайли, за които има инструменти и се опитваме от тях, да сглобим нещо ново. С малко рязане, пилене и лепене успяваме. Имаме нов продукт.
Имаше един виц, че българинът може да оправи всичко с чук, тел и вълшебните думички, които не са за детски уши. Истина е, като в днешно време към оръдията на труда, са прибавени тиксото и моментните лепила. С тези инструменти, може да се поправи и направи всичко.
Само че, това не е изобретателност. Преди години, в началото на прехода, имахме посещение от представител на голяма западна фирма. Поиска да посети един от участъците и го заведохме. Познавахме от снимки, оборудването в неговата фирма, което беше на светлинни години напред. Притеснявахме се, защото дори и чистотата не беше на ниво. Чудехме се, какво точно би му било интересно.
Влязохме в участъка, огледа набързо и си тръгна. На вратата обаче, погледът му се спря на нещо. Върна се и го сграбчи, възбудено ръкомахайки. Държеше примитивно приспособление, изработено от подръчни средства. Дори не се знаеше, кой точно го е направил, но беше удобно. Така и не пожела да се раздели с него и му го подарихме. Оказа се, че с от две години търсели решение на проблем, който приспособлението частично решаваше.
След месец ни изпрати снимки. Машинката на снимките по нищо не приличаше на допотопното ръчно приспособление, което взе. Беше автомат с висока производителност и дори за дизайна се бяха погрижили. Изпрати ни и чертежите и схемата. Направихме сметка и се оказа и скъпо. Продължихме си по стария начин.
Има и други случаи, но винаги се чудя, защо способността, да решаваме нещата с подръчни средства, наричаме изобретателност. Нека си го наречем с истинското име:
Мизерия!
Все пък, ако не продаваме, няма пари за заплати и се хващаме да умуваме.
Идеята е налице, нахвърляме проекта, правим сметката и се оказва, че продукта ще е два пъти по-скъп от китайските аналози. Това не ни отчайва, но за да се изработят детайлите са нужни и инструменти. Добавяме и тяхната стойност и като краен резултат се получава астрономическа цена.
Прилагаме друга тактика. Събираме детайли, за които има инструменти и се опитваме от тях, да сглобим нещо ново. С малко рязане, пилене и лепене успяваме. Имаме нов продукт.
Имаше един виц, че българинът може да оправи всичко с чук, тел и вълшебните думички, които не са за детски уши. Истина е, като в днешно време към оръдията на труда, са прибавени тиксото и моментните лепила. С тези инструменти, може да се поправи и направи всичко.
Само че, това не е изобретателност. Преди години, в началото на прехода, имахме посещение от представител на голяма западна фирма. Поиска да посети един от участъците и го заведохме. Познавахме от снимки, оборудването в неговата фирма, което беше на светлинни години напред. Притеснявахме се, защото дори и чистотата не беше на ниво. Чудехме се, какво точно би му било интересно.
Влязохме в участъка, огледа набързо и си тръгна. На вратата обаче, погледът му се спря на нещо. Върна се и го сграбчи, възбудено ръкомахайки. Държеше примитивно приспособление, изработено от подръчни средства. Дори не се знаеше, кой точно го е направил, но беше удобно. Така и не пожела да се раздели с него и му го подарихме. Оказа се, че с от две години търсели решение на проблем, който приспособлението частично решаваше.
След месец ни изпрати снимки. Машинката на снимките по нищо не приличаше на допотопното ръчно приспособление, което взе. Беше автомат с висока производителност и дори за дизайна се бяха погрижили. Изпрати ни и чертежите и схемата. Направихме сметка и се оказа и скъпо. Продължихме си по стария начин.
Има и други случаи, но винаги се чудя, защо способността, да решаваме нещата с подръчни средства, наричаме изобретателност. Нека си го наречем с истинското име:
Мизерия!
Жива вода
Преди много, много години в едно царство, накрай света се родила Принцеса. Царството не било голямо, но родителите и осигурявали всичко необходимо и тя растяла щастлива.
Не познавала тъгата и усмивката никога не слизала от лицето и. Любимото и кътче била градината на двореца. Там можела да прекара цели дни, радвайки се на прекрасните цветове и птичите песни. Често забравяла за уроците си, но изслушвала упреците с усмивка, а на другият ден, слънцето я заварвало сред цветята.
Най-много харесвала един розов храст и лично се грижела за него, а той и се отблагодарявал с прекрасни и ароматни цветове.
Растяла принцесата и докато разбере вече била голяма. Огледали се Царят и Царицата, за принц и кандидатите не закъснели. Принцесата била красавица и принцове от целия свят били готови да дадат и живота си, за ръката и сърцето и.
Не след дълго Принцесата, намерила своя Принц. Царят и Царицата се направили на строги. Било им тъжно да се разделят с единственото си дете, но кандидатът бил лика прилика на дъщеря им.
Накрая направили сватбата. Три дни яли пили и се веселили, а след това младите заминали за далечното царство на Принца и заживели щастливо.
Минала година изпълнена с щастие, но един ден Принцесата се разболяла. Лекарите не могли да установят болестта и, а тя от ден на ден се влошавала. Силите я напускали всеки миг и искрата на живота едва мъждукала.
Отчаян Принцът повикал на помощ магьосници и знахари от далечни страни, но и те били безпомощни. Съветвали се дълго и накрая казали на Принца, че единственото спасение за Принцесата е да намери Жива вода. Само, че никой не знаел къде да намери Жива вода. Чели били или слушали за нея от по старите хора, но нямало жив човек, който да знаел къде е извора и.
Принцът обявил огромна награда, но никой не се наел да донесе Жива вода. Тогава той тръгнал по света да търси.
Не минала и седмица от както заминал и го настигнал вестоносец. Принцесата била още по-зле и искала да се раздели с хората, които обичала преди да изгасне и последната искрица живот.
Върнал се принцът, а пред двореца се сблъскал с Царя и Царицата, дошли и те да си вземат последно сбогом.
Изправили се до леглото на болната, а тя се отворила с мъка очи и се опитала да промълви нещо, но не успяла. Царицата се навела, над детето си, за да я целуне. В този миг една малка капка се отронила от розата, която Царицата носела и капнала на устните на Принцесата.
Станало чудо...
Умиращата Принцеса за миг се преобразила. Руменина покрила бледата кожа. Принцесата се изправила и усмивка озарила лицето и. После....
Когато се съвзели от радостта, Принцът попитал Царицата от къде е розата с Живата вода. Само че, розата била съвсем обикновена, откъсната от любимия розов храст на Принцесата.
А капката... Капката била обикновена капка роса.
Да, но в книгите записали, че всъщност Принцесата оздравяла от Жива вода, която Принцът донесъл от....
Какво ли не пише в старите книги!
Не познавала тъгата и усмивката никога не слизала от лицето и. Любимото и кътче била градината на двореца. Там можела да прекара цели дни, радвайки се на прекрасните цветове и птичите песни. Често забравяла за уроците си, но изслушвала упреците с усмивка, а на другият ден, слънцето я заварвало сред цветята.
Най-много харесвала един розов храст и лично се грижела за него, а той и се отблагодарявал с прекрасни и ароматни цветове.
Растяла принцесата и докато разбере вече била голяма. Огледали се Царят и Царицата, за принц и кандидатите не закъснели. Принцесата била красавица и принцове от целия свят били готови да дадат и живота си, за ръката и сърцето и.
Не след дълго Принцесата, намерила своя Принц. Царят и Царицата се направили на строги. Било им тъжно да се разделят с единственото си дете, но кандидатът бил лика прилика на дъщеря им.
Накрая направили сватбата. Три дни яли пили и се веселили, а след това младите заминали за далечното царство на Принца и заживели щастливо.
Минала година изпълнена с щастие, но един ден Принцесата се разболяла. Лекарите не могли да установят болестта и, а тя от ден на ден се влошавала. Силите я напускали всеки миг и искрата на живота едва мъждукала.
Отчаян Принцът повикал на помощ магьосници и знахари от далечни страни, но и те били безпомощни. Съветвали се дълго и накрая казали на Принца, че единственото спасение за Принцесата е да намери Жива вода. Само, че никой не знаел къде да намери Жива вода. Чели били или слушали за нея от по старите хора, но нямало жив човек, който да знаел къде е извора и.
Принцът обявил огромна награда, но никой не се наел да донесе Жива вода. Тогава той тръгнал по света да търси.
Не минала и седмица от както заминал и го настигнал вестоносец. Принцесата била още по-зле и искала да се раздели с хората, които обичала преди да изгасне и последната искрица живот.
Върнал се принцът, а пред двореца се сблъскал с Царя и Царицата, дошли и те да си вземат последно сбогом.
Изправили се до леглото на болната, а тя се отворила с мъка очи и се опитала да промълви нещо, но не успяла. Царицата се навела, над детето си, за да я целуне. В този миг една малка капка се отронила от розата, която Царицата носела и капнала на устните на Принцесата.
Станало чудо...
Умиращата Принцеса за миг се преобразила. Руменина покрила бледата кожа. Принцесата се изправила и усмивка озарила лицето и. После....
Когато се съвзели от радостта, Принцът попитал Царицата от къде е розата с Живата вода. Само че, розата била съвсем обикновена, откъсната от любимия розов храст на Принцесата.
А капката... Капката била обикновена капка роса.
Да, но в книгите записали, че всъщност Принцесата оздравяла от Жива вода, която Принцът донесъл от....
Какво ли не пише в старите книги!
Гениалност
Всяко дете донякъде е гений, и всеки гений донякъде е дете.
Шопенхауер
Колко гениални хора познавате? Аз лично нито един, а съм сигурен, че ако се замислите и при вас е така.
Често използваме думата гениалност, за да определим нещо, което ни е възхитило и харесало, но доколко сме прави?
Когато използваме думата, забравяме за нещо, което е в определящо за гениалните неща- те са прости. Не са странни конструкции от идеи, думи или предмети. Не са нещо, които никой не разбира. Приличат на неща, сътворени от дете и всеки си казва:
-Толкова е лесно, просто и красиво, че и дете би се сетило.
Само, че не всеки се сеща. Простото се оказва, недостъпно за мозъците на повечето възрастни хора, а децата нямат необходимите знания.
Основната причина все пак се крие в човешкия мозък. Той е великолепно творение, но въпреки че знаем много за устройството и кой дял, за какво отговаря, все още повечето неща са недостъпни за нас.
На практика мозъците на хората си приличат. Има разлика в големината на самия мозък и различните дялове, но поне досега не е доказана връзката им с различното функциониране. Причината е, че нещата повече зависят, не от самите клетки, а от начина, по който се свързват помежду си.
Тези връзки може да са в милиарди разновидности, а образуването им зависи и от външни фактори, като възпитание, среда и стресови ситуации, така и от случайни комбинации.
Можем с голямо приближение да разгледаме мозъка, като компютър с милиарди чипове, които имат свободата да се свързват помежду си произволно. При повреди в част от чиповете, този компютър не спира, защото прехвърля функциите на повредените на други.
Това се случва и с човешкия мозък, когато някой дял от него е увреден. Тогава функциите му се поемат от друг дял, като за външен наблюдател, нещата са незабележими.
За правилното функциониране са важни връзките, а те могат да се създават. Могат и да се губят, но и двата процеса трудно подлежат на контрол и избор. Все пък е възможно.
Наскоро четох и нови изследвания, относно причините за загубата на памет в старческите години. Когато не се дължи на болестно състояние, сме свикнали да казваме, че мозъчните клетки умират. Само ,че не е точно така. Оказва се ,че основната причина е загубата на връзки между мозъчните клетки, заради рядкото им използване. С възрастта, хората се подчиняват на стереотипи и действията им, все по-често са автоматична реакция, наричайки това опит. Само, че при тези действия са необходими и се използват, все по-малко от връзките, между мозъчните клетки. Неизползвани дълго време, те се прекъсват.
Въпреки възможностите неизброими комбинации от връзки, мозъкът на повечето хора, функционира приблизително по един и същ начин. Приемаме това за нормално функциониране, а всяко отклонение за нещо странно.
Дали обаче наистина е така? Определено гениалността е едно от нещата, които са изключение, но са хубаво изключение. Защо пък точно това изключение, да не е правилното? Ако гениалността е свързана с детството и начинът на функциониране на мозъка тогава, защо да не приемем, че има начин, да запазим тези връзки, чрез редовното им използване?
Представете си планета, населявана от хора-гении. Лично аз не се наемам, да преценя, дали това ще е хубаво или лошо, но е възможно.
Шопенхауер
Колко гениални хора познавате? Аз лично нито един, а съм сигурен, че ако се замислите и при вас е така.
Често използваме думата гениалност, за да определим нещо, което ни е възхитило и харесало, но доколко сме прави?
Когато използваме думата, забравяме за нещо, което е в определящо за гениалните неща- те са прости. Не са странни конструкции от идеи, думи или предмети. Не са нещо, които никой не разбира. Приличат на неща, сътворени от дете и всеки си казва:
-Толкова е лесно, просто и красиво, че и дете би се сетило.
Само, че не всеки се сеща. Простото се оказва, недостъпно за мозъците на повечето възрастни хора, а децата нямат необходимите знания.
Основната причина все пак се крие в човешкия мозък. Той е великолепно творение, но въпреки че знаем много за устройството и кой дял, за какво отговаря, все още повечето неща са недостъпни за нас.
На практика мозъците на хората си приличат. Има разлика в големината на самия мозък и различните дялове, но поне досега не е доказана връзката им с различното функциониране. Причината е, че нещата повече зависят, не от самите клетки, а от начина, по който се свързват помежду си.
Тези връзки може да са в милиарди разновидности, а образуването им зависи и от външни фактори, като възпитание, среда и стресови ситуации, така и от случайни комбинации.
Можем с голямо приближение да разгледаме мозъка, като компютър с милиарди чипове, които имат свободата да се свързват помежду си произволно. При повреди в част от чиповете, този компютър не спира, защото прехвърля функциите на повредените на други.
Това се случва и с човешкия мозък, когато някой дял от него е увреден. Тогава функциите му се поемат от друг дял, като за външен наблюдател, нещата са незабележими.
За правилното функциониране са важни връзките, а те могат да се създават. Могат и да се губят, но и двата процеса трудно подлежат на контрол и избор. Все пък е възможно.
Наскоро четох и нови изследвания, относно причините за загубата на памет в старческите години. Когато не се дължи на болестно състояние, сме свикнали да казваме, че мозъчните клетки умират. Само ,че не е точно така. Оказва се ,че основната причина е загубата на връзки между мозъчните клетки, заради рядкото им използване. С възрастта, хората се подчиняват на стереотипи и действията им, все по-често са автоматична реакция, наричайки това опит. Само, че при тези действия са необходими и се използват, все по-малко от връзките, между мозъчните клетки. Неизползвани дълго време, те се прекъсват.
Въпреки възможностите неизброими комбинации от връзки, мозъкът на повечето хора, функционира приблизително по един и същ начин. Приемаме това за нормално функциониране, а всяко отклонение за нещо странно.
Дали обаче наистина е така? Определено гениалността е едно от нещата, които са изключение, но са хубаво изключение. Защо пък точно това изключение, да не е правилното? Ако гениалността е свързана с детството и начинът на функциониране на мозъка тогава, защо да не приемем, че има начин, да запазим тези връзки, чрез редовното им използване?
Представете си планета, населявана от хора-гении. Лично аз не се наемам, да преценя, дали това ще е хубаво или лошо, но е възможно.
Най-страшният звяр
Една вечер, животните в гората се събрали край поточето, на приказка. От дума на дума, от тема на тема, стигнали до спор.
Кой е най-страшният звяр в гората?
Започнали да спрягат имената на Лъва, на Вълка и Мечката, но всеки имал свое мнение.
-Няма смисъл да спорим!- взела думата Сърната. –Вълкът е най-страшен. Само погледнете, тези зловещи очи и острите му зъби. Чуйте свирепия вой, пред зимните нощи и повече няма да се колебаете.
-Нищо подобно!- възразила Мишката.- Най-страшна е Мечката. Погледнете огромната и фигура и силните лапи с огромни нокти. Когато върви през гората, цялата земя се тресе и трепери от страх.
-Аз пък мисля, че най-страшен е Лъвът. –взела думата Лисицата.- Когато е наблизо, треперя дори от дъха му. Затова е и Цар и никой не смее да оспори заповедите му!
-Вълкът е!
-Мечката!
-Лъвът!
-Мечката!
-Но защо спорим? – спрял споровете Бухалът.-Нека попитаме тях, кой е най-страшен в Гората.
Съгласили се животните и отишли право в пещерата на Лъва. Там били и Мечката и Вълка, на приказка.
-Най-страшен ли?- замисли се Вълкът.- Сещам се за един, но не му зная името. Живее в края на гората, в лесковия храст. Веднъж минах от там и гледам нещо, черно и озъбено се показва от храста. Плюх си на петите и беж, та чак до бърлогата си не спрях. Едва си събрах душата и от тогава в онзи край не ходя.
-Дааа.. И аз го зная този звяр.- свила вежди Мечката.- През пролетта тъкмо се бях наканила да обиколя онзи края, но го подуших отдалеч. Така може да мирише само огромен, свиреп и безпощаден звяр. Аз не се боя, от нищо де, но пък защо да влизам в битки напразно. Гората е широка и има място за всички.
-Хм... Не ми се признава, но и аз имах неприятности с него. – след кратко колебание взел думата Лъвът.- Една тъмна нощ, за малко да връхлетя върху него. Като ме започна, за минути щеше да ме одере жив. После цяла седмица ходех със следите от ноктите му по кожата. Добре, че не останаха белези!
Тук катеричката не издържала. Търкулнала се на земята и се запревивала от смях.
-Видяхте ли!- тъжно допълнил Лъвът. –Само от разказът за него, горката Катеричка се побърка от страх.
-Ха-ха-ха!- не спирала Катеричката.- Хи-хи-хи! Аз се смея на вас, а не от страх. Уж отбор юнаци, а си умирате от страх за нищо. Този „звяр” е старата обувка на Горския. Миналата година я захвърли в храста. Ха-ха-ха! Най-страшният звяр! Права беше баба ми, когато казваше, че по-страшно от самия страх няма!
Кой е най-страшният звяр в гората?
Започнали да спрягат имената на Лъва, на Вълка и Мечката, но всеки имал свое мнение.
-Няма смисъл да спорим!- взела думата Сърната. –Вълкът е най-страшен. Само погледнете, тези зловещи очи и острите му зъби. Чуйте свирепия вой, пред зимните нощи и повече няма да се колебаете.
-Нищо подобно!- възразила Мишката.- Най-страшна е Мечката. Погледнете огромната и фигура и силните лапи с огромни нокти. Когато върви през гората, цялата земя се тресе и трепери от страх.
-Аз пък мисля, че най-страшен е Лъвът. –взела думата Лисицата.- Когато е наблизо, треперя дори от дъха му. Затова е и Цар и никой не смее да оспори заповедите му!
-Вълкът е!
-Мечката!
-Лъвът!
-Мечката!
-Но защо спорим? – спрял споровете Бухалът.-Нека попитаме тях, кой е най-страшен в Гората.
Съгласили се животните и отишли право в пещерата на Лъва. Там били и Мечката и Вълка, на приказка.
-Най-страшен ли?- замисли се Вълкът.- Сещам се за един, но не му зная името. Живее в края на гората, в лесковия храст. Веднъж минах от там и гледам нещо, черно и озъбено се показва от храста. Плюх си на петите и беж, та чак до бърлогата си не спрях. Едва си събрах душата и от тогава в онзи край не ходя.
-Дааа.. И аз го зная този звяр.- свила вежди Мечката.- През пролетта тъкмо се бях наканила да обиколя онзи края, но го подуших отдалеч. Така може да мирише само огромен, свиреп и безпощаден звяр. Аз не се боя, от нищо де, но пък защо да влизам в битки напразно. Гората е широка и има място за всички.
-Хм... Не ми се признава, но и аз имах неприятности с него. – след кратко колебание взел думата Лъвът.- Една тъмна нощ, за малко да връхлетя върху него. Като ме започна, за минути щеше да ме одере жив. После цяла седмица ходех със следите от ноктите му по кожата. Добре, че не останаха белези!
Тук катеричката не издържала. Търкулнала се на земята и се запревивала от смях.
-Видяхте ли!- тъжно допълнил Лъвът. –Само от разказът за него, горката Катеричка се побърка от страх.
-Ха-ха-ха!- не спирала Катеричката.- Хи-хи-хи! Аз се смея на вас, а не от страх. Уж отбор юнаци, а си умирате от страх за нищо. Този „звяр” е старата обувка на Горския. Миналата година я захвърли в храста. Ха-ха-ха! Най-страшният звяр! Права беше баба ми, когато казваше, че по-страшно от самия страх няма!
Пестене на енергия
Когато тръгвам на работа сутрин, от месец вече се заглеждам в осветлението. Уличното още работи, но не то ме интересува.
Заглеждам се във витрините на магазините и ми направи впечатление нещо странно. В повечето малки магазини, осветлението е минимално и се свеждаше до декоративно, колкото да подчертае изложеното на витрините. За разлика от тях в BILLA, T-market и Европа, осветлението дори не е намалено. Пустите магазини, консумират същото количество, както през деня.
С обществените сгради, положението е същото. Празни са, но пустите коридори, са ярко осветени.
Спомням си един бивш директор, който обикаляше по пустите коридори и гасеше лампите. Тогава му се смеехме, но той не обръщаше внимание. Така беше научен.
От години говорим за икономия на електроенергия, енергоспестяващи технологии и връзката им с опазването на природната среда. Само, че само с говорене не става. Това е начин на възпитание и вътрешна убеденост. Всеки може да загаси осветлението за един час в деня на Земята, но важното е какво правим в останалото време.
За съжаление, никой не е заинтересован наистина, да има икономии. Най-малко доставчиците и това не е само при електроенергията. Вдигането на цените на енергоносителите, е просто начин за увеличаване на печалбите им, а не възпитателна мярка.
Заглеждам се във витрините на магазините и ми направи впечатление нещо странно. В повечето малки магазини, осветлението е минимално и се свеждаше до декоративно, колкото да подчертае изложеното на витрините. За разлика от тях в BILLA, T-market и Европа, осветлението дори не е намалено. Пустите магазини, консумират същото количество, както през деня.
С обществените сгради, положението е същото. Празни са, но пустите коридори, са ярко осветени.
Спомням си един бивш директор, който обикаляше по пустите коридори и гасеше лампите. Тогава му се смеехме, но той не обръщаше внимание. Така беше научен.
От години говорим за икономия на електроенергия, енергоспестяващи технологии и връзката им с опазването на природната среда. Само, че само с говорене не става. Това е начин на възпитание и вътрешна убеденост. Всеки може да загаси осветлението за един час в деня на Земята, но важното е какво правим в останалото време.
За съжаление, никой не е заинтересован наистина, да има икономии. Най-малко доставчиците и това не е само при електроенергията. Вдигането на цените на енергоносителите, е просто начин за увеличаване на печалбите им, а не възпитателна мярка.
Учителите
Някога преди много години в едно царство живеели двама мъдреци. Хората уважавали и двамата и било чест, децата им да попаднат в техните школи. От далечни страни всеки ден, при тях идвали хора, за съвет и помощ.
Били различни и всеки преподавал по различен начин. В едната школа властвал редът. Всеки детайл бил точно фиксиран и всяка дума, записана. Учителят застанал пред учениците им четял, а после проверявал какво са запомнили. Не приемал въпроси, а ако все пак имало, посочвал текст от стари книги, където отговорът бил записан.
-Учителю, защо трябва да правим това?- питал някой ученик.
-Защото, така трябва, защото аз казвам и защото в старите книги е записано!
В другата школа, учениците и учителят седели в кръг. Учителят задавал въпрос, след въпрос и заедно обсъждали нещата. Преглеждали старите и нови книги, търсели прилики и разлики и всяко мнение било уважавано и зачитано. Накрая, заедно стигали отговорът и тръгвали към следващите въпроси.
Един ден в двете школи пристигнали пратеници. Царят на страната имал наследник и искал да избере учител, който да обучава сина му. Искал по трима от най-добрите ученици, които лично да изпита и провери, коя школа е по-добра.
В уреченият ден, претендентите се изправили пред Царя и изпита започнал.
Учениците от първата школа, отговаряли под ред. Отговорите им били светкавични и без капка съмнение.
Попитал ги Царят:
-Сигурни ли сте, че отговорите ви са верни?
-Сигурни сме, Ваше Величество!
-Защо?
-Защото са записани в старите книги, защото Учителя ни казва така и защото така трябва да бъде!
-Ами ако грешите?
-Учителят никога не греши!
Учениците от втората школа, обсъждали дълго всеки въпрос, а отговорът давали след това.
Попитал ги Царят:
-Сигурни ли сте, че отговорите ви са верни?
-Не, Ваше Величество! Те са това, което ние смятаме за вярно.
-А защо смятате, че е вярно?
-Защото, потърсихме отговорът навсякъде, претеглихме записаното и нашите мнения и това е резултатът.
-Ами ако грешите?
-Всеки греши, Ваше Величество! Ако грешим, ще потърсим отговорите отново, но пътя ще е същия.
Царят се оттеглил за кратък размисъл, а когато се върнал обявил, че избира синът му да се учи във втората школа. Не забравил и първата. Поверил и обучението на слугите и войниците си.
Били различни и всеки преподавал по различен начин. В едната школа властвал редът. Всеки детайл бил точно фиксиран и всяка дума, записана. Учителят застанал пред учениците им четял, а после проверявал какво са запомнили. Не приемал въпроси, а ако все пак имало, посочвал текст от стари книги, където отговорът бил записан.
-Учителю, защо трябва да правим това?- питал някой ученик.
-Защото, така трябва, защото аз казвам и защото в старите книги е записано!
В другата школа, учениците и учителят седели в кръг. Учителят задавал въпрос, след въпрос и заедно обсъждали нещата. Преглеждали старите и нови книги, търсели прилики и разлики и всяко мнение било уважавано и зачитано. Накрая, заедно стигали отговорът и тръгвали към следващите въпроси.
Един ден в двете школи пристигнали пратеници. Царят на страната имал наследник и искал да избере учител, който да обучава сина му. Искал по трима от най-добрите ученици, които лично да изпита и провери, коя школа е по-добра.
В уреченият ден, претендентите се изправили пред Царя и изпита започнал.
Учениците от първата школа, отговаряли под ред. Отговорите им били светкавични и без капка съмнение.
Попитал ги Царят:
-Сигурни ли сте, че отговорите ви са верни?
-Сигурни сме, Ваше Величество!
-Защо?
-Защото са записани в старите книги, защото Учителя ни казва така и защото така трябва да бъде!
-Ами ако грешите?
-Учителят никога не греши!
Учениците от втората школа, обсъждали дълго всеки въпрос, а отговорът давали след това.
Попитал ги Царят:
-Сигурни ли сте, че отговорите ви са верни?
-Не, Ваше Величество! Те са това, което ние смятаме за вярно.
-А защо смятате, че е вярно?
-Защото, потърсихме отговорът навсякъде, претеглихме записаното и нашите мнения и това е резултатът.
-Ами ако грешите?
-Всеки греши, Ваше Величество! Ако грешим, ще потърсим отговорите отново, но пътя ще е същия.
Царят се оттеглил за кратък размисъл, а когато се върнал обявил, че избира синът му да се учи във втората школа. Не забравил и първата. Поверил и обучението на слугите и войниците си.
Всеки си има вкус
Преди малко, подредих дисковете до компютъра си и най-отдолу видях колекцията си от песни. Когато вкарах интернет, първото което направих, беше да потърся любимите си песни.
Ровех се по цял ден и резултатът беше 15 диска. Все стари парчета, надживели времето си.
Племеницата ми тогава беше малка, но за моя радост хареса повечето от песните. Направих и копия на дисковете, но с това всичко приключи. Когато е с връстниците си, слуша само модерните еднодневки. Не, че са по-хубави, но са модерни.
Не се сърдя, а и не мога да направя нищо. Вкусът, не само в музиката, се определя от средата, в която живеем. Ако погледнем примерите с най-често използваното значение на думата вкус, ще намерим много примери за това. Хората от различни народи, култури и групи, са формирали вкус, различен и често пъти необясним за външни наблюдатели.
За съжаление, нещата днес не опират само до средата. Налице са мощни средства за реклама. Често те изместват естественото формиране на вкуса.
Днес ако един производител на кучешка храна, реши да я продава и на хора, няма да му е трудно. Достатъчно е да даде малко пари за реклама и съм сигурен, че само след месец, една огромна маса от хора, ще превъзнася качествата и вкуса и.
Е, това е вече нещо, за което мога да се сърдя и съжалявам.
Ровех се по цял ден и резултатът беше 15 диска. Все стари парчета, надживели времето си.
Племеницата ми тогава беше малка, но за моя радост хареса повечето от песните. Направих и копия на дисковете, но с това всичко приключи. Когато е с връстниците си, слуша само модерните еднодневки. Не, че са по-хубави, но са модерни.
Не се сърдя, а и не мога да направя нищо. Вкусът, не само в музиката, се определя от средата, в която живеем. Ако погледнем примерите с най-често използваното значение на думата вкус, ще намерим много примери за това. Хората от различни народи, култури и групи, са формирали вкус, различен и често пъти необясним за външни наблюдатели.
За съжаление, нещата днес не опират само до средата. Налице са мощни средства за реклама. Често те изместват естественото формиране на вкуса.
Днес ако един производител на кучешка храна, реши да я продава и на хора, няма да му е трудно. Достатъчно е да даде малко пари за реклама и съм сигурен, че само след месец, една огромна маса от хора, ще превъзнася качествата и вкуса и.
Е, това е вече нещо, за което мога да се сърдя и съжалявам.
Русалка
Някога, преди много години, на брега на морето имало едно голямо царство. Било известно и богато. Всеки ден от пристанищата му тръгвали е пристигали натоварени със стоки кораби. Търговци от далечни страни купували и продавали всякакви стоки. Непознати храни и напитки, чудно красиви платове, оръжия и накити.
Царството се управлявало от стар цар. Всички го уважавали, защото държал на закона и реда.
Един ден, обаче царят починал и тронът бил зает от неговия син. Бил млад и буен, обичал веселбите и лова, а задълженията не му били приятни. Не обръщал внимание на държавните дела, а по цели дни и нощи, скитал по кръчмите или се разхождал безцелно.
Нещата в царството не се променили. Редът създаден от стария цар, продължавал да действа.
-Е, нищо! – казвали хората. –Млад е нашият цар. Ще се влюби, ще се ожени и ще стане, като баща си. Така е писано на всеки.
Минавало време, но младият цар, не променял живота си. Харесвал, много принцеси, но така и не можел да срещне единствената. Самотата му тежала, но не искал да прибързва.
Една нощ, след бурна вечер, но могъл да заспи. Излязъл на морския бряг и тръгнал по него, потънал в мислите си. Небето било мрачно и тъмни облаци, скривали луната и звездите.
Царят вървял дълго, а когато спрял е се огледал, разбрал че е попаднал на непознато място. Пред него се виждал малък залив, със самотна скала в средата. Морето било мътно зелено, а повърхността му гладка, като огледало.
В този миг луната се показала, и Царят видял върху скалата русалка. Решела блестящите си коси и тихо пеела тъжна песен.
Царят застинал и не могъл да откъсне очи, от нея. Гледал като омагьосан, без да помръдне, докато тя се обърнала и го видяла.
Не избягала. Не се скрила. Погледите им се срещнали и не могли да се разделят. Останали така цяла нощ, а на сутринта, щом първите слънчеви лъчи озарили небето, русалката се гмурнала в морето и изчезнала.
Царят останал целия ден без да откъсне очи от скалата. Чакал нощта и когато тя дошла, русалката се върнала. Седели , тя на скалата, а той на брега, забравили целия свят. Не проронвали и дума, но с очите си казвали всичко. Не се нуждаели от нищо друго. Светът наоколо бил без значение. Така прекарали и тази нощ.
На другия ден, придворни намерили царя си, но той ги отпратил. Не го интересували нито царството, нито хората в него. Когато настъпила нощта и русалката се появила отново, той доплувал до скалата и прекарали нощта прегърнати, докато денят ги разделил отново.
Минали седмици, които прекарвали все така. Нощи на надежда и дни на отчаяние и очакване. Създадени един за друг, но осъдени вечно да се разделят. Принцът бил човек, а тя русалка. Никога нямало да бъдат наистина заедно.
Хората от царството, обявили Царя си за луд и никой вече не идвал в заливът да го търси. Морските обитатели пък странели от русалката. Казвали, че е омагьосана и избягвали залива.
Никой не разбирал, тяхната любов. Той не можел да живее във водата, а за нея сушата била смъртоносна.
Само те не се отказвали. Всяка нощ били заедно и всяка сутрин слънцето ги разделяло. Останали заедно да смъртта на Царя. Останала сама русалката, не напуснала залива. Всяка лунна нощ излиза на скалата, реши косите си и пее тъжна песен. Песен за една невъзможна любов.
-Видяхте ли? Май имаше нещо на скалата? Сигурно е тюлен. Не знаех, че тук има тюлени.
-Няма и никога не е имало. И риба няма. Заливът е мъртъв от години. Това е тя! Сама в нейния залив.
-Коя е тя?
-Тя, русалката.
-Русалка? Мислех, че са само в приказките.
-И тази е от приказка. Стара приказка от стари времена. Забравена приказка, за една невъзможна любов.
Царството се управлявало от стар цар. Всички го уважавали, защото държал на закона и реда.
Един ден, обаче царят починал и тронът бил зает от неговия син. Бил млад и буен, обичал веселбите и лова, а задълженията не му били приятни. Не обръщал внимание на държавните дела, а по цели дни и нощи, скитал по кръчмите или се разхождал безцелно.
Нещата в царството не се променили. Редът създаден от стария цар, продължавал да действа.
-Е, нищо! – казвали хората. –Млад е нашият цар. Ще се влюби, ще се ожени и ще стане, като баща си. Така е писано на всеки.
Минавало време, но младият цар, не променял живота си. Харесвал, много принцеси, но така и не можел да срещне единствената. Самотата му тежала, но не искал да прибързва.
Една нощ, след бурна вечер, но могъл да заспи. Излязъл на морския бряг и тръгнал по него, потънал в мислите си. Небето било мрачно и тъмни облаци, скривали луната и звездите.
Царят вървял дълго, а когато спрял е се огледал, разбрал че е попаднал на непознато място. Пред него се виждал малък залив, със самотна скала в средата. Морето било мътно зелено, а повърхността му гладка, като огледало.
В този миг луната се показала, и Царят видял върху скалата русалка. Решела блестящите си коси и тихо пеела тъжна песен.
Царят застинал и не могъл да откъсне очи, от нея. Гледал като омагьосан, без да помръдне, докато тя се обърнала и го видяла.
Не избягала. Не се скрила. Погледите им се срещнали и не могли да се разделят. Останали така цяла нощ, а на сутринта, щом първите слънчеви лъчи озарили небето, русалката се гмурнала в морето и изчезнала.
Царят останал целия ден без да откъсне очи от скалата. Чакал нощта и когато тя дошла, русалката се върнала. Седели , тя на скалата, а той на брега, забравили целия свят. Не проронвали и дума, но с очите си казвали всичко. Не се нуждаели от нищо друго. Светът наоколо бил без значение. Така прекарали и тази нощ.
На другия ден, придворни намерили царя си, но той ги отпратил. Не го интересували нито царството, нито хората в него. Когато настъпила нощта и русалката се появила отново, той доплувал до скалата и прекарали нощта прегърнати, докато денят ги разделил отново.
Минали седмици, които прекарвали все така. Нощи на надежда и дни на отчаяние и очакване. Създадени един за друг, но осъдени вечно да се разделят. Принцът бил човек, а тя русалка. Никога нямало да бъдат наистина заедно.
Хората от царството, обявили Царя си за луд и никой вече не идвал в заливът да го търси. Морските обитатели пък странели от русалката. Казвали, че е омагьосана и избягвали залива.
Никой не разбирал, тяхната любов. Той не можел да живее във водата, а за нея сушата била смъртоносна.
Само те не се отказвали. Всяка нощ били заедно и всяка сутрин слънцето ги разделяло. Останали заедно да смъртта на Царя. Останала сама русалката, не напуснала залива. Всяка лунна нощ излиза на скалата, реши косите си и пее тъжна песен. Песен за една невъзможна любов.
-Видяхте ли? Май имаше нещо на скалата? Сигурно е тюлен. Не знаех, че тук има тюлени.
-Няма и никога не е имало. И риба няма. Заливът е мъртъв от години. Това е тя! Сама в нейния залив.
-Коя е тя?
-Тя, русалката.
-Русалка? Мислех, че са само в приказките.
-И тази е от приказка. Стара приказка от стари времена. Забравена приказка, за една невъзможна любов.
Лицата
Някога, преди много години, в едно царство нещата тръгнали наопаки. По неизвестни причини, хората в него започнали, да странят един от друг. Гледали се с подозрение и все намирали повод да се карат.
Владетелят на царството дълго не забелязвал нищо, но един ден и това се случило. Потърсил причината, но не я открил. Поискал помощ от съветниците си, но и те не намерили причината.
Тогава един стар човек, предложил да попитат Магьосникът с хилядата лица. Всички били чували за него, но малцина го били виждали. Никой не знаел годините му, но от векове хората отивали при него, с най-важните и трудни въпроси.
Живеел в пещера, в една далечна планина и пътят до там бил дълъг и опасен. Малцина от тръгналите стигали и се завръщали. Пътят минавал през зловещи места, пълни със духове и свирепи зверове. Пресичал бурни реки и се губел по тесни планински пътеки, където всяка крачка встрани, била последна.
Стигнел ли човек до пещерата, го очаквало ново предизвикателство. Трябвало да влезе в нея и да върви с часове, в непрогледна тъмнина, воден единствено от тънко копринено въже.
Всички се страхували от Магьосника, но знаели, че съветът му винаги е верен. Затова, когато някой изчерпел всички други възможности, тръгвал по пътят към пещерата му. Ако се върнел, носел решението със себе си.
Наричали го Магьосникът с хилядата лица, защото никой не знаел, как всъщност изглежда. Всеки, който се върнел го описвал различно. Според един бил могъщ и страшен воин, според други безгрижен съзерцател. Някои казвали, че е благ и искрен човек, а други го сравнявали със дявола.
Никой не знаел, защо се явявал с толкова лица, но за съветите му били единодушни. Винаги били верни и на място.
Царят веднага разпоредил да пратят пратеници, за да поискат съвет, но другите му напомнили, че Магьосникът, давал съвети само на тези, които лично зададат въпросите си.
Нямало друг начин и Царят потеглил на път. Тръгнал сам, както се изисквало. Вървял от сутрин до здрач, докато краката му не спирали сами от умора. Нощувал под звездното небе, покрит единствено с плащът си и много пъти на нощ се будел от страшни непознати звуци. Дрехите му се превърнали в дрипи, тялото му се покрило с рани, очите подпухнали от недоспиване, но един ден стигнал до пещерата. Не спрял да почине, а влязъл следвайки въжето, надявайки се този ад да свърши.
След час стигнал до осветено от лоена свещ място. Срещу себе си видял един много стар и грозен човек. Това бил Магьосникът.
Погледнал той към Царя, после махнал с ръка и го отпратил:
-Върви си! Днес съм уморен и не мога да дам съвет на никого. Ела утре сутрин.
Царят се слисал, но после намерил обратният път и прекарал нощта до входа на пещерата. Още с първите лъчи на слънцето, отново се запътил към Магьосникът. Когато стигнал до познатото място, видял, че Магьосникът нервно ръкомаха с ръце. Лицето му било различно на него било изписана нервност и нетърпение.
-Върви си и днес! Имам много неща да върша, а резултатът е важен. Не мога да ти дам съвет днес! Ела утре пак.
Царят навел глава и отново прекарал нощта, пред пещерата. На следващата сутрин се събудил, премръзнал и го обхванал гняв. Втурнал се в пещерата и още от входът и извикал:
-Е, стига толкова! Днес искам да ми дадеш съвет. Не съм бил толкова път, за да се подиграва с мен, някакъв клоун с много лица.
Срещу него, обаче се изправил един гневен великан, чийто поглед го спрял на място.
Царят уплашен се проснал по очи и замолил за милост.
-Стани и замълчи!- чул се глас.- Зная за какво си дошъл. Не търси причината за разногласията. Хората винаги ще се карат помежду си. Ако намериш, обаче обща цел и успееш да ги накараш, да започнат заедно, те сами ще намерят общ език.
-Но, Магьоснико, вместо решение, ти ми поставяш, по-сложна задача. Криеш се зад, многото си лица и се подиграваш с мене.
-Лицето ми е само едно.-отговорил Магьосникът.- Това, което всеки пристъпил този праг, вижда е собственото си отражение в старо огледало. На светло всеки вижда това, което иска, но тук вижда истинското си лице. Върви и по обратният път ще намериш решението. Вече научи, че ако искаш много да направиш нещо, нищо не може да ти попречи.
Владетелят на царството дълго не забелязвал нищо, но един ден и това се случило. Потърсил причината, но не я открил. Поискал помощ от съветниците си, но и те не намерили причината.
Тогава един стар човек, предложил да попитат Магьосникът с хилядата лица. Всички били чували за него, но малцина го били виждали. Никой не знаел годините му, но от векове хората отивали при него, с най-важните и трудни въпроси.
Живеел в пещера, в една далечна планина и пътят до там бил дълъг и опасен. Малцина от тръгналите стигали и се завръщали. Пътят минавал през зловещи места, пълни със духове и свирепи зверове. Пресичал бурни реки и се губел по тесни планински пътеки, където всяка крачка встрани, била последна.
Стигнел ли човек до пещерата, го очаквало ново предизвикателство. Трябвало да влезе в нея и да върви с часове, в непрогледна тъмнина, воден единствено от тънко копринено въже.
Всички се страхували от Магьосника, но знаели, че съветът му винаги е верен. Затова, когато някой изчерпел всички други възможности, тръгвал по пътят към пещерата му. Ако се върнел, носел решението със себе си.
Наричали го Магьосникът с хилядата лица, защото никой не знаел, как всъщност изглежда. Всеки, който се върнел го описвал различно. Според един бил могъщ и страшен воин, според други безгрижен съзерцател. Някои казвали, че е благ и искрен човек, а други го сравнявали със дявола.
Никой не знаел, защо се явявал с толкова лица, но за съветите му били единодушни. Винаги били верни и на място.
Царят веднага разпоредил да пратят пратеници, за да поискат съвет, но другите му напомнили, че Магьосникът, давал съвети само на тези, които лично зададат въпросите си.
Нямало друг начин и Царят потеглил на път. Тръгнал сам, както се изисквало. Вървял от сутрин до здрач, докато краката му не спирали сами от умора. Нощувал под звездното небе, покрит единствено с плащът си и много пъти на нощ се будел от страшни непознати звуци. Дрехите му се превърнали в дрипи, тялото му се покрило с рани, очите подпухнали от недоспиване, но един ден стигнал до пещерата. Не спрял да почине, а влязъл следвайки въжето, надявайки се този ад да свърши.
След час стигнал до осветено от лоена свещ място. Срещу себе си видял един много стар и грозен човек. Това бил Магьосникът.
Погледнал той към Царя, после махнал с ръка и го отпратил:
-Върви си! Днес съм уморен и не мога да дам съвет на никого. Ела утре сутрин.
Царят се слисал, но после намерил обратният път и прекарал нощта до входа на пещерата. Още с първите лъчи на слънцето, отново се запътил към Магьосникът. Когато стигнал до познатото място, видял, че Магьосникът нервно ръкомаха с ръце. Лицето му било различно на него било изписана нервност и нетърпение.
-Върви си и днес! Имам много неща да върша, а резултатът е важен. Не мога да ти дам съвет днес! Ела утре пак.
Царят навел глава и отново прекарал нощта, пред пещерата. На следващата сутрин се събудил, премръзнал и го обхванал гняв. Втурнал се в пещерата и още от входът и извикал:
-Е, стига толкова! Днес искам да ми дадеш съвет. Не съм бил толкова път, за да се подиграва с мен, някакъв клоун с много лица.
Срещу него, обаче се изправил един гневен великан, чийто поглед го спрял на място.
Царят уплашен се проснал по очи и замолил за милост.
-Стани и замълчи!- чул се глас.- Зная за какво си дошъл. Не търси причината за разногласията. Хората винаги ще се карат помежду си. Ако намериш, обаче обща цел и успееш да ги накараш, да започнат заедно, те сами ще намерят общ език.
-Но, Магьоснико, вместо решение, ти ми поставяш, по-сложна задача. Криеш се зад, многото си лица и се подиграваш с мене.
-Лицето ми е само едно.-отговорил Магьосникът.- Това, което всеки пристъпил този праг, вижда е собственото си отражение в старо огледало. На светло всеки вижда това, което иска, но тук вижда истинското си лице. Върви и по обратният път ще намериш решението. Вече научи, че ако искаш много да направиш нещо, нищо не може да ти попречи.
Вървя
Вървя.
На всяка крачка,
кракът пропада в нищото.
Не виждам следи и пътека,
не чакам чудо.
Свил рамене,
бавно крача по пътя,
в мислите свои потънал.
Не мисля, не чувствам.
Просто вървя.
Чувствата днес са ненужен товар,
подробности разни и лукс безполезен.
Животът е спринт динамичен
и всяка секунда е дар.
А чувствата нека
останат за слабите.
Сълзите и болката също.
Вървя.
Не мисля, не чувствам.
Просто вървя.
Не е сълза това във окото ми,
малка прашинка забита е там.
На всяка крачка,
кракът пропада в нищото.
Не виждам следи и пътека,
не чакам чудо.
Свил рамене,
бавно крача по пътя,
в мислите свои потънал.
Не мисля, не чувствам.
Просто вървя.
Чувствата днес са ненужен товар,
подробности разни и лукс безполезен.
Животът е спринт динамичен
и всяка секунда е дар.
А чувствата нека
останат за слабите.
Сълзите и болката също.
Вървя.
Не мисля, не чувствам.
Просто вървя.
Не е сълза това във окото ми,
малка прашинка забита е там.
Топло
Вчера за първи път, запалих печката. Или съм се изнежил, или тази зима, наистина ще дойде по-рано и ще бъде по-студена, както казват синоптиците.
Тази година поне успях да подсигуря дървата навреме. Повечето от времето не съм в къщи, но горя на година около 3-4 кубика. Днес си направих сметка:
В града има, около 5000 къщи, които се отопляват на дърва. За всяка по 5 кубика минимум.
Излиза 25 000 кубика дърва. Ако приемем, че средно едно дърво дава 1.5 кубика, излиза че са отрязани към 16-17 000 дървета, само за отопление на нашия малък град.
Много са нали?
Само ,че не се чувствам виновен. Знаете ли, колко дървета са необходими за един кубичен метър природен газ? Знаете ли и колко години са нужни, за да се превърне органична маса в природен газ?
Колко пъти годишно се замисляте, какво ще правим, когато след двадесет години запасите намалеят?
Ето и нещо от днес, което също е повод за размисъл -Давайте екологичната оценка! Давайте и изводите!.
Тази година поне успях да подсигуря дървата навреме. Повечето от времето не съм в къщи, но горя на година около 3-4 кубика. Днес си направих сметка:
В града има, около 5000 къщи, които се отопляват на дърва. За всяка по 5 кубика минимум.
Излиза 25 000 кубика дърва. Ако приемем, че средно едно дърво дава 1.5 кубика, излиза че са отрязани към 16-17 000 дървета, само за отопление на нашия малък град.
Много са нали?
Само ,че не се чувствам виновен. Знаете ли, колко дървета са необходими за един кубичен метър природен газ? Знаете ли и колко години са нужни, за да се превърне органична маса в природен газ?
Колко пъти годишно се замисляте, какво ще правим, когато след двадесет години запасите намалеят?
Ето и нещо от днес, което също е повод за размисъл -Давайте екологичната оценка! Давайте и изводите!.
Подарък за хората
Някого преди много, много години, Земята била само пусто скалисто място, носещо се сред милиарди други. Около него всяка секунда се раждали и умирали нови звезди. Сблъсквали се и се разделяли, а светлината от взривовете рисувала чудни картини.
Един ден на Земята се случило нещо. Нещо необичайно, дори за странно място, като космическата пустош.
Една частица, космически разум избрала, каменистата планета за своя играчка. Първо изместила орбитата и далеч от опасните купове от звезди, където всеки миг загивали звезди. После започнала, да променя самата планета. Създала морета, а след това в техните води започнала експеримент, след експеримент.
Свързвала наслуки атоми и молекули, изгаряла ги с топлина и лъчения, смачквала ги на хиляди метри под повърхността, а после започвала отначало. Правела това от скука, защото резултатът и бил известен, но един ден била изненадана.
Творението и започнало да се държи самостоятелно и да експериментира само със себе си. Ставало все по-сложно и сложно, множало се, а създаденото от него, продължавало експериментите.
Частицата не била виждала такова поведение. В началото само го наблюдавала, но после започнала да се намества и насочва развитието. Странно, но срещала съпротива, в началото слаба, но с времето все по-упорита.
Земята се променяла. Моретата се изпълнили със странни същества, които скоро излезли и на сушата. Бавно, но упорита превземали всяко кътче и го преобразявали. Частицата разум се объркала. Това, което ставало, било непознато, но и напомняло малко за самата нея. Съществата били несъвършени, слаби и лесно загивали, но винаги намирали начин, да започнат отново и отново. По-силно, по-съвършено и по-агресивно.
Едно от новите създания, се оказало най-гъвкаво и скоро завзело планетата. Унищожавали безмилостно всяка конкуренция и един ден открили и частицата разум. Наричали себе си хора и твърдели, че са създадени, да бъдат господари на Земята.
Тя могла да унищожи, завинаги и Земята и хората, но отстъпила, не желаейки да воюва. Хората, обаче не се отказали. Искали пълна победа, искали Земята само за себе си.
Където и да се скриела частицата разум, винаги била откривана.
Накрая и омръзнала тази гонитба. Решила пак да се понесе из безкрайната Вселена. Имало много други парчета скала, върху които можела да си играе. Преди да напусне Земята, оставила един подарък. Дар за хората, който не познавали.
Оставила им една кутийка и ги помолила, никога да не я отварят. Обяснила им, че в нея е скрита сила, която никой не може да контролира. Който притежавал тази сила, имал зад себе си цялото могъщество на Вселената, но и ставал уязвим като малко дете.
След това заминала....
Хората не чакали много. Отворили веднага кутията, за да придобият чудната сила. Получили я и с нея, можели да победят и Вселената, но станали уязвими. Вече не можели да върнат подаръкът, но и не искали. Без него животът им губел смисъл.
Защото в кутията била....
Един ден на Земята се случило нещо. Нещо необичайно, дори за странно място, като космическата пустош.
Една частица, космически разум избрала, каменистата планета за своя играчка. Първо изместила орбитата и далеч от опасните купове от звезди, където всеки миг загивали звезди. После започнала, да променя самата планета. Създала морета, а след това в техните води започнала експеримент, след експеримент.
Свързвала наслуки атоми и молекули, изгаряла ги с топлина и лъчения, смачквала ги на хиляди метри под повърхността, а после започвала отначало. Правела това от скука, защото резултатът и бил известен, но един ден била изненадана.
Творението и започнало да се държи самостоятелно и да експериментира само със себе си. Ставало все по-сложно и сложно, множало се, а създаденото от него, продължавало експериментите.
Частицата не била виждала такова поведение. В началото само го наблюдавала, но после започнала да се намества и насочва развитието. Странно, но срещала съпротива, в началото слаба, но с времето все по-упорита.
Земята се променяла. Моретата се изпълнили със странни същества, които скоро излезли и на сушата. Бавно, но упорита превземали всяко кътче и го преобразявали. Частицата разум се объркала. Това, което ставало, било непознато, но и напомняло малко за самата нея. Съществата били несъвършени, слаби и лесно загивали, но винаги намирали начин, да започнат отново и отново. По-силно, по-съвършено и по-агресивно.
Едно от новите създания, се оказало най-гъвкаво и скоро завзело планетата. Унищожавали безмилостно всяка конкуренция и един ден открили и частицата разум. Наричали себе си хора и твърдели, че са създадени, да бъдат господари на Земята.
Тя могла да унищожи, завинаги и Земята и хората, но отстъпила, не желаейки да воюва. Хората, обаче не се отказали. Искали пълна победа, искали Земята само за себе си.
Където и да се скриела частицата разум, винаги била откривана.
Накрая и омръзнала тази гонитба. Решила пак да се понесе из безкрайната Вселена. Имало много други парчета скала, върху които можела да си играе. Преди да напусне Земята, оставила един подарък. Дар за хората, който не познавали.
Оставила им една кутийка и ги помолила, никога да не я отварят. Обяснила им, че в нея е скрита сила, която никой не може да контролира. Който притежавал тази сила, имал зад себе си цялото могъщество на Вселената, но и ставал уязвим като малко дете.
След това заминала....
Хората не чакали много. Отворили веднага кутията, за да придобият чудната сила. Получили я и с нея, можели да победят и Вселената, но станали уязвими. Вече не можели да върнат подаръкът, но и не искали. Без него животът им губел смисъл.
Защото в кутията била....
Два шамара
Разхождам се днес и минавам, покрай една детска градина. На входа и виждам млада майка. Дребна и симпатична. Синът и, здраво едро момче, с румени бузи, оживено ръкомаха към оставащите деца. Раздава въздушни целувки и води спор, неясно с кого и за какво.
Жената поглежда притеснено часовника си. После с тих глас, се опитва да привлече вниманието:
-Хайде, да си ходим вече. Утре пак ще се видите, а вечерята мен чака.
-Трай, ма! Трай, че като ти забърша два шамара!
Жената млъква и притеснено пристъпва от крак на крак.
Аз отминавам, но думите ме шокират и дълго си ги повтарям.
Семейни работи...
Жената поглежда притеснено часовника си. После с тих глас, се опитва да привлече вниманието:
-Хайде, да си ходим вече. Утре пак ще се видите, а вечерята мен чака.
-Трай, ма! Трай, че като ти забърша два шамара!
Жената млъква и притеснено пристъпва от крак на крак.
Аз отминавам, но думите ме шокират и дълго си ги повтарям.
Семейни работи...
Отговорът
Преди много години в едно далечно царство, живял един обикновен цар. Има и такива царе. С нито велики, нито съвсем неизвестни. Нито богати, нито много бедни. Нито много умни, нито много глупави, съвсем обикновени.
Този Цар имал много свободно време. Царството не било голямо и държавните дела, отнемали само час на ден. Не обичал лова, а на бляскавите балове и приеми, се чувствал неуютно.
Най-много време прекарвал в градината си. Разхождал се по алеите или по цял ден седял под някое дърво с книга в ръка.
Обичал да чете и да пътува мислено в далечни страни, да изследва непознати континенти и морета, да открива нови приказни същества. Още от малък искал да пътува, но колкото и незначително да било царството ме, не можел да го остави за повече от седмица.
Най-много, обаче обичал да търси мъдростта в думите написани преди много години. Отварял някоя стара книга и анализирал всяка дума. Претеглял я, обръщал я и с часове и дни, търсел явният и скрит смисъл, вложен в нея. После я свързвал с друга дума и отново с часове търсел смисълът им.
Най-дълго прекарвал в разгадаване на загадки, оставени нерешени, или скрити между редовете. Понякога успявал, но много пъти след дни изпълнени с трескаво мислене, се отказвал с нежелание.
Един ден след като се сблъскал с поредната загадка, която не могъл да реши, решил да потърси помощ. Вярно, че от както се качил на трона, всички твърдели, че е най-умния човек в света, но царят не вярвал в това.
Избрал един от най-трудните въпроси, с които се бил сблъсквал и събрал придворните, за да умуват заедно.
-Събрал съм ви, защото първо сте най-умните хора в царството и второ винаги съм разчитал на вас. Искам да поставя пред вас, някои от въпросите, с които сам не мога да се справя. Оставени са от векове, но никой до днес не е могъл да ги реши. Мисля, че заедно можем да го направим. Какво ще кажете?
В началото никой не се обаждал. Мислели, че Царят ги е събрал, не за съвет, а за да изтъкне собствената си мъдрост. Все пък след няколко минути се престрашили.
-Мисля си, Ваше Величество, че тайната се крие в звездите. –започнал първи придворният Звездоброец. –Звездите съществуват много преди хората и няма начин, да има нещо което да им е неизвестно. Дори да се случва за първи път, по разположението на звездите, можем да отгатнем отговорът. Ето днес, Венера и Марс са се сближили, но пък Юпитер изглежда тъмен и се дърпа встрани. Отговорът е точно в тези три звезди, но за непросветените това не е достъпно.
-Глупости! –прекъснал го придворният Магьосник.- Звездите, са само големи кълба, които се реят в Нищото. Ако познаваш законите на природата, можеш да ги манипулираш, както си знаеш. Самият аз след дълги години обучение, мога да преместя или унищожа всяка звезда. В природните закони е отговорът на всичко!
Тук думите на магьосникът били прекъснати, от силно хъркане. Шутът излегнал се на пода в подножието на трона, бил заспал. Събудили го, а Царят намръщен попитал:
-Ти, Шуте, няма ли какво да кажеш?
-Засега не, Ваше Величество. Не върви глупакът да се изказва сред първите. Нека чуя останалите.
-Всичко е в Божиите ръце!- взел думата, пристигналият от далечни земи Мисионер.- Ако Той, иска да научим отговорът, ще го научим. Можем да Го помолим, за да Го омилостивим.
-Не! Не и не!- издрънчал с доспехите главният Военноначалник. -Всички отговори се крият в една дума: Атака! Който атакува пръв, винаги има предимство и знае повече от този, който се отбранява.
След него един по един се изказали всички, но Царят не бил доволен:
-Шуте, няма ли и ти да кажеш нещо?
-Не, Ваше величество! Нямам какво да кажа.
-Всичко е в подправките, Ваше Величество! – решил да се обади и придворният Готвач.-Всеки проблем и въпрос, има отговор и за всяко ястие има подходяща подправка. Важното е да знаеш рецептата!
-Е, сега вече и аз съм готов да се изкажа.-скочил на крака Шутът.
Всички вперили погледи в него, а той изгладил дрехите си и наместил перото на шапката си. След това звъннал със звънчето на шапката си, покашлял се и попитал:
-Някой тук, няма ли най-после да каже какъв е Въпросът?
Този Цар имал много свободно време. Царството не било голямо и държавните дела, отнемали само час на ден. Не обичал лова, а на бляскавите балове и приеми, се чувствал неуютно.
Най-много време прекарвал в градината си. Разхождал се по алеите или по цял ден седял под някое дърво с книга в ръка.
Обичал да чете и да пътува мислено в далечни страни, да изследва непознати континенти и морета, да открива нови приказни същества. Още от малък искал да пътува, но колкото и незначително да било царството ме, не можел да го остави за повече от седмица.
Най-много, обаче обичал да търси мъдростта в думите написани преди много години. Отварял някоя стара книга и анализирал всяка дума. Претеглял я, обръщал я и с часове и дни, търсел явният и скрит смисъл, вложен в нея. После я свързвал с друга дума и отново с часове търсел смисълът им.
Най-дълго прекарвал в разгадаване на загадки, оставени нерешени, или скрити между редовете. Понякога успявал, но много пъти след дни изпълнени с трескаво мислене, се отказвал с нежелание.
Един ден след като се сблъскал с поредната загадка, която не могъл да реши, решил да потърси помощ. Вярно, че от както се качил на трона, всички твърдели, че е най-умния човек в света, но царят не вярвал в това.
Избрал един от най-трудните въпроси, с които се бил сблъсквал и събрал придворните, за да умуват заедно.
-Събрал съм ви, защото първо сте най-умните хора в царството и второ винаги съм разчитал на вас. Искам да поставя пред вас, някои от въпросите, с които сам не мога да се справя. Оставени са от векове, но никой до днес не е могъл да ги реши. Мисля, че заедно можем да го направим. Какво ще кажете?
В началото никой не се обаждал. Мислели, че Царят ги е събрал, не за съвет, а за да изтъкне собствената си мъдрост. Все пък след няколко минути се престрашили.
-Мисля си, Ваше Величество, че тайната се крие в звездите. –започнал първи придворният Звездоброец. –Звездите съществуват много преди хората и няма начин, да има нещо което да им е неизвестно. Дори да се случва за първи път, по разположението на звездите, можем да отгатнем отговорът. Ето днес, Венера и Марс са се сближили, но пък Юпитер изглежда тъмен и се дърпа встрани. Отговорът е точно в тези три звезди, но за непросветените това не е достъпно.
-Глупости! –прекъснал го придворният Магьосник.- Звездите, са само големи кълба, които се реят в Нищото. Ако познаваш законите на природата, можеш да ги манипулираш, както си знаеш. Самият аз след дълги години обучение, мога да преместя или унищожа всяка звезда. В природните закони е отговорът на всичко!
Тук думите на магьосникът били прекъснати, от силно хъркане. Шутът излегнал се на пода в подножието на трона, бил заспал. Събудили го, а Царят намръщен попитал:
-Ти, Шуте, няма ли какво да кажеш?
-Засега не, Ваше Величество. Не върви глупакът да се изказва сред първите. Нека чуя останалите.
-Всичко е в Божиите ръце!- взел думата, пристигналият от далечни земи Мисионер.- Ако Той, иска да научим отговорът, ще го научим. Можем да Го помолим, за да Го омилостивим.
-Не! Не и не!- издрънчал с доспехите главният Военноначалник. -Всички отговори се крият в една дума: Атака! Който атакува пръв, винаги има предимство и знае повече от този, който се отбранява.
След него един по един се изказали всички, но Царят не бил доволен:
-Шуте, няма ли и ти да кажеш нещо?
-Не, Ваше величество! Нямам какво да кажа.
-Всичко е в подправките, Ваше Величество! – решил да се обади и придворният Готвач.-Всеки проблем и въпрос, има отговор и за всяко ястие има подходяща подправка. Важното е да знаеш рецептата!
-Е, сега вече и аз съм готов да се изкажа.-скочил на крака Шутът.
Всички вперили погледи в него, а той изгладил дрехите си и наместил перото на шапката си. След това звъннал със звънчето на шапката си, покашлял се и попитал:
-Някой тук, няма ли най-после да каже какъв е Въпросът?
И създаде Бог...
– Това е твърде добро!
След това отиде да почива.
Когато се върна, Жената го чакаше. Красивите ѝ устни бяха свити, а очите ѝ хвърляха мълнии:
– Защо, Боже, всички други твари имат другар, а на мен не си направил?
– Не стигна материала, чадо.
Най-доброто и по много, вложих в тебе и за твой другар не остана.
– Но аз искам! – заплака Жената.
И Бог, като видя сълзите ѝ, се натъжи и той. Събра каквото беше оставало от другите твари, за да сътвори Мъжа, но малко не достигна.
– Не стига, чадо. За малко не достига. Може ли, да взема нещо от теб. Още малко трябва и ти избери, от какво да се лишиш.
Жената, мисли много, но не ѝ се даваше нищо. Всичко в нея беше точно и на място. Накрая жертва част от космите от тялото си.
– Но, чадо, ти почти нямаш косми! – рече Бог.
– Съжалявам, Боже, но само това мога да отделя.
И сътвори Бог Мъжа. После отиде да почива.
Когато се върна, Жената го чакаше разгневена.
– Какво направи, Боже! Уж нямаше материал, а си направил мъжа,
по-добре от мен. По цял ден се гледа в потока и се любува на себе си.
И Бог въздъхна, запретна ръкави и преработи Мъжа. Направи го груб и ръбат, че да не гледа себе си, а Жената.
И отиде Бог да почива.
Когато се завърна, жената го чакаше там, със сълзи на очите:
– Не може, така Боже! Уж направи другар за мен, а той по цял ден някъде скита. Изучава животни и дървета, а на мен не обръща внимание. Искам го само за себе си.
И се замисли Бог. След това поиска от Жената, малко от нейната любов, за да я вложи в Мъжа.
Жената мисли, мисли, но не ѝ се даваше, нищо нейно. Накрая се лиши само от прашинка от любовта си.
И пак запретна Бог ръкави и поправи мъжа.
И отиде Бог да почива.
Когато се върна Жената го чакаше.
– Пак не си направил нищо, Боже! Аз го обичам повече, отколкото той мен. Ако не съм до него, може с дни да не се сети да ме потърси. Уж, майстор се пишеш, а един Мъж не можеш да направиш по мярка за мен!
И се разгневи Бог. И събра облаците и стана тъмно.
И от тъмното се чу Глас:
– За тези думи, ще бъдеш наказана! Ще скиташ през целия си живот, и ще се бориш за всичко! Взимай Мъжа си и се махни от очите ми!
И тръгнаха Жената и Мъжът, накъдето им видят очите.
И Земята под тях беше камък и пясък.
И всеки залък изкарваха с пот на челото.
И всеки миг от живота им беше мъка и труд.
– Защо ти трябваше да се обаждаш? – рече на втория ден Мъжът. – Загубихме всичко.
И рече Жената:
-Не! Спечелихме! Сега си само мой! Днес и завинаги!
Влакчето
Една сутрин в Депото докараха ново влакче, миришещо на нова боя, блестящо от чистота и пълно с енергия.
-Здравейте! Аз съм Влакчето. Казаха, че тук ще работя и бързам да започна. Направено съм по най-новите технологии. Зная и мога всичко. Боже! Тук е толкова мръсно и потискащо. Вижте се само на какво приличате! Омазани с масло, с олюпена боя и сериозни, като на погребение.
-Хей, малкото! Тук работим и това е важното. Работата ни е скучна и монотонна, но отговорна. Всеки миг когато сме по релсите, носим отговорност за хора и стоки. Не е важно как изглеждаме, а да вършим отговорно работата си.
-Няма да споря. –засмяло се Влакчето.- Искам да свърша нещо. Кога ще тръгна на път. Искам да отида до най-големия и красив град. Казват, че пътят до там преминава през най-красивите места на страната.
-Тук не пътуваме по желание. Първо имаш курс до едно селце в планината. Трябва да се закарат лекарства. Важно е и не трябва да бъркаш. Ето ти разписанието. Спазвай го и знай, че всяка минута е важна.- обяснил му един стар Локомотив.
-Разписание ли? –възмутило се Влакчето. –За какво ми е за тази елементарна задача. Все пак се надявам, пътят до там да не е скучен. Планините са красиви и поне ще ми остане утехата от това. Има ли много забележителности, по този път?
- Не зная. -отговорил Локомотивът.- От двадесет години пътувам, но когато работя, не гледам встрани. Гледам релсите, защото зная, че от мен зависи хората, които возя да могат да се радват на красотата и да пристигнат живи и здрави.
-Леле! –засмяло се Влакчето.- Че сте грозни видях веднага, но да пътуваш толкова години и да гледаш само релсите, е пълна глупост!
-Добре, добре. -засмял се Локомотивът.- Тръгвай ,че вече закъсня. Само помни, че си отговорно за много хора.
Влакчето махнало с ръка, и се приготвило за път. Лекарствата били натоварени, а след тях се качили пътниците. Още при тръгването закъсняло. Изчакало група пътници, които били закъснели.
-Хей, благодарим ти! От толкова години пътуваме, никой влак не ни е изчакал!- развълнувано му казали те.
Влакчето се усмихнало потеглило, но на всяка красива местност, спирало за да се порадват то и пътниците. В началото всички наистина се радвали, но след два часа, започнали да недоволстват. Всеки бил тръгнал нанякъде, разчитал да стигне навреме, а още не били пристигнали и на първата гара.
Влакчето не се притеснило. Вдигнало скоростта и скоро стигнали първата гара, но били закъснели и линията била заета. Трябвало да чакат цял час и закъснели още.
Тогава влакчето събрало всички сили и развило максималната си скорост. Искало на всяка цена да навакса и да изпълни задачата. На един завой, обаче се загледало отново встрани. Поляната покрита с цветя, покрай която минавало била прекрасна. Захласнало се по гледката и излязло от релсите.
За късмет, никой не пострадал. Дори самото влакче, се отървало само с една драскотина, върху новата боя.
След час дошла помощ. Стари и мръсни локомотиви, изправили влакчето на релсите. Поели пратките и пътниците и ги закарали където трябва.
Влакчето бавно и мълчаливо, поело след стария Локомотив към Депото. Не поглеждало встрани, но не издържало и въздъхнало.
-Жалко е да минаваш през най-красивите места и да не можеш да вдигнеш поглед, за да ги видиш! А поляната е най-красивата, която съм виждало...
-Така е! – засмял се старият Локомотив. -Най-красивата е.
-Чакай!- спряло се на място Влакчето. – Ти от къде знаеш? Нали ми каза, че трябва да гледам само релсите, докато работя.
-Да, така е. – продължил да се смее старият Локомотив.- Така е, но когато си си свършил работата, можеш да хвърли и един поглед встрани. Важното е винаги да помниш, че от някой разчита на теб.
-Здравейте! Аз съм Влакчето. Казаха, че тук ще работя и бързам да започна. Направено съм по най-новите технологии. Зная и мога всичко. Боже! Тук е толкова мръсно и потискащо. Вижте се само на какво приличате! Омазани с масло, с олюпена боя и сериозни, като на погребение.
-Хей, малкото! Тук работим и това е важното. Работата ни е скучна и монотонна, но отговорна. Всеки миг когато сме по релсите, носим отговорност за хора и стоки. Не е важно как изглеждаме, а да вършим отговорно работата си.
-Няма да споря. –засмяло се Влакчето.- Искам да свърша нещо. Кога ще тръгна на път. Искам да отида до най-големия и красив град. Казват, че пътят до там преминава през най-красивите места на страната.
-Тук не пътуваме по желание. Първо имаш курс до едно селце в планината. Трябва да се закарат лекарства. Важно е и не трябва да бъркаш. Ето ти разписанието. Спазвай го и знай, че всяка минута е важна.- обяснил му един стар Локомотив.
-Разписание ли? –възмутило се Влакчето. –За какво ми е за тази елементарна задача. Все пак се надявам, пътят до там да не е скучен. Планините са красиви и поне ще ми остане утехата от това. Има ли много забележителности, по този път?
- Не зная. -отговорил Локомотивът.- От двадесет години пътувам, но когато работя, не гледам встрани. Гледам релсите, защото зная, че от мен зависи хората, които возя да могат да се радват на красотата и да пристигнат живи и здрави.
-Леле! –засмяло се Влакчето.- Че сте грозни видях веднага, но да пътуваш толкова години и да гледаш само релсите, е пълна глупост!
-Добре, добре. -засмял се Локомотивът.- Тръгвай ,че вече закъсня. Само помни, че си отговорно за много хора.
Влакчето махнало с ръка, и се приготвило за път. Лекарствата били натоварени, а след тях се качили пътниците. Още при тръгването закъсняло. Изчакало група пътници, които били закъснели.
-Хей, благодарим ти! От толкова години пътуваме, никой влак не ни е изчакал!- развълнувано му казали те.
Влакчето се усмихнало потеглило, но на всяка красива местност, спирало за да се порадват то и пътниците. В началото всички наистина се радвали, но след два часа, започнали да недоволстват. Всеки бил тръгнал нанякъде, разчитал да стигне навреме, а още не били пристигнали и на първата гара.
Влакчето не се притеснило. Вдигнало скоростта и скоро стигнали първата гара, но били закъснели и линията била заета. Трябвало да чакат цял час и закъснели още.
Тогава влакчето събрало всички сили и развило максималната си скорост. Искало на всяка цена да навакса и да изпълни задачата. На един завой, обаче се загледало отново встрани. Поляната покрита с цветя, покрай която минавало била прекрасна. Захласнало се по гледката и излязло от релсите.
За късмет, никой не пострадал. Дори самото влакче, се отървало само с една драскотина, върху новата боя.
След час дошла помощ. Стари и мръсни локомотиви, изправили влакчето на релсите. Поели пратките и пътниците и ги закарали където трябва.
Влакчето бавно и мълчаливо, поело след стария Локомотив към Депото. Не поглеждало встрани, но не издържало и въздъхнало.
-Жалко е да минаваш през най-красивите места и да не можеш да вдигнеш поглед, за да ги видиш! А поляната е най-красивата, която съм виждало...
-Така е! – засмял се старият Локомотив. -Най-красивата е.
-Чакай!- спряло се на място Влакчето. – Ти от къде знаеш? Нали ми каза, че трябва да гледам само релсите, докато работя.
-Да, така е. – продължил да се смее старият Локомотив.- Така е, но когато си си свършил работата, можеш да хвърли и един поглед встрани. Важното е винаги да помниш, че от някой разчита на теб.
Абонамент за:
Публикации (Atom)