Преди много години живял един цар, който много обичал театъра. Обичал, пиесите, декорите, костюмите, артистите, а актрисите повече от всичко.
В двореца има винаги поне две театрални трупи и канел нови и нови, от далечни страни. Обичал театъра и му отделял цялото си време. Почти не се интересувал какво става в царството, но научавал пръв за всяка нова пиеса.
Обичал, пиесите, декорите, костюмите, артистите, а актрисите повече от всичко. Е, не! Грешка! Най много обичал не актрисите, а овациите. Дотолкова, че след края на всяко представление, бързал да се качи на сцената, за да бъде аплодиран и той.
Придворните пък, когато го видели на сцената, не спирали да ръкопляскат и да се възхищават. Не толкова на пиесата и актьорите, колкото на своя цар. Ласкаели го и му казвали, че сякаш е създаден за сцената.
Един ден царят, решил вместо да чака края на пиесата, да участва и той. Надявал се така, да получи повече овации.
Речено сторено. Подбрал трупа, избрал популярна пиеса и взел главната роля. Пиесата била хубава комедия и от първите минути, публиката не преставала да се смее и ръкопляска. В един момент, обаче всички млъкнали и се обърнали с гръб към сцената, загледани в нещо друго.
Най-отзад самотен седял Шутът, който ронел горчиви сълзи.
Царят се разгневил, прекратил представлението и попитал Шута, защо плаче:
-Ами плача, защото е тъжно да гледаш, как Цар се прави на Шут.
Царят се разгневил още повече и набил собственоръчно Шута.
За следващия ден, организирал нова постановка. Тежка трагедия, в която ролята му била на страдащ бедняк.
Още от началото публиката не спирала да ридае и да ръкопляска на Царя, но в средата на първото действие, в залата се чул несдържан смях. Отново бил Шутът.
Разгневен Царят напуснал сцената и накарал да доведат Шута в покоите му.
-На комедията плачеше, а сега защо се хилиш?
-Ами, Ваше Величество, смешно ми стана, че човек като Вас, който не е изпитвал и за миг мъка в живота си, се прави на страдащ.
Царят отново напердашил Шута, но му се видяло малко и го предал на слугите, да му ударят още сто тояги.
След първите десет, Шутът жално заплакал, но при следващата се засмял отново. Смехът му ставал все по-силен, със всяка следваща тояга.
-Ами ти съвсем си полудял!- Зачудил се Царят.- Сега пък на кого и защо се смееш?
-На мен се смея ,Ваше Величество.- отговорил Шутът.- На мен и само на мен. Толкова години съм живял, а така и не се научих, че в царство, където Царят се прави на Шут, за Шут няма място.
Поздравления!
ОтговорИзтриване(Защо обаче шут няма женски род?)
Кръстю у вас точилка няма ли ? шегичка
ОтговорИзтриванеВлади то шутове не трябва въобще...
Хех, Владо, говори ми за реалности и приказки. :)
ОтговорИзтриванеВсяка прилика с действителни лица и събития е случайна. :)))
ОтговорИзтриванеПоздрави, Влади!/ а шут има женски род - в руския език/:)))
ОтговорИзтриване@Кръстю, ами защото жените са по-умни и знаят кога да се обаждат:)
ОтговорИзтриване@Руми , а трябват трябват. Иначе "царете" съвсем ще се самозабравят:)
@Nostromo, ами реалността е приказка, а приказката е реалност. Добра или лоша, зависи от коя страна на тоягата сме:)
@Точка , а не! Веднъж написах това под една приказка и никой не се осмели да коментира:)))
@Zvetanka Shahanska , :)
"- Ами, Ваше Величество, смешно ми стана, че човек като Вас, който не е изпитвал и за миг мъка в живота си, се прави на страдащ."
ОтговорИзтриванеНали затова добрият актьор е добър, за да изиграе нещо и то по достоверен начин, пък макар и да не го е изпитвал.
Иначе нарочно ръся глупости, само се отбивам да кажа, че много ми харесват приказките в блога, още повече, че не са просто някакво упражнение за проверка "дали мога да пиша като народен поет", а носят собствен характер, а и имат поуки, което, поне за мен, е страшно трудно.
troubadour , ами може би ако беше актьор -да. Но да играеш актьор не е достоверно:)
ОтговорИзтриванеА за поуките не ги влагам аз. В приказките, всеки си ги намира сам в зависимост от това,което е вътре в него. Казват,че са добра терапия, но аз я ползвам за себе си:)