Русалка

Някога, преди много години, на брега на морето имало едно голямо царство. Било известно и богато. Всеки ден от пристанищата му тръгвали е пристигали натоварени със стоки кораби. Търговци от далечни страни купували и продавали всякакви стоки. Непознати храни и напитки, чудно красиви платове, оръжия и накити.
Царството се управлявало от стар цар. Всички го уважавали, защото държал на закона и реда.
Един ден, обаче царят починал и тронът бил зает от неговия син. Бил млад и буен, обичал веселбите и лова, а задълженията не му били приятни. Не обръщал внимание на държавните дела, а по цели дни и нощи, скитал по кръчмите или се разхождал безцелно.
Нещата в царството не се променили. Редът създаден от стария цар, продължавал да действа.
-Е, нищо! – казвали хората. –Млад е нашият цар. Ще се влюби, ще се ожени и ще стане, като баща си. Така е писано на всеки.
Минавало време, но младият цар, не променял живота си. Харесвал, много принцеси, но така и не можел да срещне единствената. Самотата му тежала, но не искал да прибързва.
Една нощ, след бурна вечер, но могъл да заспи. Излязъл на морския бряг и тръгнал по него, потънал в мислите си. Небето било мрачно и тъмни облаци, скривали луната и звездите.
Царят вървял дълго, а когато спрял е се огледал, разбрал че е попаднал на непознато място. Пред него се виждал малък залив, със самотна скала в средата. Морето било мътно зелено, а повърхността му гладка, като огледало.
В този миг луната се показала, и Царят видял върху скалата русалка. Решела блестящите си коси и тихо пеела тъжна песен.
Царят застинал и не могъл да откъсне очи, от нея. Гледал като омагьосан, без да помръдне, докато тя се обърнала и го видяла.
Не избягала. Не се скрила. Погледите им се срещнали и не могли да се разделят. Останали така цяла нощ, а на сутринта, щом първите слънчеви лъчи озарили небето, русалката се гмурнала в морето и изчезнала.
Царят останал целия ден без да откъсне очи от скалата. Чакал нощта и когато тя дошла, русалката се върнала. Седели , тя на скалата, а той на брега, забравили целия свят. Не проронвали и дума, но с очите си казвали всичко. Не се нуждаели от нищо друго. Светът наоколо бил без значение. Така прекарали и тази нощ.
На другия ден, придворни намерили царя си, но той ги отпратил. Не го интересували нито царството, нито хората в него. Когато настъпила нощта и русалката се появила отново, той доплувал до скалата и прекарали нощта прегърнати, докато денят ги разделил отново.
Минали седмици, които прекарвали все така. Нощи на надежда и дни на отчаяние и очакване. Създадени един за друг, но осъдени вечно да се разделят. Принцът бил човек, а тя русалка. Никога нямало да бъдат наистина заедно.
Хората от царството, обявили Царя си за луд и никой вече не идвал в заливът да го търси. Морските обитатели пък странели от русалката. Казвали, че е омагьосана и избягвали залива.
Никой не разбирал, тяхната любов. Той не можел да живее във водата, а за нея сушата била смъртоносна.
Само те не се отказвали. Всяка нощ били заедно и всяка сутрин слънцето ги разделяло. Останали заедно да смъртта на Царя. Останала сама русалката, не напуснала залива. Всяка лунна нощ излиза на скалата, реши косите си и пее тъжна песен. Песен за една невъзможна любов.


-Видяхте ли? Май имаше нещо на скалата? Сигурно е тюлен. Не знаех, че тук има тюлени.
-Няма и никога не е имало. И риба няма. Заливът е мъртъв от години. Това е тя! Сама в нейния залив.
-Коя е тя?
-Тя, русалката.
-Русалка? Мислех, че са само в приказките.
-И тази е от приказка. Стара приказка от стари времена. Забравена приказка, за една невъзможна любов.