Храната

Преди много време накрая на Земята имало едно царство, в което нищо, никога не се променяло. Както Слънцето изгрявало на небето всеки ден, така и събитията в царството се случвали по един и същ начин ден след ден, година след година, век след век.

Царят на царството всеки ден царувал и ходел на лов, всеки ден Царицата изпращала покани за поредния бал и се явявала на него с нова прекрасна рокля и огърлица. Всеки ден съветниците на Царя не правели нищо друго, освен да създават интриги един срещу друг. Всеки ден слугите в двореца избърсвали набързо праха от мебелите и трона, а след това присядали на слънце и споделяли клюките в цялото царство.

Всеки ден хората в царството превивали гръб, за да спечелят нещо за хляба и данъците, всеки ден ругаели Царя и законите, а вечер сядали в кръчмите и на сутринта не помнели дори броя на изпитите чаши.

Животът в царството бил скучен и монотонен, днешният ден не се различавал от вчерашния, а утрешният повтарял днешния. Обаче...

Обаче един ден всичко се променило. Светът се променял и промените достигнали дори края на Земята, където се намирало царството. Светът се променял и нямало как промените да подминат царството.

Царството започнало да се променя, но в началото никой не разбрал това. Царят си царувал и ходел на лов, както преди. Царицата организирала балове и показвала новите си рокли и накити, както преди. Съветниците на Царя продължавали да създават интриги, а слугите да споделят едни и същи клюки всеки ден. Хората в царството, пак прекарвали дните си в труд, пак ругаели Царя, а вечер се напивали в кръчмите, обаче нещо не било същото.

Хората не виждали промените, но в Царството всеки ден отвън пристигали хора, които разказвали как светът се променя и хората ги слушали и им вярвали. Гостите казвали, че и царството се променя, а щом те го казвали, сигурно било вярно.

Хората започнали да се оглеждат около себе си и видели неща, които преди това не забелязвали. Животът им се виждал по-сив и по-тежък, а времената несигурни. Земята сякаш раждала по-малко и искала повече труд, данъците изглеждали по-големи, хлябът по-малък и по-горчив, а чашите в кръчмите били станали по-малки.

Уплашили се хората от промените и се променили и те. Започнали не само да ругаят Царя, а и понякога да хвърлят камъни по каляската му. В кръчмите вечер не само пиели, а кроели планове за промяна и сутрин вече помнели и броя на изпитите чаши, но дори и плановете за промяна.

Уплашил се и Царят. Не вярвал, че светът се променя, но не харесвал тропота на камъни по каляската. Затова един ден царувал както обикновено, отишъл на лов, както обикновено, но вечерта отменил редовния бал и свикал най-важните мъже в царството на съвет.

Царицата не вярвала, че светът се променя, но откакто помнела никога не бил отменян бал и решила да присъства и тя. Съветниците на Царя, същи се изненадали, че някой иска от тях съвет., затова пристигнали уплашени, но гледката на отрупаната с храна маса ги успокоил.

– Приятели, светът се променя, а нещото царство не е изключение – взел думата Царят. – Най-лошото е, че се променят хората в царството. Променят се и то към лошо. Вече не само ме ругаят, а замерят каляската ми с камъни.

– Аз не съм усетил никакви промени – обадил се първият съветник. – Някой друг камък, не е причина за паника.

– Глупости! – ядоса се Царицата. – Говориш така, защото не си бил в каляската. Нямало промени, а! Какво ще кажеш за отменения бал тази вечер? Кога се е случвало такова нещо?

– А тя казала... Пък той ѝ отговорил...

– Ииии! Така ли отговорил? Ама верно ли? – чули се в залата гласовете на слугите под прозореца.

– Пазете тишина, вие там! – креснал Царят и дал думата на втория съветник.

– Може би все пак светът се променя – започнал той. – Не сте ни канили скоро на вечеря, но си спомням, че предишния път червения хайвер беше повече, а яребиците по-едри. Може би причината за промените е в храната?

– И тогава той направил... Пък другият не останал назад и...

– Ииии! Така ли направил? Ама верно ли? – чули се отново гласовете на слугите.

– Млъквайте навън, че ще пратя стражата! – изревал Царят. – Може да си прав за храната. Казват, че реколтата била слаба и хлябът не стигал за всички. Може би, ако нахраним добре хората, ще се успокоят и промените ще ни подминат. Само че, с какво да ги нахраним?

– Ами с това, което ще ги засити – отговорил важно третият съветник. – Лично аз най-добре се наяждам със цял свински бут, а жената пък предпочита сметанова торта. Обаче не можем да си позволим да храним всички с това, което обичат. Трябва да измислим нещо, от което ще са доволни всички.

– А пък тя взела цели хиляда жълтици. И всичките ги похарчила за....

– Ииии! Хиляда ли взела? И ги похарчила всичките за...Ама верно ли? – чули се гласовете под прозореца.

– Млъквайте отвън казах! – изкрещял Царят, втурнал се и сам затворил прозорците. – Добре! Съгласен съм, че трябва да ги нахраним. Обаче храната трябва да е евтина, да я има в изобилие и да засища всички. Казвайте с какво! Който ми даде най-доброто предложение, че получи още днес сто хиляди жълтици и почетно място на трапезата ми за вечни времена.

Съветниците се замислили. Дълго мислили, после започнали да дават предложения, но Царят отхвърлил всички.

Замислили се отново съветниците и тогава през затворените прозорци отново се чули гласовете на слугите:

– А той откраднал... И после отишъл при.... и казал .... за ....

– Ииии! Откраднал значи? И отишъл при... Ама така ли е казал? Ама верно ли?

– Ох! – въздъхнал Царят. – С тези няма начин да се оправя. От сутринта не са престанали. Дори не се сетили да хапнат нещо.

– Велик сте, Ваше Величество! – изръкопляскал Шутът. – Ето, че сам намерихте вярното решение на задачата.

– Намерил ли съм го? – ококорил очи Царят. – И какво е то? Каква е тази евтина храна, която има в изобилие и засища всички?

– Ами клюките, Ваше Величество. – усмихнал се Шутът. – Те се раждат и сами, но ако помогнем малко, ще има за всички поданици, в достатъчно количество, за да не мислят за друго. Пускаме слухове и жънем клюките. Заслугата за откритието е изцяло ваша, но ако ми дадете половината от обещаните жълтици, още утре сутринта ще пусна толкова слухове, че хората в царството няма да се сетят за нищо друго с години.

– Ииии! – чуло се под прозореца. – С години казваш? Ама верно ли?