Пътниците

На малката гара беше шумно. Всъщност беше не просто шумно, а прекалено шумно. Високоговорителите гърмяха усилени до краен предел, но бяха безсилни да надвият шума на пристигащите и заминаващи влакове. Стотици хора се лутаха напред-назад, други се тълпяха пред таблото с разписанията, а трети посрещаха или изпращаха някого. Прегръщаха се, смееха се, плачеха, караха се или се прегръщаха, но всички крещяха, вярвайки, че това, което казват е най-важното на света.

– На Първи коловоз пристига бързият влак за Париж, Пловдив, Санкт Петербург, Долно и Горно Мечково, Хамбург, Пекин, Бургас, Лондон, Голямо и Малко Царско село, Лос Анджелис, Истанбул и ... Моля пътниците, закупили билети, да заемат местата си. Влакът тръгва точно след...

Врявата на перона се усили и заглуши последните думи, а стотици хора се втурнаха към Първи перон или в обратната посока.

Вратите на влака бяха отворени, но вътре беше много по-тихо.

– Май ще пътуваме заедно – въздъхна пълничка дама, гледайки критично слабичкият младеж с очила, който беше разположил багажа си на половината седалки в купето. – Вие също ли пътувате за Перник?

– Не е ваша работа! – отряза я грубо Младежът. – Всеки може да пътува до където си иска.

После все пак стана и прибра багажа си и седна отново на мястото си, гледайки сърдито над очилата.

– Здравейййте! Радвам се, че ще пътуваме заедно! – изчурулика приказно русо създание, теглейки след себе си огромен куфар. – Нали няма да възразите, да си разменим местата, защото не понясам да пътувам с гърба напред?

– Разбира се! – скочи на крака Младежът. – Заповядайте на моето място. Дайте да ви помогна и за багажа. Аз пътувам за Берн. Надявам се, че сме в една посока.

– Не сме, но няма значение. – изчурулика Създанието и трепна с мигли. – Днес светът е малък и разстоянията и посоките не означават нищо.

– Ааааааааа! Искам до прозореца! – нахлу в купето русоляво дете. – Искам и до вратата, за да мога да гледам от двете страни. Искам да видя пирамидите. И пингвини. И тигри. Много, ама много тигри.

– Извинете ни! – усмихна се виновно баща му. – Малко е шумен и буен, но е добро дете. Ние ще пътуваме наблизо. Отиваме на село на гости на баба му за уикенда. Дали все пак ще е удобно, да седнем до прозореца?

– Сядайте, където искате – отвърна Дамата. – Само да знаете, че държа пердето на прозореца да е спуснато. Завива ми се свят от движението, а забравих пликовете в хотела. Освен това, затворете вратата, моля! Гърлото ми е чувствително към течението, а след три дни имам концерт в Сидни.

– Леле, какви претенции! – засмя се Създанието. – И аз ще пея утре вечер в Планета, ама не си придавам важности.

– Че на вашето пеене ли му казвате? – изхили се ехидно Дамата и Младежът скочи, закривайки с тяло Създанието.

– Не се карайте, моля! – намеси се Бащата. – Все пак тук има дете!

– Моля, билетите за проверка! – показа се на вратата кондукторът. – Заемете местата си, защото тръгваме за малко. Надявам се, че пътуването ви ще е приятно.

– Чичко, а ще минем ли край пирамидите? – скочи Детето. – Тати предишния път каза, че ще минем, но ме излъга.

– Не те е излъгал – усмихна се Кондукторът. – Този влак минава навсякъде, където искат пътниците. А миналия път сте били в друг влак, за който не отговарям. А вашият билет къде е?

Въпросът беше зададен към висок старец с козя брадичка. Всички се вторачиха в него, питайки се как и защо никой не го беше видял досега.

– Нямам билет! – отвърна тихо, но твърдо Старецът. – Няма и да си купувам, нито ще платя глобата! Не може така! Не стига, че живея в тази скапана държава, а трябва и да плащам затова. Всеки иска пари. Пари за ток, за парно, за наема, за данъците. Всеки иска пари, а никой не ми дава. Щом е така и аз няма да плащам. Няма да платя, чувате ли! Аз съм гражданин и имам права!

Гласът на старецът ставаше по-силен с всяка дума и последните се превърнаха в крясък.

– Е, щом така сте решили, няма да ви се меся – почеса се зад ухото Кондукторът. – Само кажете, до къде пътувате, за да ви предупредя и да не пропуснете гарата.

– Няма да кажа нищо! – изкрещя Старецът. – Няма и да платя!

– Браво! – изръкопляска Младежът. – О, аз ви познавам. Бяхме заедно на един протест във Вашингтон.

– Беше в Хасково, но няма значение. Помня ви. – усмихна се Старецът. – Вие нали също не сте платили? Трябва да отстояваме правата си винаги и на всяка цена!

– Платих, но съжалявам затова – изчерви се Младежът.

– И аз съжалявам! – измърмори Бащата. – Не може така! Не може едни да плащат цял живот, а други все да минават между капите.

– Може! – засмя се Създанието. – Вие в какъв свят живеете? Огледайте се и отворете очите си.

– Ами, да! – съгласи се и Дамата. – Отворете очи! За вас може би е късно, но поне детето сте длъжен да възпитате, както трябва.

Машинистът наду свирката, после последва тласък и влакът бавно потегли. Пътниците седнаха на местата си и в купето настана тишина. Нямаше какво повече да си кажат. Пътуваха в бързия влак за Париж, Пловдив, Санкт Петербург, Долно и Горно Мечково, Хамбург, Пекин, Бургас, Лондон, Голямо и Малко Царско село, Лос Анджелис, Истанбул...

Пътуваха в едно купе, но всеки към своята гара, в своя посока. Пътуваха заедно, но нищо не ги свързваше. Нищо, освен купето.