За кого

Беше ден, но слънчевите лъчи се губеха сред мигащите разноцветни светлини на витрините. Вратите се отваряха с тихо свистене и пропускаха поредната група забързани хора навътре или навън. При всяко отваряне шумът на хорската глъчка и автомобилните клаксони се смесваше за миг с натрапчивите мелодии на Jingle Bells, Jingle Bells Rock, We Wish a Merry Christmas...

– Не искам да влизаме! – мърмореше пред вратите дребен старец.

Беше облачен в дълго сиво палто, което стигаше до земята. На главата си носеше домашна плетена шапка, нахлупена до огромните му рошави вежди, под които блестяха светлите му, живи очи.

– Обиколихме всички магазини и навсякъде е едно и също. Не ни трябва нищо. Угодих ти, да дойда с теб, но е за последно. Имам достатъчно задачи в къщи, за да си губя времето по този начин.

– Не се сърди, де! – усмихна му се младата девойка, която беше с него. – Имаш нужда от разходки на чист въздух, пък и не съм намерило още, това което търся.

– И какво търсиш? – ядоса се старецът. – Имаш си всичко.

– Не търся нищо за мен. Обаче се сетих, че ти имаш нужда от много неща. Например една хубава боя за коса, определено ти е нужна.

– Никога! Косата си ми е хубава и така! Не зная кой ти пусна тази муха в главата, но мисля, че е същият, който миналата година предложи, да обръсна брадата си. Ще го убия!

– Човекът беше прав – засмя се девойката. – Поне отчасти, де. Всяка професия си има дрескод.

– Прав ли? Висял съм много като него и всичките твърдят, че са прави. Още не мога да простя на Кока Кола за идиотския червен костюм, който измисли. Как си представят да влизам през комините в подобно облекло? О! Виж нещо за теб!

От огромно пано на стената пред тях ги гледаха ухилени две Снежанки. От облеклото им се виждаха само високите кожени ботуши и две тънки червени ленти, които не скриваха нищо.

– Мда! В това облекло ще ти бъде много топло отзад на шейната, а и определено ще те забелязват отдалеч.

– Ще се разсърдя! Знаеш, че не затова говоря – нацупи се девойката. – Нека все пак влезем вътре. Обещавам, че после си отиваме направо в къщи.

Старецът определено не беше съгласен, но докато се чудеше как да се измъкне, видя група възбудени жени с колички за пазаруване, която тичаше към тях. Единственият път за отстъпление беше към магазина и старецът с нежелание премина през вратите.

– Дарете нещо за децата! Коледа е – спря ги висок млад мъж, а жената до него с усмивка им поднесе голяма прозрачна кутия, на дъното на която се търкаляха няколко дребни банкноти.

Старецът се стресна, забърка припряно в джобовете на палтото и извади шепа монети.

– Монети не приемаме! – направи кисела физиономия жената и дръпна кутията.

– Хубаво палто – намеси се девойката.

– Да! – усмихна се жената. – Сребърна лисица. Струва...

– Струва по-малко от часовника на господина – прекъсна я старецът. – Ако застана тук с кутия като вашата, за около хиляда години ще събера достатъчно, за да си го купя.

– Простак! – изсъска жената, но старецът и девойката бяха вече отминали.

Вървяха между отрупаните със стока рафтове, а около тях стотици хора тичаха, крещяха и пазаруваха, пазаруваха. Група младежи в скиорски костюми, опипваше един по един пликовете с нарязан хляб и хвърляха на земята всеки, който не им харесваше. Пред щанда с промоциите две възрастни дами бяха се вкопчили в един пакет и съскаха една срещу друга.

– Тате, счупих си телефона – ревеше наблизо хлапе.

– Нищо му няма. Работи си. Ще ти взема утре нов панел и всичко ще е наред.

– Не искам панел! Искам нов телефоооон! Искам и айфон и таблет! Искааааам!

– Абе ти идиот ли си! – крещеше изкуствена блондинка на мъжа до нея. – Да не си мислиш, че ще приема коледен подарък купен оттук? С тиган ли мислиш да отбиеш номера или с евтиното бельо за проститутки? Да ти кажа ли аз какво ще ти подаря? Има овчи мозък на промоция. На сто процента овците са били по-умни от теб!

Старецът се спъна в нещо и едва не се строполи на пода. Беше някакъв домакински уред с неизвестно предназначение. Снимка на красива жена върху опаковката, обясняваше, че уредът може да прави всичко. „Произведено в ЕС“, „Производител Китай“ пишеше с дребни букви на задната страна.

Старецът внимателно остави пакета на съседния щанд, но младо семейство с препълнена количка, веднага го взе.

– Извинете, но трябва да дойдете с мен за проверка! – жена на средна възраст, уморено лице и униформа им посочи една врата в дъното. – Не сте купили нищо и бих искала да вида, какво имате под палтото.

– Не нося нищо под палтото – ухили се старецът. – Съвсем нищо...

– Длъжна съм да проверя... Оооо! Напуснете веднага магазина, ако обичате иначе ще повикам полицията!

Вратите се отвориха безшумно пред тях и отвън ги лъхна на студ и мирис на дим. Беше ден, но слънчевите лъчи се губеха сред мигащите разноцветни светлини на витрините. Вратите се отваряха с тихо свистене и пропускаха поредната група забързани хора навътре или навън. При всяко отваряне шумът на хорската глъчка и автомобилните клаксони се смесваше за миг с натрапчивите мелодии на Jingle Bells, Jingle Bells Rock, We Wish a Merry Christmas...

– Сега си отиваме в къщи, Снежанке – усмихна се старецът. – Имаме много работа, а Коледа наближава. Така и не разбрах, защо ме доведе тук. Нищо не си купи...

– Наистина ли не разбра? – ядоса с Снежанка. – Доведох те, за да ги видиш. За тях ли се трепеш всяка година? За тези ли носиш подаръци?

– О, не!

– А за кого тогава?

– Не за кого, а защо, Снежанке. Защо е верният въпрос и мисля, че знаеш отговора му. Хайде да се прибираме, че не остана време. Коледа идва.