Смешно, но не съвсем

В неделя едно позвъняване на телефона ме разсея за малко от ежедневните грижи. Обади се един приятел от детските ми години. Минавал за малко през града ни. Видяхме се и два часа говорихме за миналото, настоящето и бъдещето. Времето беше малко, но ми беше приятно, че се е сетил за мен. Едно изречение от този разговор което, приех в началото с усмивка, по-късно ме накара да се замисля.
С него сме приятели от училище. После родителите му се преместиха в друг град. Не се забравихме. Идваше си всяко лято, а през останалото време си пишехме често.
Детските години минаха и всеки тръгна по своя път. Той замина в чужбина преди около 15 години. Първо беше за година зад океана, но хората му се сторили твърде студени и се върна в Европа. Вече е гражданин на една от старите страни в ЕС. Ожени се там и има две чудесни дечица. Всяка година, обаче се връща поне два пъти в България. Обикалят приятели и страната. Децата говорят с акцент български, но се радват, когато са тук. Понякога успяват да ме засрамят, че не зная за страната си нещо, което те знаят. Забелязват неща, които аз подминавам ежедневно.
Този път не ги водеше. Просто минаваше, тръгнал на някъде по работа. Видяхме се и поговорихме. За миналото, настоящето и бъдещето. Минахме през ежедневието и стигнахме до днешният ден.
Преди години мислеше да се завърне в България, но вече се е разделил с тази илюзия. Последните години са го разколебали напълно. Имал е надежда, че приемането ни в ЕС ще дръпне страната от дупката и всичко ще си дойде на мястото. Вече не вярва.
Не иска децата му да растат тук. Иска когато пораснат да продължат да забелязват нещата около тях. Не иска да свикнат да мълчат и да приемат грозното около тях, като нещо естествено. Иска да запазят свободният си дух и да се научат да го ценят и се борят за правата си.
Опитах се да възразя. Започнах да му разказвам за протестите в последните години, но си спомних за нулевите резултати постигнати с тях, спомних си и символичното участие на хора в тях и млъкнах. Той се усмихна тъжно и каза:
-Виждаш ли, защо не искам децата ми да израснат тук. Единствените две неща, които могат да свалят едно калпаво управление тук са, ако то се опита да въведе сух режим, или отреже достъпът до интернет в страната.

Засмях се, но после се замислих. Има истина в думите му.
Може би едни от най-масовите протести след 1996 година бяха точно по повод налагането на акциз върху казаните за ракия. Това беше и един от малкото протести, който постигна някакъв резултат. Какво ли бихме направили, ако ни спрат алкохола въобще? Какви ли чудеса бихме направили, ако останем поне за седмица трезви?
Спирането на интернета също е нещо, което може да породи революция. В последните години вече в почти всеки български дом компютърът е на централно място. Прекарваме доста време пред него. Интернет зависимостта според някои психолози се причислява към леките наркотични вещества.
Леки ли? Помислете, какво би било, ако за седмица нямаме достъп до любимите си сайтове. Помислете как ще си уплътняваме работното време, ако нямаме безплатния интернет на работните места. Какво ще правим тогава?
Бихме линчували всеки, който се опита да ни причини това.
Преди няколко месеца бях свидетел, как кмет на малко населено място издал заповед за премахване на мрежата от преплетени кабели в един квартал, след два часа лично ръководеше повторното им възстановяване.

Смешно, но не съвсем. Бих добавил и още една липса, която може да ни накара да излезем от измисленият свят, в който сме се затворили. Представете си, ако телевизиите в един ден решат и спрат тъпите риалити предавания и излъчването на сапунените сериали. Какво ще правим тогава? Дали ще се събудим?

Аз пия рядко, почти не гледам и телевизия. От трите изброени неща, само спирането на интернета би ме засегнало. Замислям се , обаче дали вместо да пиша в блога, не бих могъл да оползотворя това време с нещо наистина полезно.
Нямам деца, но ако имах доста бих се замисли преди да отговоря положително на въпроса, дали искам да израснат тук и сега.
Как бихте отговорили Вие?