Създателят

Нещо не беше наред. Ръката се спря нерешително, после внимателно вдигна една частица. Поднесе я към мястото, което беше избрано, но не я постави.

Гладкото до преди миг чело се проряза от бръчки, а устните се свиха недоволно.

Отново провал... Този път нещата не бяха фатални, но не беше приятно. Вече няколко пъти ръката с гневен замах, беше унищожавала сътвореното и започвала отново.

Отново и отново, всяка частица беше претеглена и поставена на избрано място. Мъчително бавно се показваха първо контурите на нещо ново и непознато досега.

Дали това беше пътя? Дали този път щеше да е различно?

Червеят на съмнението коварно зачовърка навътре и въпросите заприиждаха на вълни. Прииска му се, да получи съвет. Да чуе и мнението да друго същество. После махна с ръка и усмивка озари лицето му.

Това беше неговия проект. Добър или лош, беше само негов. Създаден така, както той искаше, с вградена в основите частица от него.

Това добре, но наистина ли точно това искаше? Днес изглеждаше различно от вчера. Дали наистина беше така или не проектът, а той се беше променил?

Отново въпроси без отговор...

Отново застина замислен и отново усмивка озари лицето му. Отпуснатите му ръце се оживиха и проектът за минути придоби завършен вид.

Отдръпна се крачка назад, постави ръце на кръста и остана доволен. Пристъпи напред, ръката му се протегна за последната корекция, но се отказа. 

Проект без нито една грешка, би загубил красотата си. Беше го направил за свое удоволствие, но знаеше, че и други щяха да го разглеждат с интерес. Всеки от тях, щеше да търси смисъл, грешки и неточности. Когато ги откриеха, щяха да пожелаят да ги поправят. Да внесат нещо свое, за да се почувстват и те важни. Проектът беше отворен и доколко щеше да просъществува, зависеше от бъдещите промени. Той беше свършил своята работа и беше доволен.

Странно, но в този миг с нетърпение очакваше първите оценки. Уж не зависеше от другите, но в този миг копнееше за една добра дума.

Огледа се нетърпеливо, но наоколо нямаше никого.

В този миг, една черна сянка се появи сякаш от нищото. С един замах унищожи всичко сътворено. От прекрасния проект останаха само руини...

Гневен вик се откъсна от устата на Създателя. Отново, за пореден път, труда му беше унищожен. Можеше да започне отново, но знаеше, че нямаше да е същото. Почувства се ограбен , а гневът се превърна в тъга, която остави мокри бразди по бузите му.

Отново Той! Всеки път се появяваше и унищожаваше създаденото. Не се вълнуваше от красотата и смисъла. Не се спираше нито пред молбите, нито пред заплахите. 

Сълзите неудържимо се спускаха и капеха върху земята и нямаше сила, която да ги спре.

В този миг пред замъгления поглед, отново изникна черната сянка. Стоеше нерешително, пристъпвайки на място, но бавно скъсяваше дистанцията.

Създателят забрави гнева си. Имаше нещо мило и невинно в създанието пред него, което искаше да изкупи грешката си. Сълзите пресъхнаха, ръката се протегна и бавно докосна сянката. Усети топлината ѝ и и в следващия миг, усмивката се върна.

Проектът не беше важен. Утре щеше да сътвори друг. Може би по-добър или пък по-лош, но това ще бъде утре.

Днес повече няма да създава нищо. Днес му стигаше топлината на черното коте притиснало се до него.

После стана тихо. На пода, до разпилените кубчета, едно русо дете и едно черно коте, не се интересуваха от света. Прегърнати пътуваха в света на сънищата. Само те и усмивката.