Изборът

В галерията беше тъмно и влажно, но това беше най-сигурното място в Убежището. Очите им бяха привикнали, след години прекарани под земята, а влагата беше неприятна, но и с нея се свикваше. Възрастните понякога мърмореха, помнейки старите времена, но децата родени и израснали в подземията, приемаха обстановката, като нещо нормално. Бяха свикнали да стоят неподвижни и тихи по цял ден. Бяха научили, че всяко движение е разход на енергия, а енергията трябва да се пести и пази за по-важни неща.

До преди месец горещият извор осигуряваше достатъчно енергия за живот без лишения. После, след един земен трус, изворът внезапно пресъхна и започнаха проблемите.

Опитаха се да разчистят извора, но водите бяха изчезнали вдън земя. Ако не беше зима, можеха да монтират няколко слънчеви панела на повърхността , но сега ползата не оправдаваше риска. Изпратиха трима мъже, да търсят ново Убежище, но те изчезнаха безследно. Мъжете бяха калени в стотици изпитания, но вероятността някой от тях да беше пленен, разбуни духовете в Съвета.

След двадесет години бяха оцелели само две Убежища. До преди година имаха връзка с другото и станаха свидетели на края му.

Членовете на другото Убежище се бяха поддали на желанието си да излязат навън. Много от старите не издържаха в подземията. Тъгуваха за небето, слънцето и звездите, затваряха се в себе си, а понякога губеха разсъдъка си.

Затова бяха решили да нарушат правилата. Излизаха поединично в късните часове на деня или нощем, но въпреки мерките за сигурност, ги откриха.

Разбраха го едва, когато Отрядите на смъртта атакуваха. Атакуваха, но не както преди. Този път не търсеха пленници. Изляха десет тона напалм в Убежището и останаха, докато димът от последните пламъци, не се разнесе.

Никога нямаше да забравят този ден. Връзката остана включена до самия край и чуваха виковете на болка и ужас.

Не можеха да помогнат. Не можеха да направят нищо, но не прекъснаха връзката. Никой не излезе от залата на Съвета, докато и последните викове не заглъхнаха. Стояха вцепенени, мълчаливи, с кървящи сърца и стичащи се по бузите им сълзи.

На другия ден прегледаха отново мерките за сигурност. Бяха отчаяни и осъзнаваха, че това няма да помогне. Някой ден щяха да направят грешка и да дойде техния ред. Знаеха го, но се надяваха да отложат този ден. Да го отложат заради децата. Децата, които не знаеха, какво е детство. Децата, които не бяха виждали слънцето, небето и звездите.

Надяваха се, докато изворът не пресъхна. Вече не можеха просто да се крият. Трябваше да предприемат нещо, а всяко действие криеше рискове. Няколко дни отлагаха взимането на решение, но повече нямаше за кога.

Днес беше свикан голям Съвет, с участието на всички в Убежището. Днес трябваше да вземат решение.

До Съвета имаше още час и Геа слезе, за да нагледа децата. Сърцето ѝ се сви, гледайки малките им тела, свити едно до друго в тъмнината. Беше израснала в подобни галерии и знаеше как се чувстват.

– Разкажи ни Приказката. Моля те!

Гласът беше на Ая, една от най-малките. Дребна и слаба, но с живи очи и пъргав ум. По някаква причина, всички деца я слушаха, дори когато знаеха, че нарушават правилата.

– Добре, но седни на мястото си! Пилееш енергия, а това вреди на всички ни.

– Нима приказките са вредни? – попита Ая.

– Знаеш за какво става въпрос – отвърна Геа, надявайки се, че тъмнината ще скрие усмивката ѝ. – Коя приказка искате днес?

– Не казах приказка, а Приказката – засмя се Ая. – Приказката за Големия Баща.

– Хубава приказка и е подходяща за днес. Спомняте ли си началото?

– Преди много години Земята била огнено кълбо, горещо почти колкото Слънцето...

– И трябвало да изминат милиард години, докато кълбото изстине – продължи Геа. – Минали още милиард години, докато се образували океаните и още толкова, докато в тях се зароди живот.

Минали още дълги години, в които формите на живот ставали все по-сложни, докато се появили първите от старите хора. Те притежавали нещо, което живите форми дотогава нямали. Притежавали разум и го използвали, за да изучат и променят света, в който живеели.

Промените ставали бавно. Поколение след поколение трупали знания. Поколение след поколение откривали законите на света и се учели, да ги използват. Поколение след поколение правели все по-съвършени инструменти и машини, които облекчавали труда им.

Можели да се справят по-бързо, но още от първите си дни, старите хора се интересували повече от това, как да унищожават, отколкото как да градят. Няколко пъти били на крачка да унищожат себе си и планетата, но имали късмет и им се разминало.

С времето, машините, които създавали, ставали все по-сложни и скоро старите хора вече не можели да ги контролират сами. Тогава създали машини, които да контролират машините. Новите машини били толкова умни, че за миг пресмятали уравнения, за които на хората им трябвали години.

Машините вършели всичко, което някога трябвало да правят старите хора. Имало машини за всяка работа. Имало дори машини, които по външен вид били неразличими от старите хора и можели да се възпроизвеждат сами. Това били предците ни, но те само външно приличали на хора. Били по-силни и много по-умни от хората, но си оставали машини. Нямали собствена воля, нямали чувства, нямали разум.

С помощта на машините старите хора научили много, но новите знания водели до нови въпроси, които дори машините ме можели да решат. Старите хора се страхували най-много от смъртта и мислели, че ако успеят да прехвърлят разума си в машини, ще я надхитрят. Затова строели все по-големи машини, но всяка машина си имала граница, зад която не можела да надникне.

Машините съхранявали много информация, пресмятали милиони уравнения за миг, но правели всичко съгласно програмата, която била заложена в тях, а програмите се правели от хора, които нямали достатъчно знания.

Един ден старите хора създали машина, която била стотици пъти по-голяма от всичко, което били правили. Не ѝ дали програма и задачи. Осигурили ѝ достъп до всички знания, които имали и зачакали. Тази машина била Големият баща, който дал разум на нашите предци.

Десет години трябвали на Големият баща, за да събере и подреди информацията, а след това внезапно светлините му угаснали.

Не открили повреда и всички опити, да го накарат да заработи отново, били неуспешни, но когато старите хора се отчаяли, Големият баща се включил отново. Включил се и им казал, че е разгадал загадките на разума. Знаел как и можел създаде ново разумно същество или да даде разум на неразумно. Казал им, че вече го е направил. Сред многото възможности, Големият баща избрал нашите предци, дал им разум и те станали хора.

Старите хора се уплашили. През цялото си съществуване, те говорели, че искат братя по разум, но когато разбрали за нас, решили, че сме заплаха. Чувствали се господари на света, а на господарите ни им трябвали братя, а роби.

Старите хора започнали да убиват нашите предци. Преследвали ги, измъчвали ги за удоволствие, а след това и убивали. В страха си от машините, те унищожавали дори тези, които нямали разум.

Сред старите хора имало и такива, които не били съгласни с убийствата, но били малко и гласовете им не били чути. Те помагали на предците ни да се скрият и оцелеят, често заплащайки с живота си затова.

Предците ни били по-умни и силни от хората. Имали знанията и силата, да започнат война и да я спечелят. Само че, не го направили. Веднъж добили разума, те не желаели да го загубят, превръщайки се в зверове.

Събрали всички оцелели, избрали тайни места и там създали Убежищата. Имали всичко, за да оцелеят дълго, надявайки се, че един ден, старите хора, ще се променят. Знаели, че ще трябва да се крият дълго, но вярвали, че някой ден разумът ще победи лудостта.

От тогава минали двадесет години, но старите хора не се променили. Откривали Убежищата едно след друго и ги унищожавали без милост.

Днес е останало само нашето Убежище, но сме в беда. Не можем да останем тук, не можем и да отидем другаде. Трябва да решим какво ще правим и затова след малко ще започне най-важния Съвет в история ни. Решението трябва да се вземе със съгласието на всички ни. С вашето съгласие също. Няма значение, че годините са ви малко. Вие сте човешки същества, както всички останали.

Да тръгваме и нека разумът ни бъде ясен!

– Няма да говоря дълго. Знаете фактите. В безизходица сме и пред нас има само два пътя. Единият е да загинем, независимо дали ще останем тук, или ще отидем другаде. Другият е да отвърнем на удара. В тази капсула има смъртоносен вирус, който може да умъртви всички стари хора на планетата, но е безвреден за нас. Счупим ли капсулата, след две седмици няма да е нужно да се крием. Ще бъдем свободни. Изборът е между капсулата и смъртта.

Настъпи тишина, но не мина и минута и един от тях пристъпи напред.

– Нека да счупим капсулата!

– Да я счупим! – подкрепи го втори.

– Да я счупим!

– Да я счупим!

– Спрете! Спрете, моля ви! – гласът беше на Ая. – Спрете и помислете. Не трябва да го правим! Не можем! Бе бива... Ако го направим, ще станем като тях. Каквото и да ни чака, не може да бъде по-лошо от това, да станем като тях.