За носталгията, историята и още нещо

„Ако се вярва на разказите, пра-прадедите ни са били поне четири метра високи. Археологическите разкопки, обаче не потвърждават това.”
Преди няколко дни прочетох постинг в блога на Ваня Панайотова , на който първоначално не обърнах много внимание. Усмихнах се и продължих към друг блог. Нещо, обаче ме накара да се върна. Постингът (Минисапунки -2) е малък и прилича по-скоро на коментар, но темата е много по-обширна и малко съжалих, че авторката не е продължила нататък.
Доколкото не ме лъже паметта, цитатът с който започнах е от Марк Твен. Носталгията по отминали времена е нещо, което го е имало в цялата история на човечеството. Хората, които си спомнят за миналото в розови краски, много добре знаят ,че това не е така. Според мен тази носталгия е нормална реакция на паметта. Дори има някаква полза от нея. Защото , ако използвам цитатът за пример, не мисля, че тези разкази описват, какви са били пра-прадедите ни. По-скоро те описват, какви искаме да бъдем ние сега. Това, че описваме миналото, като нещо прекрасно не значи, че искаме да се върнем към него. Всъщност описваме, какъв искаме да бъде животът ни днес.
Според мен това не е лошо. Лошото в случаят идва от това, че носталгията по времето преди 1989 година умишлено се натрапва. На тази носталгия се крепи цяла партия, която въпреки плачевното състояние, до което докара страната почти не е стопила електората си. Такава носталгия пък по един друг период, назад във времето преди години докара на власт така нареченият цар.
Общото в случаят е, че и в двата случая се спекулира със свойството на човешката памет да изтиква лошото на заден план. Това е един предпазен клапан, който ни спасява в много ситуации, но точно той ни прави уязвими за манипулации.
Тук идва вече ролята на историята, като наука, която да оцени обективно нещата от даден период назад във времето. Неприятното, обаче идва от всеизвестният факт, че историята се пише от победителите, или в нашият случай от тези, които са във властта. Забравих да спомена и още една категория, която пише историята. Хората, които държат парите. Докато другите се сменят, но тези хора остават постоянно.

Историята на българската държава е пример, как едни и същи събития могат да се тълкуват по коренно различен начин. Всеки, който дойде на власт се опитва да пренапише историята и да я направи удобна за него. Нещо повече, опитва се да пренапише и настоящето и повечето медии, които се величаят сами, като „четвъртата власт”, а послушно следват единствената власт, която уважават. Властта на Парите.
Чел съм, как в древен Египет, новите фараони са полагали къртовски труд, за да заличат картушите с имената на неудобните им предшественици. Спомням си и „1984”. Замислям се, как ли би оценил днешното време един човек живеещ хиляди години след нас. Ако съди за нас по това, което се излъчва по телевизиите и многотиражните вестници, сигурно ще ни сметне за нация от усмихнати идиоти. Или пък ще попадне на някой от малките блогове, които с всеки ден стават все повече и ще разбере, че всъщност сме били обикновени хора, като него. С проблеми и съмнения, но и с радост и мечти. С малка носталгия по миналото, не защото то е било по-добро, а защото искаме днешният ни ден да е добър.