Мохамед и Планината

"Ако Планината не отиде при Мохамед, Мохамед ще отиде при Планината."

Настрадин беше ядосан. Пръстите му бързо барабаняха по масата, а празната чаша от кафе подскачаше в такт. От сутринта това беше десетото кафе, а от изгрева беше изминал едва един час.
– Не може така! – промърмори Настрадин. – Все аз да ходя. Цял живот все аз. Този път няма да отида. Нека проклетата Планина поне веднъж дойде при мен.
Стана, отиде до прозореца и погледна Планината. Тя си стоеше все там и дори и не мислеше да идва. Преди дни беше проводил пратеник, да каже на Планината, че този път ще трябва да дойде тя. Пратеникът не се завърна и вчера изпрати друг, но и него още го нямаше. Планината не само че не идваше, а и крадеше слугите му.
Такава поведение Настрадин нямаше как да подмине. Този път щеше да упорства докрай. И друг път се беше заричал, но все отстъпваше. Все пак той беше по-млад и по-лек, а и Планината не беше далече. Час път го делеше и то пеша. Само че, му омръзна все той да ходи при Планината. Не беше честно! Ама никак!
Настрадин погледна отново през прозореца, но омразната Планина си беше все там. Повика друг слуга и му каза:
– Взимаш най-бързия кон, отиваш до Планината и ѝ предаваш, че за последен път я моля да дойде при мен. Винаги съм я уважавал и съм отивал при нея, но сега е неин ред. Ще я нагостя богато и ще остане доволна. Аз не съм случаен човек и мога да си го позволя.
Слугата замина, а Настрадин седна с гръб към Планината и отново забарабани с пръсти по масата. Чашата за кафе подскочи, търкулна си и падна на земята, разбивайки се на хиляди късове, но Настрадин дори не я забеляза.
Минаха няколко часа, а от слугата нямаше ни вест, ни кост. Настрадин с омраза погледна към Планината, но тя си стоеше на мястото.
Слънцето вече беше залязло и той реши да провери на място, какво става. Излезе тихо и се отправи към Планината.
След час беше в подножието ѝ. Нощта беше безлунна и селото в полите ѝ беше потънало в дълбок сън. Настрадин се опита да мине през него незабелязан, но кучетата го усетиха и събудиха всички. Особено настървено беше едно малко пале, което скъса крачола му и продължи да го следва, дори когато излезе от селцето.
Настрадин спря пред Планината. Тя стоеше на мястото си огромна, тиха и безразлична към всичко. Палето отново захапа крачола му и Настрадин побесня.
– Мразя те! – извика той на Планината. – Мразя те, мразя те, мразя те! Цял живот съм те почитал, а ти една моя молба не искаш да изпълниш. На всичко отгоре и слугите ми отмъкна. Мразя те!
Вдигна тоягата, прогони дребосъчето, което отново беше впило зъби в крачола му и удари земята пред себе си.
Тогава се случи чудо. Планината се събуди и тръгна към него. Настрадин застина от изненада, но нямаше време да каже нищо, защото един камък го удари и той загуби съзнание.
Спаси го палето. Залая още по-настървено, събуди селцето и доведе помощ. Селяните преместиха камъните и го извадиха, но Настрадин дори не ги забеляза. Вдигнал очи към небето, той крещеше с пълни сили:
– Видяхте ли? Видяхте ли това? Планината дойде при мен. Изпълни желанието ми! При Мохамед не е отишла, но дойде при мен. Аз съм велик!
Селяните се спогледаха и завъртяха ръце в типичен жест:
– Горкия! Сигурно здраво го е халосало по главата, но е късметлия. Това свлачище е погребало хиляди като него.
И до ден днешен Настрадин води всеки свой гост пред една витрина, поставена на видно място в дома му. В нея грижливо са подредени кървави бинтове и стара очукана патерица.
– Това е от деня, когато Планината дойде при мен. Дойде и се поклони в краката ми. Ето тази Планина отсреща – обяснява Настрадин, сочейки през прозореца. – Ще помня този ден винаги. Не е отишла при Мохамед, а при мен дойде. Дойде защото съм велик човек! Велик!