Понеделник

Преди време прочетох нещо в една, което не знам защо се е запазило в паметта ми. Авторът правеше сравнение между азиатската философия и европейската. Според него единственият народ, който ще преживее всички несгоди и ще излиза всеки път по-силен от всички катаклизми е китайския. Разликата според него беше в причината, която кара китайците да приемат тежките моменти с търпение и пренебрежение. Философията на това поведение е следната:
Според техните древни представи годините се делят на цикли в които лошите години са повече. След всеки три лоши години, обаче идват три хубави, които балансират нещата и са възнаграждение за проявеното търпение. Наистина е трудно да понасяш ударите на съдбата, ако загубиш надеждата, че утрешния ден ще е по-добър от днешния. Надеждата, че бъдещето ще е по-добро и хубавите спомени от миналите дни ни крепят в живота ни.
Според авторът при европейските народи, вярата в редуване на доброто и лошото е същата. С една разлика. Числото, което използваме е седем. На шест лоши години идва една добра, в която сме възнаградени за страданията си. Трудно е обаче, да запазиш надеждите си и човешкото в теб, ако трябва да търпиш толкова дълъг период за една единствена година щастие. Не си струва.
Не съм съгласен напълно с автора. Не съм и срещал на друго място подобно обяснение на нещата, но има нещо в тези думи, които ме накара да ги запомня. Наистина при нас числото е седем. Само, че периодите са по-кратки.
Шест дена работи, а на седмия...
Нещата не се измерват в години, а в седмици. Много пъти в една година. Всяка седмица е едно ново начало. Започваме я с надежда за хубави дни, а не знаем как ще свърши. Казваме на околните: ”Лека седмица!” и се надяваме, че и нашата ще е такава, но грешим, както в повечето неща, които правим. Защото всяка нова година, месец, седмица или ден не е ново начало, а просто е продължение на това, което е било вчера и основа за това, което ще се случи утре. Няма цикли в живота ни. Има път, по който вървим и по този път минало, настояще и бъдеше са едно цяло.

Днес е вторник. Вчера започнах седмицата с нещо, което отдавна трябваше да направя. Сложих кръст на нещо, което в миналото ми носеше много радост, но от месец беше вече мъртво. Знаех, че няма да се върнат старите хубави дни, но носталгията ме караше да се надявам. Затова го запазих. До вчера, когато унищожих нещо материално, което обичах. Запазих, обаче хубавите спомени. Те не са материални, не могат да се пипнат, видят или помиришат. Не могат и да се загубят. Тях никога няма да залича, а и никой и нищо не може. Те са по-истински от това, което унищожих. В тях има повече живот.

Днес е вторник. Един обикновен ден. Поредният в от дните в редицата на живота. Различни дни - хубави, лоши, сиви или незабравими.
Днешният започна хубаво с прочетените думи за подкрепа и разбиране. Неочаквани думи, но топли и дошли точно навреме. Надявам се денят и да завърши така. Надявам се такъв да бъде и утрешния. Надявам се и затова в днешния ден, мога да си позволя и малко тъга. Днес тя е по-малко от вчера, утре сигурно ще е още по-малко. Някой ден съвсем ще изчезне, но този ден няма да е понеделник, защото животът не е серия от цикли, а една непрекъсната пътека.

....