Слънчеви лъчи в очите

Едно слънчево зайче се стрелва през прозореца ми. Пробягва по стената, застива за миг в ъгъла и се втурва отново навън.
Вратата на стаята се отваря и една вихрушка от смях и светлина връхлетява и изпълва стаята с живот. Събаря всичко по пътя си, но не се спира и за миг. Сяда до мен и едни усмихнати дяволити очи, се спират на мен, искайки безмълвно цялото ми внимание. Получават го разбира се, разказват набързо какво ги вълнува и излетяват отново през вратата, забързани да не пропуснат нещо от света наоколо. На вратата, обаче се обръщат за миг, усмихват се отново и ми пращат въздушна целувка, разсейваща всичките ми други мисли.
Вихрушката е моята племеница. Вече е голяма и има и други важни неща в живота си. Затова ценя все повече миговете, които ми отделя. Бърза навън при приятелите си и те вечно забързани и кипящи от енергия. Бързат да пораснат, бързат да навлязат в непознатия свят на възрастните, който им се вижда приказен и пълен с приключения. Питащи за всичко и вечно търсещи новото. Това е естественото им състояние. Все едно виждаш ято птици във въздуха или разцъфнали цветя. Тъгата няма място в тези картини.
Дали осъзнават, че се заблуждават? Дали осъзнават, какво имат и какво ще загубят, когато пораснат? Осъзнават ли, че тези мигове никога няма да се повторят?
Сигурно не, както и ние навремето. Бързахме да пораснем и успяхме. Дали станахме по-щастливи , по-мъдри и по-добри?
Преди време писах, че не искам да виждам никога тъга в детските очи. Когато те са тъжни, значи нещо при нас, в светът на възрастните куца. Единственото нещо за което мога да завидя на някой това са децата. Те ни дават повече отколкото ние на тях. Само, че наоколо е пълно с тъжни детски очи. Преждевременно остарели деца, гледащи света с очи на старци.
Без укор към нас. Просто с тъга и примирение. Не ни осъждат. Съдиите сме ние, а присъдата ни е да ги виждаме навсякъде и всеки ден. Присъда затова, че се сещаме за тях само по празниците. Присъда за това, че поставяме нашите проблеми пред техните. Присъда за това, че говорим за техните проблеми с лозунги, като политиците и си измиваме съвестта с един CMC годишно. Свиваме рамене и отминаваме.
Знам, че не мога да променя нищо. Не можете да го промените и вие. Отделният човек, не може да промени целият свят. Не може да промени нещата дори в страната ни или в града си. Дори много да иска не може, като с магическа пръчка за един ден да премахне всички несправедливости. Може само да обърне повече внимание на децата около него, защото колкото и странно да звучи успяваме да нараним и тях. Това поне е по силите ни да предотвратим. Правим ли го, обаче?

Заставам на прозореца и гледам детското ято в двора. Далече е, но ми се струва, че виждам отразени лъчи в очите им. Чувам неспирното жужене на гласовете им, чувам смехът им и ми се иска да попия малко от лъчите на щастие струящи от тях. Иска ми се този момент да продължи вечно, но се питам, дали съм направил всичко, което зависи от мен.