Просто човек

Познавам го от дете. Не беше от нашата улица, но един ден се появи, докато играехме и остана. Сутрин ни чакаше на улицата, а вечер оставаше последен. Беше най-малкия, но скоро стана любимец на групата. Дребен и слаб, но винаги пълен с енергия. Не се предаваше никога. Нямаше друго оръжие освен шегите и го използваше безпощадно. Шегите му следваха една след друга. Понякога гъделичкаха, но често и хапеха. Шегуваше се с всичко и всички, но не прощаваше и на себе си. Никой, обаче не се сърдеше дълго. Казваше нещата със истинските им имена и не влагаше злоба в шегите. Никога не лъжеше, а когато на някой се нуждаеше от помощ, винаги беше на точното място и време.
В училище се справяше отлично и мислехме, че един ден ще се гордеем с него. Всичко, с което се захванеше му се отдаваше с лекота. Помня, че веднъж намерихме китара. Стара и очукана , изхвърлена навън. Взе я и я поправи, а след два месеца вече я носеше навсякъде и се беше научил да свири. Не свиреше добре, а и гласът му беше слаб, но влагаше нещо свое в песните, правеше отклонения и обичахме да го слушаме.
Животът му минаваше повече навън. Не помнеше майка си, а баща му беше пияница и го налагаше всеки ден. Живееше извън голямата къща в една стаичка, която беше превърнал свой свят. Не допускаше никого там. Приятели казваха, че по цели нощи лампите светели. Сигурно тогава рисуваше, а го правеше добре. Правеше и хубави дърворезби, а когато ги завършеше ги подаряваше веднага. Може би, защото ако баща му намереше нещо, го пропиваше в кръчмата.

Разделихме се, когато влязох в казармата. После започнах да уча и рядко се прибирах в града. Видяхме се след четири години и не можах да го позная. Баща му беше починал, а той беше започнал работа и учеше задочно. Вече не беше малкото слабо дете. Само вечната усмивката на устните и очите бяха същите. Беше успял да се ожени и вече имаше син на една годинка. Срещнах ги тримата заедно. Седяха в една градинка и околният свят не съществуваше за тях. Трима души в едно, както в приказка.

Заминах пак за месец, а когато се прибрах разбрах жестоката новина. Беше останал сам. Седмица след като ги видях, кола беше премазала семейството му. Случайна злополука, без виновни, но с жертви. Потърсих го ,но не го намерих. Никой не знаеше къде е. Беше заминал без да се обади на никой.

Минаха няколко години и един ден се прибра. Не каза къде е бил. Не говореше и за миналото. Беше върнал усмивката на лицето си и само челото прорязано от две дълбоки бръчки говореше, че нещо се е променило. Отново шегите му гъделичкаха и хапеха, но сега бяха по-остри. Беше станал още по-безпощаден към лъжата, лицемерието и жестокостта в хората. Градът имаше нужда от такъв човек. Всички виждаха проблемите, но мълчаха. Гледаха встрани и чакаха друг да се обади пръв. Той не мълчеше. Вече не беше дете и често си докарваше неприятности, но ги приемаше с усмивка и поредната шега. Политиците и хората с пари го мразеха. Наричаха го помежду си Клоунът, но и се страхуваха от него. Нямаше какво да му вземат, нямаше как да го контролират. Беше свободен дух.

Една вечер минах да го видя. В къщата светеше, а всички врати бяха отворени. Влязох, но нямаше никой. тръгнах си и тогава видях, че свети и в старата му стаичка. Почуках и влязох. Навсякъде цареше безпорядък. Стари вещи и прах навсякъде. Той седеше в ъгъла пред една недовършена картина. Мъж, жена и малко дете за, които околния свят не съществуваше. Само лицата бяха завършени. Другото беше само щрихи.
Не ме чу. Сигурно не чуваше нищо. Беше в друг по-добър свят. Обърнах се тихо и излязох. Не му казах никога, за тази случка, но я запомних и винаги, когато го видя си я спомням отново.

Когато започнах този постинг, първоначалното име беше „Клоунът”. Само, че го смених. Не ми хареса. Клоуните играят на сцената, а той живее. Той е просто Човек.
Като деца му се възхищавахме и се опитвахме да сме, като него. Понякога успявахме и бяхме горди с това. Днес, вече възрастни още му се възхищаваме, но с това оставаме. Сигурно осъзнаваме, колко трудно е да бъдеш човек.